„Кацнал на оградата кос – целият черен, с жълта човка и блеснал поглед. Погледнете го добре! Не е ли доволен, че е кос?“, питат Филип Дюбоа и Елиз Русо още в началото на тази тънка книжка, посветена колкото на птиците, толкова и на хората.
Филип Дюбоа (1955) е френски учен – орнитолог, писател и издател, автор не само на научни изследвания, но и на документалистика. Елиз Русо пък е завършила философия, работи като журналист и пише по теми, свързани с екологията и климата. В тандем Дюбоа и Русо са събрали в „Кратка философия на птиците“ повече от двайсет есета за особеностите на птичия свят – чудати разкази за способността на птиците да бъдат верни или не, да се ориентират в пространството, да мигрират, да оцеляват, да се борят и да се приспособяват. Това са истински факти, но и уроци за смелостта, за любопитството и търпението. Тук намираме не само факти, които могат да ни изненадат – за страха на птиците и как някои от тях не могат да живеят самотни, но и истории за това как птиците имат нужда понякога от тишина и спокойствие – да спрат и да се отдадат на тъгата си, да преживеят моментите на слабост и да минат през онази трансформация, която им е нужна – какъвто е процесът на скърбене при хората например или процесът на линеене при птиците. Или както пишат още в началото Дюбоа и Русо, в тази книга те търсят през цялото време отговор на един въпрос: „В ХХI век какви уроци още имат да ни предадат птиците?“.
И веднага дават пример – една стара поговорка учи, че птиците се скриват, за да умрат. Според авторите това не е необходимо – при птиците няма дълго боледуващи или твърде стари. В момента, в който една птица загуби форма, природата поставя всичко по местата му, птицата става жертва на хищник и светът продължава, без да се задават въпроси дали природата е жестока, дали сме варвари. Синигерът не свиква с идеята за смъртта – той „не проектира съществуването си, не прави планове, не отлага за утре, не си представя, че по-късно ще бъде по-добре. Той живее“, уточняват авторите.
Косовете също не мислят три часа преди да решат да изпеят любовна песен на женския кос, те отиват и го правят. Дали на женската птица песента ѝ харесва, или не? Всъщност няма толкова голямо значение. Нито единият, нито другият ще направи държавен проблем, ако не се получи. Те не се занимават нито с дългосрочни стратегии, нито с безкрайни разсъждения. Без съмнение, птиците не познават, или едва познават, съмнението.
Трябва да уточним, че в тези есета не става дума за целенасочено търсене на антропоморфичен поглед към живата природа. Не, това са разкази за дивата природа, те се опитват да ни представят онова, което така или иначе е пред очите ни, но обикновено не го виждаме – любопитството на червеногушката, която има смелостта да изучава света наоколо все по-отблизо, или куража на малките пойни птици, които не се замислят много, когато нападат хищник в небето, и затова много често успяват да го прогонят.
Авторите споменават, че не е необходимо на всяка цена да се опитваме да открием по-дълбок смисъл в действията на птиците, не е нужно да търсим човешки черти в поведението им – това е твърде опростена, а може би и твърде сантиментална представа за техния свят.
Откакто човекът се интересува от животните, и особено от висшия клас животни, той им приписва жестове, поведение или държане, които са плод само на субективна интерпретация.
Авторите дават примери как по-доброто познаване на света на птиците може не просто да разшири представите ни за света около нас, но и да ни избави от погрешните клишетата, с които обикновено мислим за птичия свят.
Да вземем за пример орела – безспорно той е символ на силата и мощта. Безброй са държавите и политическите партии, които са го приели за емблема. Разбира се, както при повечето грабливи птици, полетът му е величествен, той си играе с въздуха и препятствията. Жълтите му очи му придават твърд, леден поглед – да кажем „мъжествен“?
Дюбоа и Русо посочват, че въпреки това представата ни за орлите не е точна – да, те наистина имат изключително силно зрение, способни са да уловят и най-малкото движение от стотици метри височина, но чудото продължава само докато орелът не си отвори човката.
„Гласовите му данни са също толкова „изящни“ като на беззъб човек“, шегуват се авторите. Но в случая е по-важно онова, което не знаем – фактът, че орлите обикновено не са привърженици дори на най-малкото усилие, те нямат нито желанието, нито възможността да пикират като соколите, за да преследват плячката, не се отдават на бесни полети, не са способни на някакви подвизи, а смелостта със сигурност не е част от характера им. Затова и отстъпват по кураж дори пред дребната червеногръдка, която се среща в градските паркове, но зад чийто „нежни любовни арии в градината стои заклет кавгаджия“.
„Кратка философия на птиците“ не е детска книга, но може да бъде интересна и на деца, и на възрастни – може да се чете като пътеводител за един свят, който е пред очите ни, но парадоксално не успяваме да видим и заради това често не познаваме. А като гаранция, че всяка птица тук е назована с точното си име, консултанти на изданието са д-р Петър Янков от Българското дружество за защита на птиците и Радостина Ценова от фондация „Биоразнообразие“.
