Тази сцена я знаем всички: американски хеликоптер под звуците на „Марша на валкириите” на Рихард Вагнер стреля безразборно срещу виетнамско село, докато долу нападнатите се разбягват кой където свари – някои успешно, други не чак толкова. Сцената е от филма на Франсис Форд Копола „Апокалипсис сега” (1979), адаптация на романа на Джоузеф Конрад „Сърцето на мрака” (1902). За мнозина от американците войната във Виетнам е наистина навлизане в мрака: неслучайно се говори за Виетнамски синдром, може би най-крайната проява на американския изолационизъм: никакви военни намеси извън страната, „Никога повече Виетнам!”. Не че правителствата кой знае колко се съобразяват с тези опасения и притеснения, но факт е, че след авантюрата в Югоизточна Азия първата истинска война, в която влизат Съединените щати, е чак през 1991 г. – „Пустинна буря” в Ирак (1990–1991), цели 18 години след подписания в Париж мирен договор между комунистически Северен Виетнам и Вашингтон. Церемонията се случва на 27 януари 1973 г., но още преди това огромното число американски войски, достигнали в един момент колосалното число 540 хиляди души, вече са напуснали територията на Юга. Последните сухопътни части, поели пътя към дома, го правят точно преди половин век – на 12 август 1972 г. Останалите морски и въздушни подразделения си тръгват малко повече от седем месеца по-късно – на 29 март 1973 г. Войната във Виетнам е завършила.
Това е най-горещият конфликт в продължилата повече от 40 години Студена война. Най-горещият и най-продължителният. В битката за Виетнам си дават среща непримирими противници: от една страна, Виетконг, Северен Виетнам под водачеството на Хо Ши Мин („чичо Хо”, както са го наричали), комунистически Китай на Мао Дзедун и Съветският съюз; от друга – Южен Виетнам с поредицата от нестабилни правителства на продажни генерали и САЩ. Американците не влизат рязко в тази война, първоначално се опитват да помогнат на французите, затънали в югоизточноазиатските джунгли, но след поражението им при Диен Биен Фу и особено след провала на Женевските споразумения (1954) първоначално щатски инструктори, а след тях и армейски подразделения се натикват в завързалия се конфликт. Дотолкова, че Виетнам се превръща в символ: Бъртранд Ръсел, заедно с Жан-Пол Сартр, организира през 1967 г. трибунал (инициативата влиза в историята като „Трибуналът на Бъртранд Ръсел за разследване на военните престъпления, извършени във Виетнам”), провел заседания в Стокхолм и Копенхаген, на който заедно с прочути интелектуалци от цял свят осъждат американската инвазия: „Съединените щати носят отговорност за използването на сила и, като следствие, за престъпната агресия, за престъпления против мира. САЩ са нарушили установените норми на международното право, приети от Парижкия пакт и в Устава на ООН, а също и установени от Женевските споразумения за Виетнам. Действията на САЩ попадат под статиите на Нюрнбергския трибунал и подлежат на юрисдикцията на международното право”. В самите Съединени щати антивоенното движение набира небивала мощ: през същата 1967 г. в т.нар. „Поход към Пентагона” се включват над 100 хиляди души, поели към Вашингтон, за да изразят несъгласието си с все по-обърканата и задънена война във Виетнам. Киното също реагира: „Роден на 4 юли”, „Взвод”, „Коса”, че и „Форест Гъмп” – травмата е дълбока.
Припомням неслучайно тези събития, а понеже те до голяма степен напомнят днешните с войната на путинска Русия в Украйна: апокалипсис е имало не само тогава, апокалипсис има и сега. С няколко съществени разлики, които ми се струва съществено да посочим, за да установим, че аналогиите между тях са колкото съвпадащи, толкова и несъвпадащи; колкото верни, толкова и подвеждащи; колкото примамливи, толкова и измамливи.
Най-важното: виетнамската колизия на Съединените щати продължава по времето на цели четирима президенти – от Дуайт Айзенхауер до Ричард Никсън. Последният даже пристига в Китай, за да намери що-годе съюзник или – ако не съюзник, то поне неутралитет, за да приключи с тази закучила се война. Каца на летището в Пекин на 21 февруари 1972 г. и веднага хваща бика (или по-точно бивола) за рогата. Визитата му чак се превръща в културен факт: на 22 октомври 1987 г. на сцената на Хюстън Гранд Опера се състоява премиерата на „Никсън в Китай” – опера от Джон Адамс с либретист Алис Гудман, постановка на Питър Селърс с хореограф Марк Морис. Ако броим официалното влизане на САЩ във войната 1961 г., декември, то за почти 12 години активни бойни действия отговарят, тъй да се каже, Айзенхауер, Джон Кенеди, Линдън Джонсън и Никсън. Докато за 22 години военни предприятия от страна на Москва начело на Русия стои все един и същ човек – Владимир Владимирович Путин (с краткото прекъсване, когато начело е Дмитрий Медведев – този манекен на Путин). Може би поради това, ако американските президенти – кой по-убедено, кой за пред общественото мнение, се опитват да търсят решение за затегналата се ситуация, докато руското ръководство прави точно обратното – затяга ли, затяга ситуацията, за да се докара дотам, че да започне загробващата агресия в Украйна, която заплашва в действителност целия свят. Виетнамската война все пак е локален конфликт и всякакви антивоенни демонстрации си дават сметка за това; украинската война – макар и да изглежда локална, е глобална по своя характер, затова и цялото човечество има отношение към нея – различно, но налично. Колкото и да е, Виетнамската война е вътрешноамерикански проблем, докато Украинската – разразила се в един глобално свързан свят, не може да бъде друга освен глобална.
Второто важно при сравнението изглежда повече прилика, отколкото разлика: във Виетнам американците се бият на чужда земя, а срещу тях се изправят бойците на Виетконг, подпомагани активно от т.нар. „социалистически лагер”, от целия социалистически лагер с оръжие, боеприпаси, военна техника и културни турнета. Блага Димитрова си осиновява виетнамско дете, а Ева Найденова от „Тоника” получава забрана за изяви – не се била държала подобаващо сред виетнамските ни приятели. Тоест, ако възприемем съвременната лексика, съветски „проксита” се бият срещу американски войници. В Украйна нещата са сякаш същите: украинците получават западни оръжия, за да се бият срещу редовната руска армия. Но има съществена разлика: ако хората на Володимир Зеленски имат ясна идеология, тоест знаят защо се бият, то руснаците не знаят, идеологическата им подплънка издиша и смърди. Ненапразно в САЩ не са се чували силни гласове, че това е войната на Джонсън или на Никсън, докато „войната на Путин” се превърна в траен политически идиом. И още нещо: виетнамците побеждават, защото се бият на своя земя и за своята земя; украинците също се бият на своя и за своята земя. „Палячовските републики” Донецка и Луганска са нещо като Южен Виетнам с продажните си и корумпирани ръководства – нетрайни образувания, без авторитет и признание. На тази база – ако човек помисли малко, му става ясно къде е победата.
Накрая, най-съществената разлика: ако в Съединените щати се надига мощно протестно антивоенно движение, в Русия повечето от жителите са за „специалната военна операция”. В това отношение е огромното разминаване между една демократична и една авторитарна държава: общественото мнение при първата може да бъде (и е) срещу правителственото мнение, при втората такова нещо е немислимо. Или – ако е мислимо, е наказуемо. Процесите срещу руснаците, обявили се по всякакви завоалирани начини против агресията в Украйна, на моменти ни се струват странни с мотивацията си, но това за една диктатура не е проблем: тя предпочита да изглежда в очите на света дори глупаво, ала в очите на своите поданици за нея е насъщно да изглежда страшна и непоколебима. Разбира се, все още е твърде рано да правим изводите, че всичко в Русия ще протече мирно и спокойно: войната е в началната си фаза, санкциите все още не са ударили както трябва руската икономика – иска се време, мизерията и безпътицата сякаш изглежда, че ще се разминат, но едва ли – всичко в тази посока предстои. И предстои със страшна сила: „руският свят” ще се превърне в изостанал анклав насред проспериращия свят, в който единствено водката и насилието ще спояват (и впиянчват) населението.
Могъщите Съединени щати си тръгват посрамени и травмирани от Виетнам. Могъщата Руска федерация я очаква същото – сигурно е. Един руски апокалипсис сега…
