На стената си във Фейсбук Манол Пейков публикува в свой превод покъртителния автобиографичен разказ на Владимир Яковлев. Когато започнах да го чета, мислех, че това е художествен разказ, художествена измислица. Изглеждаше ми невъзможно думите, с които започва: Дядо ми Владимир Яковлев е бил убиец, кървав палач, чекист, да са действителност. Не можех да допусна, че може да се отнасят за неговия собствен дядо. Направих справка. Наистина неговият дядо е бил чекист, убиец, кървав палач. В руските издания е публикувано „Удостоверение № 432“, издадено на дядо му от ЧК през 1919 година. Когато осъзнах, че всичко написано е истина, започнах да го чета отначало. Възприема се по съвсем различен начин, когато знаеш, че разказаното е истина. Не съм чела до този момент нещо по-страшно, въпреки сдържания тон, с който е написано.
Не зная дали може да се нарече разказ или изповед в художествена форма, или покаяние, или самосъд. Жанрът на този текст не може да се определи, защото е тъй необичаен и ярък, тъй страшен в яснотата си, че те побиват тръпки. Наистина не мога да си представя по-откровено и безпощадно изричане на травматични тайни: В семейството ви не е имало жертви? Значи е имало палачи. Нямало е палачи? Значи е имало жертви. Нямало е нито жертви, нито палачи? Значи има тайни.
Яковлев разсъждава над тези тайни. Това са дълбоки и ужасяващи тайни, които трудно можем да признаем пред себе си и още по-трудно можем да изречем на глас. Това са тайни, които се отнасят до всички, абсолютно всички. Без изключение. Това прави признанието и изричането на тези тайни толкова трудно. Съществува обществен консенсус да не говорим на тези теми по този начин. Така е удобно на всички. Постигнали сме негласна договореност. Обществена омерта – за това не се говори!
Изричането на тези тайни е възможно само в изповед. Но колко хора са способни на такова саморазобличение? За моя изненада прочетох подобна изповед като коментар под разказа на Яковлев. Повтаряше сходни неща от житейската си съдба със същата откровеност и сърдечно покаяние. Изричането на такива скрити тайни е възможно само в изповед. Изповедта е жанр от духовния живот. Тя е най-съкровеното религиозно тайнство. Дълбоките тайни на нашия живот могат да се разкриват само чрез тайнство. Виждаме, че изповедта може да надхвърли рамката на църковно тайнство, да стане публична, дори общочовешка, стига да запази основната си характеристика – откровеност.
Изповедта на Владимир Яковлев въздейства толкова разтърсващо, защото е съкровено лична, но в същото време засяга цялото руско общество. Въздействието се усилва и поради катаклизма, през който преминава в момента обществото. Всеки ден четем и гледаме кадри от ужасяващите зверства, които върши вече половин година руската армия в Украйна. Търсят се всевъзможни обяснения, с които да бъде оправдана агресията. Започва се от ранната история, после бандеровци, нацисти, фашисти, профсъюзния дом в Одеса, Донецк. Когато не се доверяваш единствено на руската пропаганда, установяваш, че оправданията са скалъпени, преекспонирани, съшити с бели конци, идеологически редактирани. При добросъвестна проверка всяка лъжа може да бъде разкрита. Разчита се на внушения. Но и на още нещо – на страха от истината. На липсата на кураж да приемеш истината. Психолозите отдавна са обяснили причините, поради които тълпата отбягва истината. А политиците отдавна са намерили механизми как да предлагат по-приятни неща от истината. Въпреки това Истината продължава да се изписва с главна буква.
Веднъж сътворен, грехът не може да бъде спрян. Предава се от поколение на поколение, несъзнателно и невидимо, умножава се и с преумножава от баща на син, от майка на дъщеря, от поколение на поколение, от век на век. Прилича на гигантски порой, който увлича всичко след себе си, увеличава се с всеки следващ миг. Единственото, което може да го спре, е осъзнаването на неговата чудовищност, на неговата заразност. Това осъзнаване може да спре хода да времето, да го обърне, да го върне назад. Онова, което може да върне назад тази смазваща сила, е изричането на глас на нейната изкривеност, на нейната противна на естеството устременост. В богословието това е тайнството на изповедта, покаянието. Най-тайнствените думи от притчата за Блудния син са: татко, съгреших. Съ-греших. Станах едно с греха. Преди моята постъпка грехът е бил отделен от мен. Съ-грешаването ме прави съ-причастен с него. Със съ-грешаването се съ-четаваме с него, той става част от нас, но и ние от него.
И най-страшното е, когато грехът не само че не се осъзнава, а се търсят начини да бъде оправдан, да бъде приет като нещо естествено и нормално, като част от нас. Това е нещо, което се опитах да разкажа в романа си „Майките”. Единственото спасение от неговия капан е различаването, улавянето на греха чрез думите, кристалното му артикулиране, гледането му очи в очи, безстрашието пред него.
С изричането на „съгреших“ става разчленяването от греха. Изповядването на греха има силата да обръща времето. С изричането на греха времето престава да тече в старата посока. Осъзнаването и назоваването на греха имат силата да възстановяват изначалното състояние. Това е мощна сила и затова за изповядване на злото се иска сила.
Ето това е, което прави внукът на чекиста-убиец Яковлев в своя покъртителен разказ.
Темата на покаянието срещнах дълбоко артикулирана и в пречистващото интервю със Сергий Жадан „Дъждът няма да отмине бързо“. Той поставя проблема за колективната отговорност, въпреки че тя не е юридическо понятие: Колективната отговорност е сложно нещо, невинаги е очевидна, но мисля, че без нея ще е трудно да започнем да говорим за каквото и да било. Като разсъждава над това украинският писател казва: Някой би могъл да каже, че продължаваме да слушаме Вагнер или да четем Ницше например. Че вината за това, че Хитлер е тръгнал в един момент да решава еврейския въпрос, не е на Ницше. В това има известна манипулация. Тя се състои в това, че ние четем немска литература и слушаме немска музика, но след като в Германия настъпи истинска денацификация, след като в германското общество в една или друга степен, повече или по-малко, все пак се състоя обществено и всеобщо покаяние. Днес виждаме, че германците имат големи емоционални проблеми с наследството от националсоциализма. И това – въпреки факта, че работят върху него. Работят и въпреки това то си остава конфликтен въпрос за тях. От друга страна, докато руското общество не поеме колективна отговорност за всичко, което руснаците правят тук и очевидно ще правят в бъдеще, за какво приятелство можем да говорим. Той говори и как днес литературата, културата се използват като мека пропаганда на путинизма: На света му продаваха една light version of Russia, в която условно вървеше Чехов. Те не продаваха на света Сталин. Светът не купуваше Сталин, той по-скоро се отнасяше към него като към някаква екзотика…В концепцията за „руския свят“ Сталин също е културен продукт, културен герой. Той е не просто генералисимус, който се е бил, присъединил е нещо, разделил го е. Той е човек, който носи определен набор от ценности, които са идеални за представителите на „руския свят“. Тоест той е своенравен, жесток и тъкмо това му дава сила; той е безпощаден към враговете си и това го зарежда с енергия. Той има метацел и тя не е да направи живота на подчинените му добър, а да ги направи велики.
Започнах с потресаващата публична изповед на внука на един чекист. Като пример, че общество, което е преминало през тежък период на масов терор, може да се очисти само чрез осъзнаване на вината и покаяние. Филмът на Би Би Си „Моето нацистко наследство“ показа как това се е случило и продължава да се случва в Германия. Главни герои са синовете на двама високопоставени нацистки военнопрестъпници, осъдени на Нюрнбергския процес. Отношението на двамата е различно. Единият се опитва да оправдае и оневини своя баща, а другият е абсолютно безпощаден: Той носи политическа отговорност за гетото и за концентрационните лагери на полска земя. Моят баща е заслужил смъртта на бесилката. За това, което е извършил. Цял живот ме преследва мисълта, че германците трябва да знаят какво следва, когато изгубиш гражданска смелост. Това може да доведе до лагери за унищожение. Ние знаем това наизуст, у нас то се е случило.
А ние трябва да знаем какво е необходимо, за да не се случва.
