Наскоро с голям успех премина прожекцията на дигитализираната версия на някогашния грузински кинохит и всъщност великолепен филм „Покаяние“ (1984, Т. Абуладзе)[1]. Поводът беше гостуването на неговата сценаристка Нана Джанелидзе, с която софийската културна общност имаше възможност да се срещне в салона на Дома на киното[2]. Тя разказва за безбройните неволи – системни и съвсем случайни, които са съпътствали заснемането на тази творба. От тоталитарната омерта до… опита за отвличане на самолет, в който (в самото начало на снимките) участва и млад актьор от екипа на филма.
Това привлече вниманието ми. Не бях чувала за този точно случай[3]. Изглежда не е имало кой да го разшуми достатъчно, да го изговори с истинските думи, че новината да прехвърли границите на „империята“. За разлика от друг един подобен опит за отвличане на съветски самолет, за който беше направен красноречив документален филм: „Жили-были семь Симеонов“ (1989, Владимир Ейснер, Герц Франк)[4]. Всъщност бяха заснети и художествен филм и документален тв минисериал. Но единствената работа, заслужаваща синефилско и гражданско внимание, е споменатата по-горе.
Историята на сем. Овечкини – талантливите братя джазмени, които отвличат самолет в началото на 1988 г., и тази на артистичните грузински младежи, опитали през 1983 г. да приземят в Турция съветски самолет, значително се различават. И все пак тези два случая осветиха за мен една изключителна слепота на Запада спрямо Русия на Горбачов. На развитите страни им се е искало навярно да си отдъхнат от продължилата твърде дълго Студена война и затова побързаха да провъзгласят Горбачов за герой. Да му повярват, да му съдействат. После същото се случи и с Елцин. Макар че Горбачов и Елцин не се различаваха с нищо – по отношение на външната си политика – от предходната съветска имперска власт и недостатъчно по отношение на вътрешната. Двамата продължаваха да държат с окупационни войски колониите на СССР и колчем някой реши да се надигне – биваше безмилостно изличаван. Достатъчно е да споменем априлските събития в Грузия през 1987 г., Азербайджан 1988 и 1990 г., отново Грузия 1991 г., после Молдова (окупирането на Приднестровието) 1992 г., пак Грузия 1992 г., Таджикистан 1992 г., Южна Осетия и Ингушетия 1992 г., Първата Чеченска война 1994 г., Дагестан 1994 г…
Но мисълта ми беше за „терористите“ по това време. Слагам ги в кавички, понеже макар да бяха такива и за собствената си страна, и за външния свят – те всъщност не са терористи в обичайния смисъл на думата. Защото как да наречем терорист някой, който – бидейки невинен затворник в концлагер – решава с оръжие да извоюва свободата си? Ще съчувстваме ли на охраната на лагера, в който са затворени жертви на тоталитарен режим? Ще осъдим ли като терорист някого, защото е заплашил с оръжие Газдов или Ръжгева например? Тези хора – „терористите“, за които ще стане дума – не са насочвали самолетите към сгради, не са имали политическа кариера, не са били дори част от някаква революционна група. Били са обикновени, отчаяни до крайност хора, които са искали за себе си нормален свободен живот. Съветският съюз (и целият комунистически блок) беше лагер, в който не по личен избор и без право на напускане живееха близо 400 милиона души. Живееха в страх и лишения и единствено малцинството на хунтите, поддържащи режимите с лъжи и оръжие, бяха там изцяло по своя воля.
Както вече споменах, случаите, по повод на които се размислих, се различават един от друг. Герман (Гега) Кобахидзе (актьорът от снимките на „Покаяние“), неговата млада съпруга и приятелите му са младежи, деца на високопоставени или поне добре поставени родители – грузинска интелигенция. Самите те са художници (трима), актьори (един), медици (двама). Искат свобода. Не друго. Руските медии и досега ги описват като ояли се презадоволени келешчета[5]. Тези „келешчета“ обаче – не щеш ли – са църковни. Посещават свещеник дисидент (Теймураз Чихладзе), който според протоколите от съда им бил подсказал идеята да избягат. Трудно можем да удостоверим писаното из медиите за случая, но дълбоко се съмнявам, че свещеникът би подучил младежите да убиват. Поведението му по време на процеса е достойно и саможертвено. Той се опитва да поеме върху себе си цялата вина и да ги спаси. Заемащите страната на държавата руски журналисти пък се опитват да отдадат храброто му поведение на някаква уж убеденост, че него – духовника – няма да го разстрелят.
Указът за разстрела на децата – защото момчетата на по 22–24 години са деца – е подписан от „добрия“ Шевернадзе. Същият, който бил разрешил снимките на „Покаяние“, измолвайки ги от още по-„добрия“ Горбачов. Младата съпруга на Гега е осъдена на 15 г. затвор.
Не знам подробности, не мога да кажа, че ми е известна истината за този случай – рових се, но не намерих безпристрастно описание и сигурно щях да повярвам на написаното из статийките за него тук и там, ако не бях вече гледала филма на Владимир Ейснер, Герц Франк за другите „терористи“.
Семейство Овечкини живеят в Иркутск (на границата с Монголия). За разлика от грузинските им „колеги“ – те са низови герои. Цялата им биография е подгизнала от трагична мизерия. Майката Нинел остава сирак на 5 години, защото стражар разстрелва майка ѝ през 1942 г., докато тя се опитва да изчопли от земята картофи, за да нахрани гладуващото си дете – бащата е на фронта. После детето, бъдещата майка на музикантите, е разкарвано по сиропиталища. На 18 се оженва за алкохолик, от когото ражда 12 деца. Живеят в къща, дадена от общината, за да се изхранват от стопанството. Всички деца работят там – копаят, доят, секат дърва и… свирят. Оказват се изключително музикални. Пестят всяка стотинка за инструменти. Стават звездна джазова група „Семь Симеонов“. Големите постъпват в музикално училище, но училището се оказва безполезно за тях, защото там джаз не се преподава. Никой не облекчава съдбата на Нинел заради талантливите ѝ синове. Нищо подобно. Нейният мъж пияница се прибира всяка вечер и стреля напосоки, а децата залягат на пода. И понеже властите не се впечатляват от неволите на семейството – накрая двамата най-големи синове пребиват баща си и той скоро след това умира. Нинел – със звание „майка героиня“ – получава 52 рубли пенсия.
Междувременно славата на музикантите се разшумява. Снимат филм за тях (той влиза в основата на последвалата трагедията документална лента). Съветско семейство на селскостопански труженици, което освен всичко е и много талантливо – така живеем ние в социалистическия рай! Доим крави и пеем. Горе-долу по това време обаче им взимат къщата и поминъка, и ги изселват в общежития. Хоризонтът им се стеснява. През „перестройката“ джаз-групата успява по чудо да се измъкне на турне в Япония, където веднага им предлагат „контракт“. Но младите джазмени не успяват да се доберат до американското посолство, а майката и останалите членове от семейството така или иначе ги държат в СССР като заложници. Всичко това – проблесналата надежда там, несвободата тук, липсата на хоризонт на надежда в собствената им страна – вероятно ги е подтикнало да се решат на отчаяната стъпка да отвлекат самолет. Те само искат да живеят човешки. Да се махнат и да се трудят за хляба си както умеят. От филма на Герц и Ейснер научаваме, че в паниката са застреляли стюардеса (както и грузинските младежи), че пилотите са върнали самолета в СССР, а на летището спецназовците („в общей сложности“) убиват 5 души и раняват 36. Четиримата големи синове се самоубиват и убиват майка си по нейно желание. От интервютата с пострадалите става ясно, че Овечкини не са стреляли в пътниците. Стреляли са само спецназовците, осакатявайти най-малко двама души – садистично, както споделя в интервю един от оцелелите[6]. Като пълнолетен съдят 17-годишния брат и го осъждат на 8 години колония. Осъждат и бременната сестра на 6 години. Двете по-малки сестри и двете братчета са пратени „по милост“ в интернат (децата са между 14 и 9).
Няма да се учудя, ако и с грузинските момчета нещата са протекли по подобен начин. Ние всички знаем, че приоритетите на съветските/руските служби никога не са били безопасността и живота на гражданите, а това да се покаже силата на държавата на всяка цена. Ако самолетите бяха кацнали там, където отвлеклите ги са искали – нямаше да има никакви жертви. Но, пилотите също са били наясно, че изпълнят ли желанията на „терористите“ – самите те отиват в колония.
От грузинските „терористи“ – един бива убит на място, един се самоубива, един умира в предварителния арест (всички почти са били ранени). От живите – всички момчета и техният свещеник са били осъдени на смърт и разстреляни. Момичето, както споменахме, е осъдено на 15 г. затвор (и помилвано от демократичното управление на Гамсахурдия).
Човек би помислил, че сега, след близо 40 години, пишещите за тези ужасяващи събития ще имат някаква милост към неуспелите бегълци, че от отстъпа на историята ще разберат по друг начин случилото се. Нищо подобно. Ето как например завършва разказа за грузинската случка в статия, публикувана на 05.10.2021 г. в руския женски „моден журнал“ Гоара[7]:
„Но жертви ли са? (пише послушният на режима „Вечерний Тбилиси“, б.м.) Наказанието не е самоцел, а изнесена от правосъдието от името на обществото квалификация на извършеното. Целта на правосъдието се заключава в утвърждаването на принципа на неотвратимостта на разплатата. Без този принцип, утвърждаващ неизбежността на възмездието, обществото не може да съществува. Непонасянето на отговорност за злодеянието вече само по себе си е социално опасно“.
… След като пуснаха Шамил Басаев от Будьоновска в Ичкерия – гръмнаха Кизляр и Первомайск, „Норд-Ост“ и Беслан (продължава авторът на статията)…
Друго време – други герои. Само че могат ли да бъдат герои терористите? Сегашните събития в Укро-Майдания показват, че могат и ето че вече портретът на нациста Степан Бандера го отпечатват на училищните тетрадки.“
Няма да се спирам върху борбите на чеченците за свобода, нито върху вдовиците от „Норд-Ост“ и жертвите от Беслан. Там Руската империя се разгръща в цялата си неумолима жестокост. Но предизвикалите тези „терактове“ имат идеологическа, нелична цел. Те не са просто частни люде – като грузинските младежи и семейство Овечкини. Затова и действията им могат по-лесно да бъдат окачествени като терористични. Отделно за Степан Бандера се изписа достатъчно.
За потиснатото от съветския тоталитаризъм население със сигурност е било по-лесно да съчувства на „терористите“ и затова пропагандата прави всичко възможно да неутрализира това съчувствие. Да обезпечи обществено негодувание. С тази цел в медиите се изсипват куп лъжи за някакви фашистки символи, които уж били открили при младия грузински художник, приятелите му биват описани като разглезени привилегировани хулигани с криминални наклонности. Докато Гамсахурдия, който впоследствие осъжда кървавия съветски цирк, е наречен „нацист“.
А пък в това време Западът крепеше Горбачов, крепеше Елцин – като рохки яйца, ухажваше ги, стараеше се да не забелязва, че терорът продължава на някакво външно-държавно ниво. Сакън да не се върне болшевизмът. Крепяха и Путин – достатъчно дълго. Преглътнаха „рязанската захар“[8] – същинските терористични актове, за които се предполага, че са извършени от ФСБ, за да се предизвика започването на Втората чеченска война – рецептата за вдигане на рейтинг на Путин (както се оказа впоследствие). При тези държавни терористични актове загинаха 307 души, взривени спейки в блоковете си.
Така и не бяха осъдени виновните за дългогодишния държавен терор, не бяха заклеймени убийците на хиляди грузинци, на десетки хиляди чеченци; не бяха разкрити и осъдени непосредствените убийци на 174 души публика на „Норд-Ост“[9] и на 333 души в Беслан[10], 186 от които деца, убийците на Немцов и Потлитковская, които говореха за този държавен терор и… всичко това се оказа в основата на сегашната кървава война, в която най-безнаказаната и престъпна държава убива, граби, изнасилва, изпепелява домовете на мирните граждани. Не казвам, че знам какъв би бил положителният ход на Запада през тези години. Не знам. Но историята трябва да бъде написана отново. Един ден, когато най-сетне държавата терорист бъде разобличена и наказана.
Слава Янакиева е културолог. Изследванията ѝ са в областта на религиозното кино и медиите, както и средновековния театър и празнична култура. Публикувала е множество статии по тези теми в различни научни издания. Понастоящем чете лекционни курсове в бакалавърската програма на специалност Културология в СУ „Св. Климент Охридски”. Член е на Института по средновековна философия и култура. Съавтор е на две антологии по Средновековна визуална култура. Превежда от английски и руски език. Сред публикуваните преводи могат да се споменат книгите на о. Георгий Флоровски Източните отци от IV век и Византийските отци от V– VIII век, капиталният труд на Ернст Канторовиц Двете тела на краля (Изследване на средновековното политическо богословие), Битието като общение на митрополит Иоан Зизиулас и Идеята за природата на британския философ и историк Робин Джордж Колингуд.
На главната страница: кадър от филма „Жили-были семь Симеонов“
Слава Янакиева
