В „1984” четем: „Всичко друго, освен работа, беше забранено. Разходките по улицата, забавленията, пеенето, танцуването, събиранията – всичко беше забранено”. Що за свят, що за извратено общество е това? – ще запита младият роден читател. Старият роден читател обаче няма да запита – той знае от собствен опит, че беше точно така. Ето защо за него гениалният роман на Оруел е по-скоро биографичен, отколкото утопичен, по-скоро антиутопия, отколкото утопия. Роман, превърнал се в съдба на цели поколения – за съжаление, и в нашата собствена съдба. Само в едно сбърка утопистът-реалист Оруел – пеенето не беше забранено, а напротив: насърчавано и дори задължително беше. Забранено, макар и неофициално забранено, беше пеенето на Бийтълс, да речем, докато пеенето на маршови песни от рода на „В 18-а година конна армия мина”, „Широка страна моя родная” и „Бандера роса” ечеше и по училища, и по средношколски и пионерски лагери, и по съюзни и дружинни събори, и по бригади, и по манифестации. Ние, връстниците на свободата, си бяхме певческа генерация едва ли не по рождение. Още от детската градина животът ни започваше с песен – с песен продължаваше и през всички последвали възрасти. Петите песни бяха не наш избор – избор на ведомството, на класово-партийния подход, на държавата избор бяха. И доколкото тази държава принадлежеше духом и телом на една-единствена партия, песните ни славеха и прославяха нейната деспотична политика като свобода, а нейното мнимо величие – като действително. Какво да се прави – одържавени без остатък бяха и детството, и юношеството, и младостта, и зрелостта, и старостта ни дори, одържавени бяха съответно и всички песни, съпътстващи етапите на пътя ни по дъгата на тази земя към пълната и окончателна победа на комунизма в световен мащаб. По преходите и кръстовищата на този епохален път ние, пътуващите поколения, научихме, че има и насилствено пеене, пеене против собствената воля и поради обществена необходимост, пеене не според твоето настроение, а според, казано на ленински език, конкретните нужди на конкретния исторически момент.
Макар да не познава тоталитаризма биографично, като нас, Оруел го е портретирал с изключителна точност и политически, и психологически. Като всички индоктринирани общества, комунизмът е стерилно, антихедонистично общество. Всеки (ляв или десен, религиозен или националистичен) авторитаризъм вижда в насладата и в естественото ни човешко влечение към нея заплаха за собственото си всевластие. Насладата не подлежи на държавен регламент, тя е личностно, персонално изживяване, което убягва от контрола на партийната цензура, а всичко това я прави подозрителна в очите на овластения от догмата догматик. По своята природа, по своята органика догма и наслада са несъвместими. И ако още дълги години преди зараждането на първото тоталитарно общество – комунистическото – О. Уайлд заяви, че светът се нуждае от един нов, по-интензивен хедонизъм като противодействие на бюрократизираното ни, схематизирано, политизирано и алиенирано време, и комунизмът, и националсоциализмът, и фундаменталният ислям провъзгласиха насладата за дребнобуржоазен предразсъдък. И я осъдиха най-сурово.
Помните ли общонационалните кампании през 60-те и 70-те години срещу младежите, неупражняващи общественополезен труд? В онези сурови времена малочислени оперативни групички от милиционери и доброволни отрядници (доброволни и не съвсем доброволни младежки паравоенни формирования към МВР) обикаляха посред бял ден улиците и заведенията най-вече на градовете, издирваха в тях неработещите младежи и девойки, картотекираха ги и ги заставяха в най-кратки срокове да започна държавна (какво друга?) работа. Правеха го, разбира се свише, по решение на ЦК на БКП, но го правеха и снише, по собствена воля, по самоинициатива, с комисарски ентусиазъм го правеха. И това беше най-пагубното. Да претвориш и провъзгласиш институционалното насилие за вдъхновение, значи да подхождаш некрофилно и садомазохистично, значи да трансформираш живота в антиживот.
Всичко това усложнява неимоверно темата. Да превръщаш целенасочено живота в смърт, е противоестествено, противоестествено, перверзно е една самозвана тоталитарна партия да обсеби цялата гражданска сфера, да подчини цялото общество на собствените си номенклатурни интереси, да застави цял един народ да подхранва ненаситното ѝ властолюбие, обслужвайки класовите ѝ и кастови привилегии. А се случи тъкмо това – за съжаление, не без нашето пасивно или активно, съзнателно или неосъзнато участие. Така всички ние, прославените формално като творци на благата редови граждани, се оказахме фактически съучастници, крепители и хранители на собственото си робство. Един мъдрец установи, че най-силните поддръжници на робството са не робовладелците – най-силните поддръжници на робството са привилегированите роби. Който е чел „Ферма за животни” на Оруел, знае защо и как неумолимото партийно единоначалие създаде и въдвори цяла йерархична система от дребни и едри привилегии – привилегии, които раздаваше свише на поданиците си не съобразно техните професионални качества, а съобразно личния им принос в укрепването и подхранването на всеобщото робство. Така, неусетно и за нас самите, наложеното свише робство се персонализира, превръща се в себезаробване – обстоятелство, което го прави непобедимо. И обстоятелство, чрез което утопията на Оруел се превръща в антиутопия, в безпощаден социален реализъм.
Винаги съм считал, че робството е не едностранен, а двустранен акт, договореност, социален договор, сключен между робовладелеца и роба. Договор, според който робът поставя себе си в услуга на робовладелеца, а последният го поема, превръща го в свой инвентар и го стопанисва. Ако едната от двете страни не подпише договора, сделка няма да има и робството няма да се състои. Комунистическото господство, което е несъмнено най-робският период в цялата ни хилядолетна национална история, илюстрира красноречиво казаното. Докато през годините и десетилетията на това господство хилядите творци от всички браншове и жанрове на така наречената художествено-творческа интелигенция със сервилна готовност предоставиха перата, палитрите и музите си в услуга на пропагандните нужди на Партията-ръководителка, намериха се и малцина смелчаци, които отказаха да го сторят. При това те се оказаха най-талантливите. И това едва ли е случайно – талант и характер често вървят ръка за ръка. Думата ми е за творци като Константин Павлов, Борис Христов, Николай Кънчев, Иван Цанев, Христо Фотев, Калин Донков, Георги Мишев, Марко Ганчев, Радой Ралин, Добромир Тонев, Иван Динков. Те просто поеха риска да не подпишат предложения им от партията-държава договор, след което, макар и дискриминирани от неограничената ѝ власт, заживяха и живяха като свободни, независими автори и граждани в най-несвободната епоха. Да живееш и твориш като свободен, независим от диктата на партийната идеология автор във времена, в които непроницаемата партийна цензура е обсебила целия национален ресурс, значи да си характер и личност. Малцина бяха способни на този подвиг и тези малцина показаха и доказаха, че човекът е непобедим, че свободната воля е по-силна от еднопартийния диктат, че реши ли да се себесъхрани морално и творчески един автор, няма земна сила, която да го спре.
Аз наистина считам, че реши ли човек да бъде свободен, той ще живее свободно, независимо от външните обстоятелства. Обстоятелствата не могат да го надвият – неговото свободолюбие е неподвластно на държавния терор, него държавата нито може да го купи с привилегиите си, нито да го сплаши с мракобесието си. По същата неумолима логика, по която генетичният роб ще робува във всяка, и в най-демократичната, държава. Няма ли го, не е ли наличен персоналният робовладелец, генетичният роб става роб на ситуацията, на господстващата конюнктурата – която и да е тя. Робството е единствената му биосфера, робуването е единствената форма на живот, която той владее. Той си е по природа и душевност крепостник, отдаден с цялата си същност на крепостничеството, неговата душа плаче за господар, който да я стопанисва. Така, както новоосвободените след разпадането на Римската империя роби изведнъж се почувстваха ненужни и нещастни, осиротели, безпомощни и нежизнеспособни без веригите на робството. Тази окаяна гледка се е повтаряла исторически многократно. След като гражданската война в Северна Америка премахна робството, милионите вчерашни роби и днешни свободни граждани обикалят дни и нощи наред плантациите, в които са робували, и жално молят плантаторите да ги вземат обратно като работна сила, да им върнат отнетото робство. По подобен унизителен начин реагират и новоосвободените крепостници в Русия през втората половина на ХІХ в. – те разпродават предоставените им от помешчика инвентар и земя, пропиват парите, след което тичат обратно при господаря си да му робуват отново. След гибелта на комунизма преди трийсетина години и на родна земя гледката не беше по-различна – нашата страна изведнъж се оказа пренаселена с формално свободни граждани, които по манталитет си останаха старите роби на системата. Те и до днес леят горещи сълзи по добрите стари времена, за тях висшето благо – свободата – е не благодат, а бреме. Че и проклятие.
Поуката, която се налага от само себе си, е една и тя е формулирана най-точно от Лесинг: „Не всеки, който презира веригите си, е свободен човек”. Да презреш веригите си не е трудно – подобно презиране може да бъде въпрос и на спонтанна емоция, на моментен рефлекс. Трудно, несравнимо по-трудно е да дораснеш до статута на свободен гражданин. Това вече е въпрос на съзнание, на осъзнаване и себеосъзнаване, въпрос на израстване, на еволюция, която не е по силите на всеки. Пътят от робството към свободата е път от бита към битието. И този вековечен път не е ведър и гладък, той може да бъде извървян само от онези, които са спечелили тежката битка със самите себе си, онези, които са се добрали до най-насъщно необходимото, но и най-трудно постижимо познание – себепознанието, онези, в чиито еволюирали души генетичната потребност от свобода е надмогнала генетичната потребност от робство.
Равносметката? Човек не може да бъде направен по-свободолюбив по ведомствен начин. Свободата и робството са вътрешни, душевни процеси и състояния, себеизживявания. Вътрешните фактори създават външните социални структури, а не обратното. В противовес на социалния дарвинизъм на Маркс, не битието определя съзнанието, а съзнанието – битието. Само на тази база може да се обясни обстоятелството, че хора, живели в еднакви условия, често израстват като антиподи. Сиреч не мислиш, както живееш, а живееш, както мислиш. Както учат древните, за да се промени абстрактното човечество, трябва първо да се промени конкретния човек. Утопично е, нали? Но е и реалистично. Също като роман на Оруел.
