Изложбата маркира важен етап от развитието на закъснялото и трудно извоювано българско съвременно изкуство. Всеки от досегашните четиринайсет носители на наградата е представен с творба в главното изложбено пространство. Привидно несвързаните „явления“ са спонтанно обвързани във „философски лабиринт“ от прозорливите и закачливи четиринайсет текстови фрагмента, създадени от Димитър Божков и Марина Славова. Изписани с молив по стените, текстовете служат като деликатна навигация. Пестеливо представените няколко реда за всяка творба са почти криптични – те не казват на наблюдателя какво трябва да види или как да го види. Те му дават само толкова информация, колкото да отключи собственото си въображение.
БАЗА е наградата за съвременно изкуство, с която през 2008 г. България се включва към международната мрежа YVAA (Young Visual Artists Awards), състояща се от дванайсет национални награди, които признават артистичните постижения на млади художници от Централна и Източна Европа. Инициативата е на Мария Василева, а институциите, които стоят зад гърба ѝ, са Институтът за съвременно изкуство – София и Фондация „Едмонд Демирджиян“. Наградата предоставя възможност на младите автори да продължават да се образоват и реализират. Така БАЗА допринася за създаването на благоприятна среда за развитие на изкуството в България.
Трябва да признаем, че изложбата убедително демонстрира демократичността на съвременните произведения на изкуството. Зрителят не само получава техните съобщения, но му се дава възможност да ги интерпретира и разбере според собствените си възгледи, а дори и да съпреживее творческия процес. „Започнах да се вслушвам в личните разкази на всеки един от участниците. Колкото и различни да са те, свързващото между тях се оказа именно желанието да разкажат своята индивидуална история, да споделят частица от себе си.“ Това са думи на Марина Славова, които ни дават ясна представа за замисъла на този проект. Изложбата има за цел, както да създаде диалог между творците на лично ниво, така и този дискурс да се пренасочи към наблюдателите.
Тя красноречиво представя моментното състояние на съвременното българско изкуство. Докато в неговата зора през 90-те години художниците създават силно политически творби, целящи да отрекат съществуващите наративи и да създадат нови, то днес изкуството се дефинира в голямата си част от личните емоции, преживявания и гледни точки, издигайки индивида на пиедестал. Творбите, представени в галерия „Структура“, могат да бъдат разгледани както поотделно, така и общо, като отражение на силно глобализираното българско съвременно изкуство. „Глобализирано“, защото повечето представени автори са учили или творят и живеят в чужбина. Днес младите творци олицетворяват общоизвестния образ на художника номад, чийто живот не може да бъде ограничен в рамките на едно място, култура и традиция. Това е особено забележимо при автори като Самуил Стоянов, впуснал се в приключение в Африка, и Кирил Кузманов, черпещ творческо вдъхновение в Близкия изток и Азия. Повлияно от пребиваването в Кения, произведението на Стоянов „Тайната барака“ умело повдига глобални въпроси, скрити зад фасадата на личните преживявания. То може да се приеме като носталгичен поглед назад във времето, през призмата на нация, все още незастигната от комерсиализма и информационното замърсяване. Светещата крушка и примитивната конструкция могат да бъдат интерпретирани като амалгама от два свята. Тази творба създава интересен паралел с работата на Кирил Кузманов „Кой контролира контролиращите; или запис от насрещности“. Гласовете от стената са колкото лични, толкова и космополитни. Те не разказват монументална история, те разказват малки, индивидуални истории, извадени от разсейващия социален и политически контекст. Контекст, който би послужил само като рамка, ограничаваща нашите мисли. Историите са на хора, с които Кузмонов се запознава по време на пътуването си в Азия между 2009–2011 г. Обикновени хора, които се престрашават да споделят за досега си с войната, смъртта, отнемането на свободата, както и други човешки терзания. Разказите в инсталацията са прочетени от хора, които за първи път се срещат с тези истории. Лишени от емоционалност, думите ни дават свободата сами да преценим как да реагираме на чутото.
До голяма степен изложбата представя разнообразието от стилове и техники на съвременното изкуство. Част от „философския лабиринт“ е монументалното живописване, използвано в дръзката и многопластова картина на Антон Терзиев. Рисунакът в произведението на Александра Чаушова е толкова прецизен, че отначало сме склонни да го объркаме с фотография. В известен смисъл, това би било иронично, тъй като рисунката е копие на малка снимка. Зоран Георгиев представя неестествени обекти в инсталацията си. Тази „изложба в изложбата“ съдържа както рисунки, така и обекти. Подобни мистични форми представя и Вълко Чобанов. Това са дигитални рисунки, показващи причудливи животни, които напомнят на нещо познато, но всъщност асоциацията с реалността е само илюзия. Кирил Кузманов представя творба в сферата на аудио изкуството, която натрапчиво завзема пространството на галерията. Инсталацията на Леда Екимова включва текстове и евтини строителни материали. „Стадо“ от керамични хиени на Мартина Вачева ни „напада“ още от тесния коридор при влизането в галерията. Монументалното пано от фотохартия на Марта Джурина деликатно пада от тавана и се разлива по пода. Инсталацията на Рада Букова (съвместно с Лазар Лютаков), представяща мултипли от българския павилион във Венеция през 2019 г., е наредена върху няколко постамента в централната част на залата. В полето на обектите са работите на Мартин Пенев, Викенти Комитски и Мария Налбантова. Творбите им представляват предмети от всекидневието, чийто контекст и значение са анализирани, преосмислени и пренесени в различна реалност. „Тайната барака“ на Самуил Стоянов е и интерактивен обект, приканващ зрителя да влезе в конструкцията. Не липсва и пърформансът. На откриването на изложбата Димитър Шопов показваше на заинтересовани наблюдатели плакат на новия си филм „Българи в космоса“, чийто главен герой е представен в изложбата под формата на обект – роботът PAVLOVA.
С цел да бъде получена по-пълна представа за многообразното творчество на всеки от артистите галерия „Структура“ предлага каталог, създаден по повод на 15-ата годишнина на БАЗА. Каталогът включва и творбата, с която всеки е спечелил наградата, създавайки по този начин ясна картина на развитието на мултидисциплинарното съвременно българско изкуство.
Заради линията на личната история, избрана от Марина Славова, важен опорен пункт в изложбата става многообразието на погледи към действителността и как те резонират към личността на всеки. В разказите си авторите тръгват по всевъзможни пътища. Този на философията е директно отразен в концепцията на кураторката за създаване на абстрактни връзки между отделните работи. Философският елемент винаги присъства и в концепциите на Мартин Пенев. Творбата му „Онова, което трудно се назовава“ напомня на обектите от изложбата му „Непредвидено“ от 2018 г. в ИСИ – София и „Обект на безпокойство“ от същата година в галерия Swimming Pool. Обектът действително трудно се назовава. Формоизграждането напомня на плюшена играчка, която с наивността си привлича, но създава и чувство за дискомфорт. Това чувство произлиза от притискането на обекта от старо дървено нощно шкафче. Тази работа позволява навлизане в лабиринт от интерпретации. Може би почти разглобеното шкафче е метафора на времето, на миналото. На това как то може да ни приклещи. Този поглед към действителността е изразен и в „Бродуей“ на Мария Налбантова. Ръжда, стичаща се по бели плочки – обичайна картина от нюйоркското всекидневие, което Налбантова преживява по време на резиденцията си там като носителка на наградата БАЗА за 2021 г. Толкова повърхностно и тривиално, че никога не се спираме и замисляме за иронията, която тази ръжда крие в себе си. Как в забързания ни живот, преливащ от всевъзможни събития, времето неусетно тече по белите стени.
Пътят на иронията е осезаем при Димитър Шопов, както в работата му, представена на изложбата, така и в творчеството му по принцип. Наименованието на работата му – PAVLOVA – Personal Assistant Virtual Lova, подтиква въображението ни към високо технологичното съвремие. Иронично обаче PAVLOVA е изградена от ненужни вещи с всевъзможни предназначения, свързани в едно, сякаш на игра. Шопов го описва с думите „домашен подход“, така типичен за нашите географски ширини. В интервю за Портал Култура той споделя, че за него „българският“ начин на мислене е повече от всяко концептуално изкуство.
Космополитността, която се откроява ясно при Кирил Кузманов и Самуил Стоянов, е замаскирана в асамблажа от елементи на Викенти Комитски, който е „Все още без заглавие“. Конгломерат от частици, изглеждащи не на мястото си, в който всеки носи своята история, но и част от историята на самия Комитски и живота му между Берлин и София. Събрани, те се обединяват в един обект, в една история. Тази работа може да бъде разгледана като метафора на това, че всяко цяло, всяко „голямо нещо“ е събрано от множество малки частици. Поотделно те могат да ни се сторят незначителни, но без тях нямаше да го има цялото, нямаше да го има и значението.
Подобен е подходът на Леда Екимова, въпреки че бих описала творбата ѝ като по-скоро емоционална, отколкото космополитна. „Проблеми на моята сексуалност, възникнали при настоящата война“ показва привидно несвързани хора и събития, които Екимова някак уж спонтанно успява да свърже – българската принцеса Агата, руската банда Агата Кристи, Вадим и Глеб Самоилов, Путин, цар Самуил и брат му Арон, сексуалността на Леда Екимова. Първоначалното озадачаване идва като интуитивна реакция спрямо тази привидна „детективска стена“. Въпреки това, чрез поемането на цялата писмена и символична информация започваме да вникваме в асоциациите. Важно е да се отбележи, че това е и най-политическата работа в изложбата. Световните събития от последните няколко месеца са директно рефлектирани през призмата на комплексните процеси и дълбоките асоциативни връзки, случващи се в съзнанието.
Индивидуалната чувственост е неделима част от работата на Марта Джурина. Върху мащабната фотохартия Джурина не просто ни разказва една история, тя ни я показва. Рисува разказа си със светлина. Методът на работа на Джурина е близък до пърформанса. Посредством уред, създаден от самата нея, който излъчва светлина във всеки от основните три цвята, тя осветява празната фотохартия в напълно затъмненото си ателие. Методът е особен не само заради работата на тъмно, но и поради това, че на хартията се отразява обратният цвят на използвания. Творбата е отражение на собствените ѝ движения. Някои плахи и грациозни, други смели, със замах. Инсталацията е толкова въздействаща, защото позволява на всеки да съпреживее процеса на рисуване, да стане част от изкуството. Подобен, много личен е и подходът на Мартина Вачева в The Army of me. Творбата е препратка към вътрешния свят на художничката и разказва за емоциите, изпитани по време на пандемията.
Александра Чаушова представя „Танго с крава“, работа от 2014 г., една година преди да спечели наградата БАЗА. В прецизната рисунка, преплитаща анималистични сюжети с конвенционални човешки образи, откриваме екзистенциално размишление. Чаушова намира снимката, която пресъздава в „Танго с крава“, до бивша касапница, следователно в нея се пораждат въпроси, свързани с това къде е отведена кравата, каква е нейната съдба. Кравата отдавна е изгубила живота си, но снимката, произведението на изкуството са останали след нея. Тази рисунка ни дава поле за размисъл върху преходността на живота на една крава, на един човек, на едно произведение на изкуството. Разсъждение върху живота може да бъде развито и по повод живописта на Антон Терзиев „Quiet Riots 5: Задоволяваш се с малко, но при мен няма да е така“. Това е част от серия от пет маслени картини, носеща парадоксалното заглавие „Тихи бунтове“, в която през образа на сина си Терзиев разказва за израстването и за парадоксите, които съпровождат този процес.
Антропологичната тематика е ясна и при Вълко Чобанов. Той заявява, че главното му вдъхновение идва от природата и интернет, и това е пряко отразено в техниката и сюжетите на творбите, представящи го на тази изложба. Дигиталните му рисунки изобразяват обекти, които са някъде между действителността и илюзията. И задават въпроси: кое е истинско и кое не, къде свършва реалността и започва илюзията.
Социална критика витае над „Малък павилион“ на Рада Букова и Лазар Лютаков, част от проекта „Как живеем“, разработен специално за участието на България в 58-ото Международно венецианско биенале през 2019 г. В привидната тривиалност на картона, фибрана и стъклото, които са обсебили градската среда, е просмукана много символика и индивидуалност. Сякаш битието е изтръгнато от тези материали, като те са преоткрити в измерението на изкуството. Индивидуалната история не липсва и тук, тя е на пръв поглед очевидна в самотата на чашата, затворена между пластове от стени. При по-дълбок прочит можем да съзрем един дълъг път, този на чашата, купена във Виетнам. Несъвършенства, които в днешно време биват заклеймявани и измествани от амбицията за безупречност, на която масовата продукция е способна. И все пак, не е ли точно масовата продукция с амбицията ѝ за съвършенство най-бързият път към загубата на индивидуалност? Обезличаване, изразено в прецизно изрязани парчета фибран и фабрично сгънати картонени кутии, напомнящи именно на „продукти“.
Зоран Георгиев преобразява социалния коментар в сатира. В изкуството му е видим интерес към историята и политиката, които той успява да коментира по закачлив и сатиричен начин. Отличен пример за това е „Закъснение“ – работата, с която печели БАЗА през 2014 г. Творбата, която представя в галерия „Структура“, е „Инструменти за работа в екип“. Състои се от акварелни рисунки и обекти, които служат като социална сатира. Концепцията е толкова парадоксална, колкото са и самите обекти. Поредицата от работи, създадени от Георгиев между 2019–2021, се отнася до съвременни явления като бърнаут, преумора, стремеж към икономически растеж, както и нарастващия национализъм и липсата на международно сътрудничество.
Четиринайсет художници, четиринайсет истории, четиринайсет гледни точки, всички различни, оригинални, индивидуални, но все пак свързани. Свързани от своята искреност и личен подход. Това не е поредната изложба, коментираща големите събития, които благодарение на медиите са проникнали във всички аспекти на живота ни и сякаш са го обсебили. Това не е изложба, която коментира страданията, споделени от една общност на расова, етническа или съдбовна основа. Това е изложба, която не коментира, а разказва. Забележимо е, че посредством личната история и гледна точка много умело всеки от артистите представя работа, служеща като коректив на съвремието. Било то в политически, социален или емоционален аспект. Това показва, че колкото и важен да е индивидът, той е все пак част от обществото, от цялото, и всяка негова история може да бъде историята и на още някого. Именно по този начин изложбата създава близост между твореца и наблюдателя. В работата на всеки от авторите трябва да търсим не политически или социален коментар, а индивидуална история. Изложбата апелира към това да видим човека зад работата. Ако успеем да го направим, мисля, че всеки от нас може да излезе от галерия „Структура“ малко по-богат, отколкото е влязъл.
Кристин Фотева
