50 години от смъртта на желю минчев
Животът на Желю Минчев / 1888 – 1972/ е достоен за роман или филм. Син на поборник, избягал от Диарбекир заедно със Стоян Заимов, ранен по време на Руско- турската война от 1878, той се ражда на 18 март 1888 в Хасково. Баща му умира млад, 39- годишен, когато той е само на 3 години и първата мелодия, която чува е Траурния марш на Шопен, изпълнен от градския духов оркестър. Пее от най- ранна възраст. После и в училище. По- късно ще си спомни: „ В детството ми почти няма час, ако това е било възможно, в който да не съм пял! От терасата на къщата ни в Хасково огласях квартала с гласа си, който се носеше далече над покривите на сградите. Пеех на всички празници в училище и в града, макар да бях много стеснителен. Всички ми викаха браво, но аз, засрамен избягвах зад кулисите, без да посмея да се поклоня...”
Дванайсетгодишен завършва втори прогимназиален клас. Майка му, останала без средства, го изпраща, заради пълния безплатен пансион, във Военното училище в столицата. А той е щастлив – ще стане офицер и ще се бори за освобождението на все още поробената част от родината ни, областта Македония, тази изконна българска земя. Това е неговата заветна мечта. Явява се на изпит за кадет, спечелва го, но не го приемат, дават мястото на богат офицерски син. Изпаднал в отчаяние готов да сложи край на живота си. След няколко месеци в депресия се записва в Първа софийска мъжка гимназия. Там откриват гласа му, красив и силен, вече оформен, въпреки младостта, баритон. В пети клас, по време на час по физкултура, неочаквано запява българска народна песен от Родопите. Възмутен, че пее без разрешение в клас, при това „такава просташка песен”, учителят го нагрубява и иска да го изгони. Буйният и силен младеж грабва учителя и го изнася навън. След два дни за този „подвиг” е изключен от гимназията. След време директорът го връща в клас, но разгневените от постъпката му учители му поставят в края на годината оценки „единица” по всички предмети и една шестица по пеене!
През есента на 1904, 16- годишният Желю Минчев е вече в четата на Кочо Молеров от Банско. Прекарва една тежка година из дебрите на Пирин планина, преследван, заедно с другарите си от турски потери. Връща се в София, където попада в средата на млади социалисти. Организира мъжки вокален квартет и изнася цикъл концерти с народни песни. През 1906 е ученик в Музикалната гимназия в София, в класа на тенора Димитър Попиванов. На годишния изпит изпълнява с успех песни на Шуберт. По съвет на своя / в последствие именит / братовчед Асен Златаров, който тогава следва в Женева, постъпва в Женевската консерватория. Майка му продава малък имот, за да замине. Записва се в класа на проф. Жана Гийме, бивша примадона на Гран опера, Париж. Още през първата година става лауреат на певчески конкурс в Женева. Може да остане там, но получава вест: в България е основана Оперната дружба и търси певци. Връща се в родината. Срещата с големия българин Константин Михайлов- Стоян, „бащата на българската опера”, решава съдбата му. В дома на Гюзелеви, на ъгъла на „Раковска” и „Граф Игнатиев”, където е „щабът” на бъдещата опера, се среща с баса и педагога Иван Вулпе, диригента Хенрих Визнер, режисьора и баритон Драгомир Казаков, сопраните Мария Василева и Златка Куртева и мецосопраното Олга Гюзелева. Това ще е бъдещият състав на Вердиевия „Трубадур”, а Минчев ще бъде самият Граф Ди Луна! На 18 октомври 1908 година Оперната дружба се представя със спектакъл с откъси от „Фауст” и „Трубадур”.
Трудно се ражда българската опера, тя няма подкрепа дори от творческата интелигенция. Даже поетът Пенчо Славейков, тогава директор на Народния театър, не иска да я пусне в сградата! Спорът между него и министъра на просветата/ тогава и на културата/ Никола Мушанов стига до Народното събрание. Накрая ентусиазмът на артистите- основатели побеждава. След първите представления част от певците биват изпратени държавни стипендии да учат в Европа. В началото 1909 Желю Минчев заминава на специализация в Женева, където учи при италианеца Алберто Дами. През лятото на същата година прави концертна обиколка на България с оперни арии и български народни песни. Акомпанира му Тодор Хаджиев, бащата на композитора Парашкев Хаджиев, който е първият наш оперен диригент. След турнето Маестро Георги Атанасов го кани да изпълни главната роля в новата му опера „Борислав” по Вазов, като заявява, че партията е написана специално за неговия глас. През 1911 Желю Минчев прави втората си специализация, този път в Париж, при проф. Анри Алберс. В края на годината се явява на конкурс, където печели втората голяма награда. Директорът на Лионската опера / втората след Парижката/ го кани за първи баритон в този град, но Желю Минчев отказва. Отговаря му, че в България вече има опера, за която е решил да работи. / Също като повечето днешни наши млади певци, нали?!/
През 1912, по време на войната, се записва като доброволец в четата на Михаил Герджиков в Странджа. Взема участие в десанта при Василико. Постъпва като редник в Десети родопски полк, на бойната линия, до края на Междусъюзническата война.
След войните е отново в операта – в Дружбата, а от 1922, когато е одържавена, в Софийската народна опера. Превъплъщава се в редица главни и второстепенни баритонови роли, които благодарение на богатия си, мощен и отлично поставен глас, а също и на безспорната си музикалност и артистичност, изгражда, според тогавашната критика, на високо професионално ниво. Сред постиженията му са: Граф Ди Луна, Евгений Онегин, Графът от „Сватбата на Фигаро”, Тонио от „Палячо”, Жорж Жермон, Валентин от „Фауст”, Борислав...
Заради социалистическите си идеи, през 1929, въпреки безспорните си качества, заслуги и от личната си певческа форма, е уволнен по настояване на главния диригент, белоемигранта Моисей Златин. Става концертен певец. В продължение на четири години обикаля неуморно България. Изнася концерти не само в градовете, но и в селата. Изпълнява оперни арии и български песни, популяризира тази музика с жар, с огромна любов. Започва и да преподава – школата му е отлична. Той открива таланта на бъдещата знаменитост Тодор Мазаров и го спасява от уволнение в Операта, където младият тенор от Павел баня е тормозен от директора Владимир Василев, който макар и добър литературен критик, е нанесъл немалко вреди на Операта.
През 1937 година заминава със своя ученик и протеже Тодор Мазаров за Виена, като негов педагог и като концертен певец. Там великият Бруно назначава Мазаров с договор за седем години като първи тенор на Виенската опера. А на Желю Минчев, респектиран от уменията му като вокален педагог, предоставя помещение в центъра на австрийската столица, за студио като препоръчва на виенските певци да учат и специализират при българина, за когото според него „няма тайни в пеенето!” Така Желю Минчев окончателно се установява във Виена и подготвя няколко поколения певци от Австрия, Европа и Щатите, а също и някои българи, сред които е и известната Елка Мицева, лауреат на софийския оперен конкурс. У нас е почти забравен. Умира на 5 май 1972 година, като малко преди това е удостоен с орден „Кирил и Методий”, който така и не успява приживе да получи.
