Не мога да не се зарадвам – държа в ръцете си новото, прекрасно оформено издание на „Ад“ от Данте Алигиери, подготвено от „Колибри“[1]. Като казвам „ново“, имам предвид всичко – и превода на Кирил Кадийски, и илюстрациите на Сандро Ботичели, и филигранната калиграфия на Костадин Кокаланов. И още – дълбок, пространен и увлекателен предговор на проф. Клео Протохристова.

В този солиден том поетът и преводачът Кирил Кадийски, претворил – по собствените му думи – оригинала на български език, е влязъл в съперничество с канонизирания от няколко поколения превод на Константин Величков, по който сме изучавали поемата в гимназията. В учебната ни литература Данте е фигурирал още от 1884 г., когато Иван Вазов и Константин Величков съставят, а Драган Манчов издава прочутата „Българска христоматия“.

Ако бъде четена през някой от кодовете, които разпознава Клео Протохристова в своя предговор, „Ад“ на Данте може да бъде представена като разказ за едно изпълнено с приключения, рискове и обрати пътешествие в царството на сенките. Воден и напътстван от (духа на) Вергилий, Аз-ът изживява небивали физически и духовни сътресения, среща се с чудовища и хтонични сили, свидетел е на страшни издевателства над духа и плътта, непостижими за нормалния разум. От друга страна, спускайки се все по-надолу в мрака на преизподнята, той се убеждава, че ужасните мъки, болките, страданията, на които са подложени грешниците, както и жестокостите на палачите им, са оправдани – те представляват Божие възмездие за стореното приживе. Мога да предложа и друга перспектива, която е в съгласие с „виртуализацията“ на днешното тийнейджърско мислене: да погледнем на „Ад“ като на трилър, или мрачно фентъзи, при което героят преминава през някакъв портал, отвеждащ го в отвъдното; той има мисия, която е длъжен да изпълни и след това невредим да успее го напусне.

Шегата настрана, през всичките изминали столетия след написването на Дантевата „Божествена комедия“ („Ад“ е най-известната ѝ първа част), нейният текст, споил средновековното и ренесансовото мислене, трудно се е поддавал на възприемане. Изисквал е интелектуално напрежение, предполагал е знания и търпение, но пък е носел естетическо изживяване от върхов порядък. За последното тук ми е думата. То се получава колкото от разкодирането на сложната смисловост и философска наситеност, толкова и от езика, в случая стиха и изобразителните средства на поемата, където е въплътена нейната красота.

Езикът, като жив организъм, се променя, търпи развитие. Поради което и преводите постепенно остаряват, защото те по принцип отразяват равнището на езиковата култура не от времето на написването на оригинала, а от създаването на самия превод. Това се отнася за всякакъв текст – и прозаичен, и поетичен. Отнася се, ако щете, и за специализираната литература, макар и не в същата степен.

За да бъде една творба, сътворена преди близо седем века, разбираема и предизвикваща наслада у човека на ХХI век, нужно е тя да бъде претворена със средства, които хем да отговарят целокупно на посланията ѝ, хем да са адекватни на днешното равнище на „приемащия“ език. Да не си помисли някой, че става дума за „осъвременяване“, т.е. за груба замяна на непознати и остарели думи и изрази с днешните им съответствия, какъвто опит беше направен неотдавна с „Под игото“ на Иван Вазов и беше наречен „превод на съвременен български език“. Не, работата е съвсем различна. В оригиналния си вид текстовете на класиците са канонични „по подразбиране“; те не се редактират и трябва да се препубликуват съгласно последната воля на авторите им, като бъдат снабдявани, ако е необходимо, с пояснителни бележки. Такива са правилата според науката текстология, а и според действащите по света и у нас закони за авторското право. При преводите обаче правилата са различни, там качеството се оценява въз основа на два взаимносвързани фактора – първо, вярност към смисъла на първообраза, второ, майсторство на преводача, съобразено с равнището на съвременния „приемащ“ език.    

Самият Кирил Кадийски излага възгледите си по въпроса по следния начин: „При художествените произведения (не само при поезията, но и при прозата) е редно да говорим за претворяване. Защото освен да предадем какво точно е искал „да каже“ авторът, ние се стремим да покажем и всички формални особености на оригинала като рими, ритъм, алитерации, анафори – да не изброяваме художествените средства – или просто казано освен съдържанието да покажем и формата, която при съответната адекватност става част от самото съдържание“ (курс. мой – А. Б.). И по-нататък: „Всеки нов превод трябва да оставя ония усещания, каквито е пораждал оригиналът при своята поява“. И не на последно място: „Винаги „днешните“ хора ще искат да чуват „днешния“ Данте“[2].

Преводаческото дело на Кирил Кадийски обхваща огромен масив от стихотворни творби, припознати като част от световната литературна съкровищница. Списъкът е дълъг, но не могат да бъдат пропуснати Вийон, Ронсар, Юго, Бодлер, Верлен, Рембо, Маларме, Верхарн, Аполинер, Сандрар, Лермонтов, Тютчев, Бунин, Блок, Волошин, Манделщам, Пастернак. Кадийски е носител и на редица награди за поетически превод, в т.ч. и международни. Сам по себе си поет „до мозъка на костите“, той е превеждан на две дузини езици и е награждаван многократно от български и световни творчески организации и академии. Издал е и книга „За поезията“ (2018), в която под формата на лекции е изложил вижданията си по въпросите на поезията и превода.   

Естетически пълноценното четене на Дантевия „Ад“ преминава и през очите, и през гласа. Което Кирил Кадийски е оценил и приложил на практика. Красивото изживяване на това творение на гения, трябва да бъде конгениално на въплътената във великолепните терцини образност, рима и ритмика – тъй че едновременно да те кара и да четеш, и да рецитираш. Самата терцина (от ит. terza rima – трета рима), унаследена от средновековните трубадури и усъвършенствана от Данте, става любима на Бокачо и Петрарка, а по-сетне често се използва в поезията на Романтизма. Но поради сложната формула на римуването ѝ терцината е трудна за превод, дори майстор на сонета като К. Величков не е бил винаги в състояние да се справи. Например началото на Трета песен от „Ад“ той превежда така:

През мен в града печални се отива,
де в мъки вечни стене и скърби
на грешните тълпата нечестива (…)

Към тази терцина К. Величков поставя бележка, в която казва, че тук има трикратно повторение на фразата „през мене се отива“ (на италиански – Per me si va) и изразява съжаление, че не я е представил в оригиналната ѝ „важна и печална хармония“, за което би се наложило да използва свободен стих. Кадийски обаче е спазил прелестта и подредбата на Дантевата фраза, както и чувството за неотвратимост, което тя поражда:

През мен се влиза в този град печален,
през мен се влиза сред погинал свят,
през мен се влиза в мрака изначален (…)

Изкушавам се да цитирам и други ключови пасажи от преводите на двамата, в които Кирил Кадийски е отдал почит на Константин Величков, като е оставил непроменени емблематичните фрази „На попрището жизнено в средата” и „надежда всяка тука оставете“, помнени и цитирани от много поколения.

К. Величков – Песен първа:
На попрището жизнено в средата
намерих се в лес тъмен по зла чест,
че правий път сбъркал бях в мрачината.

К. Кадийски – Песен първа:
На жизненото поприще в средата
не знам от пътя как се отклоних
и в мрачен лес ме свари тъмнината.

К. Величков – Песен трета:
Ще трая, дорде траят вековете.
О вий, кои престъпяте тоз праг,
надежда всяка тука оставете.

К. Кадийски – Песен трета:
и ще пребъда в мрак през вековете.
О, вие, минали през тоя праг,
надежда всяка тука оставете!

Мнозина неведнъж са изтъквали, че този, иначе превъзходен (и ненадминат от няколкото следващи) превод на „Ад“, отдавна е станал трудно проходим за читателите, особено за сегашната млада генерация, която отгоре на всичко не изучава вече Дантевия шедьовър. Ала честно казано, последното ме озадачава. Само остарелият език ли е причината? Или може би сложната, на места енигматична символика и смисловост на „Ад“, в комбинация с преситеност от религия и митология, смесени с история и политика? Също имена, имена, имена и какви ли не още отдалечени в миналото реалии, изискващи енциклопедични справки. Оценили са ги вероятно като непосилно бреме за днешните тийнейджъри министерските чиновници. Или определяща роля са изиграли жестоките наказания на грешниците, изтезанията, надхвърлящи границите на търпимостта и „приличието“ според новите правила за толерантност?! Може би всичко взето заедно е повлияло. Питам се обаче с какво четиво биха заменили „хомофобския“, че и „религиозно нетърпим“ Дантев „Ад“ днешните млади хора? Те четат едноименното тлъсто съчинение на Дан Браун, превърнало се в бестселър – и за повечето от тях това е единственият литературен „Ад“. Четат също нискокачествени и изпълнени с насилие фентъзита, вампирски истории и саги за игри на тронове, консумират филмите по тях, комиксите, анимациите, видео игрите… Немеем пред величието на гения Данте и се възхищаваме на класическия и модерния превод на „Ад“, орнаментиран с ефирните рисунки на Ботичели. Те някак омекотяват мрачната атмосфера на творбата, особено ако ги сравним с познатите ни от предишните издания илюстрации на Гюстав Доре. Но накрая пак се обръщаме към съвременното четене (а защо не и изучаване!) на „Ад“, към което новото претворяване на поемата ни насочва. То е възможно дори ако се абстрахираме от подробностите около ювелирната архитектоника на „Божествена комедия“, разчертана според кабалистичната символика на троичността: три части или „кантики“ („Ад“, „Чистилище“, „Рай“), 33 песни (състоящи се от терцини) във всяка „кантика“, които сумирани с прибавката на встъпителната песен стават 100, число, мислено за свещено през християнското Средновековие. Да, подобно – частично „затворено“ – четене е възможно, но естетическата наслада в „чист вид“, на която сме се отдали в случая, се нарушава от безбройните обяснителни бележки, съпътстващи по необходимост поетическия текст, за да изяснят непознатите реалии от най-различно естество, за които по-горе споменахме. Тези пояснения, често дълги и сложни, накъсват четенето и принуждават четящия да отвръща погледа и мисълта си, прави го неспособен да изпита цялостно тръпката, страховита и едновременно еротична, на емпатичния акт. В новото издание този проблем е успешно разрешен. Клео Протохристова е автор на встъпителните резюмета към всяка песен на „Ад“, в които освен съдържанието ѝ са дадени и обяснения на основните исторически, политически и автобиографични факти, имплантирани в сюжета, на митологичните, библейските и евангелските прототипи на героите, на богатството от символи, алегории и метафори… Този по същество нов подход към Дантевата творба, съчетаващ познавателност и увлекателност, не само улеснява възприемателя, но и го въвежда във всеки предстоящ сюжет. Ще си призная, че моето приключение при дòсега с така претворения „Ад“ наподобяваше присъствие на оперен спектакъл – прочиташ в програмата какво се случва във всяко следващо действие и сцена, сетне се потапяш в цялата прелест на музикално-певческото изпълнение.