По онова време имах чувството, че някой е нарисувал на компютъра една средна на възраст жена, със среден ръст, понякога със средно образование, със средна хубост, след което я е размножил на ксерокс в хиляди екземпляри и е поставил такава жена – средна, за да не кажа поСРЕДствена – зад всяко гише в България. Мъжете, също толкова средни, бяха предназначени не за гишета, а за канцеларии. Това не беше точно гише, а рецепция на хотел, но жената беше точно такава. Пред нея имаше компютър и някак от пръв поглед личеше, че жената и компютърът са в неловки опознавателни взаимоотношения. Освен това се виждаше и чуваше, че жената и английският език не са изобщо в никакви отношения. Новият век тъкмо беше започнал, а гостът на хотела пред рецепцията беше англичанин.
Англичанинът казваше нещо, само че служителката не разбираше какво. Хотел „Рила“ чужденците си го харесваха по онова време, сравнително евтин и с чудесна локация. Обаче жената на рецепцията не разбира чужденеца и вече е сериозно изнервена. Мята към невинния клиент погледи, с които могат да се режат твърди предмети, той ѝ е виновен, че не говори на български. В един момент тя се изправя решително, изчезва за малко и се връща придружена от един момък, който сяда на заетия доскоро от нея стол, изслушва англичанина, пръстите му танцуват по клавиатурата и проблемът е решен за около минута и половина. През това време титулярката на стола е права, със скръстени отпред ръце и облегната с едно рамо на стената. Наблюдава момчето.
Този поглед няма никога да забравя. Някъде някой режисьор си умира да заснеме такъв поглед, но той не може да бъде имитиран. Трябва да е роден от истинска, огромна, изпълваща те до последната клетка първична омраза. Да бе момчето атом, да би го сцепил този поглед. Само че то си беше един млад човек, който жонглираше с английския, с компютъра, с любезността, с бързината. А подпряната на стената, станала за минута и половина излишна служителка го гледаше с ненавист, желание за мъст, страх и най-вече ужас от това, което това момче може да ѝ причини и решимост тя докрай, до дъх последен да се бие с него за стола.
Сценка с толкова концентрирано значение не се забравя. Момчето и жената бяха като че ли от два различни човешки вида и самите те все още не разбираха, но отстрани си личеше много ясно, че тези два вида са несъвместими – единият ще унищожи другия. Казах ви, беше началото на новия век и ми мина през ума, че такива гранични времена се бележат от разчистващи битки и че тази битка, която се разиграваше в онзи момент на терена на рецепцията, ще е една от най-важните и най-мъчителните за нашата страна в следващите години. Тези заварени на служебните столове мъже и жени срещу тези порастващи момчета и момичета.
Сега, двайсет и две години по-късно, мога да кажа, че почти познах. Битката между тези два вида е жестока и за внимателно наблюдаващите съвсем видима. Само че не познах нейната продължителност. Мислех си до пет, десет най-много години ксерокопираните чиновници ще изчезнат и многознайковците ще седнат на столовете им не за минута и половина, а за пълен работен ден. Не познах. Двайсет и две години по-късно виждам същите две армии да се сражават на всички възможни терени в страната – от най-високите служебни столове в републиката до разкаляното площадче пред селското кметство.
През годините наричах тези две общности с различни имена – млади и стари, източни и западни, отворени и затворени, либерални и консервативни… Но те все бяха неточни. Защото имаше хора на възраст, които се държаха като младежи, както и млади хора, остарели още преди да пораснат. Винаги имаше изключения от наименованията, но иначе закономерността да са едни срещу други беше неизменна. Едните стискаха палци на учените да сътворят ваксина против ковид, другите ги гледаха с подигравка, защото такова нещо като ковид няма. Едните гледаха с ужас всяка новина от Украйна, другите се кискаха с хилещи се емотикончета под снимките на разстреляната Буча. Там, където едните обвиняваха, другите оправдаваха. Където едните се отвращават, другите аплодират. А най-страшното се случи, когато в един момент фактите престанаха да имат значение. Истината, реалността, животът ни – всичко това се превърна в илюзия, която двете групи оцветяват автоматично според своята принадлежност – едните в бяло, значи другите непременно в черно. Сивото изчезна, както и всички мерки, стандарти, ценности.
В някакъв момент за най-лесно нарекох едните Хари Потър, а другите Хитър Петър. Не само заради звуковата прилика в тези две имена, а и защото характерите на двамата герои почти съответстват на героите на нашето време. И това не е съвсем точно, защото Хитър Петър според всички произведения е беден човек. А нашите хитърпетровци забогатяха. И цялата битка е всъщност за това – да не им посегнат на имането.
Само че народът ни не се замисля в детайли какво и как се случва. Народът не мисли с факти, а в образи – прожектира си филм в главата, без да се задълбочава в субтитрите, защото те го затрудняват. За него е важно, че Хитър Петър е симпатяга. Малко учил, съвсем пък недоучил, но все ще измисли някоя хватка, с която да тръшне много училите. Никой не е по-ловък в хватките от Хитър Петър. Пък и наш човек, тукашен. В каквато и ситуация да го поставиш, ще намери начин – я с някоя лакърдия, я с безсловесно козируване, я с намигване. Ти може даже да го спипаш да си брои кюлчетата, но той така ще те метне, че свят ще ти се завие. Свидетели през девет граници от десета ще доведе, да ти гарантират, че не си видял това, което си видял. А когато фактите вече не са факти, остава само грижата да боравиш с думите: това не е хотел, а подпорна стена, това не е турски, а балкански поток. Хари Потър може да е учил в онова знаменито училище…,как му беше името…, започваше с Х, не, не е Харвард, да, Хогуортс, точно така – Хогуортс, но дали хората ще повярват на магиите му, зависи и от самите хора, от публиката. По нашенско минават нашенските магии, затова Хитър Петър тук вирее по-добре от Хари Потър. Пък и нали е магьосник този Хари Потър, защо не оправи нещата за минути с едно докосване на вълшебната пръчка?
Със славните си победи над попа и бирника Хитър Петър не би се класирал като умник в местата на запад от Виена, но тук, у нас, той е обречен вечно да побеждава. Не вечно, казаха си харипотъровците, и излязоха на улицата през лятото на 2020 г. Тогава се състоя най-видимият сблъсък между тези непоносими една към друга общности. Той продължава и до днес, до този час, до тази минута.
