Написал си удивително добра книга с къси разкази. Заглавието ѝ е „Относно: черната дупка в сърцата”. Вътре си събрал 21 разказа, които ще доставят наслада на всеки стар и заклет читател на къси разкази. Твоите разкази наистина се движат по всички закони на разказваческото майсторство, веднага навлизаш в атмосферата, въвеждаш героите пестеливо, но ярко, със задължителния, понякога само от една дума бекграунд, историята се развива стремително, финалът е внезапен, но потопен изцяло в логиката на разказа, без да забравяш двойното дъно и дори щипката метафизика, която на свой ред украсява разказа и му дава небе (разказът „Майстор”). Допълнителен бонус са пръснатите с мярка красиви метафори, за които поетът Румен Денев прозорливо отбелязва: „Поетът Николай Дойнов подарява на писателя Николай Дойнов своите метафори”. Откъде да започнем? Хайде от заглавието. Каква е тази черна дупка в сърцата?
Благодаря за оценката и за погледа отстрани.
И така: в началото на май астрономите направиха изумително откритие – откриха огромна черна дупка в сърцето на Млечния път. Това е смразяващо, но и възхитително и си помислих, че и в нашите сърца има такива черни дупки, в които потъват всички страсти, всички омрази, любови, потъва и самата смърт. Явно е, че ние сме една прашинка на ревера на пардесюто на мъглявините. В някакъв смисъл това е добре. Просто е – имаш определено време, не знаеш колко, но вероятно достатъчно, за да свършиш нещо.
Хубавото е, че не знаеш нито кога, нито къде ще рухнеш като орех и в някакъв смисъл това е стимулиращо. И оттук започва изграждането на приоритетите. Като се замисля, писането на къси разкази е на осемнайсета позиция в скалата ми. Така че пиша, когато мога и когато искам. Мъжете, след определена възраст, трябва да си имат едно гаражче и там да си човъркат нещо. Така се подготвят за окончателното дебаркиране на другия Бряг. Едни възстановят някакви мотори, други майсторят фигурки, подобни на фалоси, трети слушат „Лед Цепелин”, да не изброявам.
Аз пък пиша къси разкази. Първият ми такъв разказ се казва „Малък разказ за обущаря, наречен от някого „Щастие”, и е публикуван през 1981 г. в списание „Родна реч”. В следващата книга ще го включа, обещавам.
Преди няколко години поезията отстъпи, мисля, временно и тогава се върнаха разказите. И да, в същата тоналност както преди 40 години. Просто имам такова виждане за света – реалното се е смесило с фантазното, винаги, при всички обстоятелства, тъжното пък се е прегърнало с ироничното или саркастичното.
Който прочете някои от избраните ми стихотворения в „Небесна механика”, ще открие много общи черти с разказите.
Ще ти припомня едно четиристишие на един забравен вече поет:
Напразно вий, приятелю, се въсите –
Да спорите със мене сте готов!
Най-хубавите стихове са късите
Най-хубава е кратката любов!
Времето на дебелите тухли със селска, партизанска тематика отмина. Който прочете „Иван Кондарев”, ще получи орден за заслуги. Емилиян Станев е страхотен писател, но с произведения като „Антихрист”.
Разбира се, казвам го с най-голямо уважение, но все пак хората предпочитат нещо кратко. Вече… Това се стремя да правя, когато имам време, разбира се. Защото ако и ти, и всички си отворим сърцата, оттам ще изпълзи нещо чутовно, неописуемо, релевантно към най-страшните изчадия от митологиите. Хората нямат време да четат дебели тухли, знаеш как е. Затова късите разкази са бъдещето. Мога и да греша, разбира се.
Как написа тези разкази? Колко време ти отнеха?
Изкушавам се да отговоря „на един дъх”. Само че това е шегичка между приятели. На един дъх може да врътнеш сто грама сливова, но не и да напишеш нещо.
Не пиша лесно. Лесно пишат графоманите. Един разказ може да ми отнеме и една година. Със стихотворенията е същото. Изключително се страхувам от недостоверността, както в поезията, така и в прозата.
В България професия „писател” няма и не е имало. Предишните тиражи са миражи, да не говорим за това, че публиката (ни?) отиде да пие бира заедно с рапарите. Само една вметка – да ти припомня,че списание „Родна реч” излизаше в 90 000 тираж.Спомняш си, че и ти, и аз получавахме писма от цяла България.
Пиша, най-общо казано, всяка година – двайсетина разказа, от които за публикуване стават максимум седем, другите има да се пипат, да се дялкат, да отлежават… в гаражчето.
Целта ми е да ги докарам до 100 и да ми викат „Дойнов Стоте разказа”, защото със стоте манекенки работят други момчета.
Защо поетите по-лесно прописват разкази, отколкото белетристите – стихове?
Мисля, че днес в страната има около десет хиляди пишещи поезия.
Това е тотално девалвиране на поетичността като цяло, защото се е забравило, че все пак, поезията е изкуство, а изкуството си има своите изисквания. Пишат едно към гьотере (да проверим какво е „гьотере”!), бълват дивотии и си тормозят роднините да им купуват стоката. Те обаче още не знаят, че литературна стълбица на успеха няма (това пък е отделна тема). Нито има централен литературен печат, който да „превземеш”, нито книжарниците ще ти вземат книжката, да я разпространяват. По принцип книжарниците не взимат тънки книжки, понеже се губят или изчезват. А иначе мисля нещо такова:
Ще ти изброя имена на български писатели прозаици, които и ти, и аз познавахме и сме чели, а бяхме и приятели с някои от тях: Росен Босев, Димитър Паунов, Валентин Пламенов, Румен Балабанов, Рашко Сугарев… те не са писали поезия.
Други като: Георги Богданов, Виктор Пасков, Александър Томов, Златомир Златанов дебютираха като поети, и то много добри поети, но после написаха страхотна проза.
Поезията дисциплинира мисълта и ръката.
Ако си започнал да пишеш разкази още в самото начало, много трудно ще влезеш в пантофите на поета. Поезията е царството на метафорите, а прозата – на действието, на случката. Никой вече не ще да чете „По следите на изгубеното време”, тъй като в тази дебела книга нищо не става, сюжетът е занулен, въртят се разсъждения за дреболии, а пък е толкова модерна, че на хората им се доспива още на първата страница.
Имал ли си световен или пък наш разказвачески образец, докато пишеше разказите? На мен например те в немалка степен ми напомнят знаменитите „Римски разкази” на Алберто Моравия, същата привидна непретенциозност, същите уж автентични парчета живот, взети от действителността – но както знаят вглъбените читатели, това е само привидно.
Не съм мислил за това. Да рисуваш по образци е като да влезеш в Лувъра: гледаш Джокондата, после се връщаш в ателието, почваш да рисуваш, а то излиза Урсула фон дер Лайен. Не става. Да припомня от близкото минало Богомил Райнов и Реймънд Чандлър. Познай кой е образецът. А иначе ми е драго сравнението с Алберто Моравия (дай Божe!), но имам още време да го стигна. Мисля, че едно сравнение с теб би ме окрилило повече.
Показваш завидно чувство към верните тонове в езика, което личи особено красноречиво при диалога, там, както знаеш, кънтенето на кухо веднага се забелязва, а твоите речеви характеристики на героите са абсолютно автентични. Затова ще те попитам следното нещо – как „работи” при теб писателската наблюдателност?
Хората са си хора – говорят, псуват, пускат шегички, обиждат се, смеят се.
Просто писателят трябва да слуша. И да не се страхува да пише така, както говорят хората. Това е живият език.
Другото е, че писателят трябва да гледа. В метрото, в самолета, в болницата, на пазара, навсякъде, а не да философства пред глухарчетата в парка. Хората си говорят. Говорят си за всичко. Преди седмица на Терминал 2 полетът ми закъсняваше, а до мен седяха трима яки бабанки, с татуси на вратовете и на прасците и си говореха за… развода на Джони Деп. Това вече е мой разказ…
В метрото също бъка от истории, но трябва да имаш и въображение.
Позволи ми да се направя малко на пророк. Аз мисля, че тази книга ще се превърне в твоя „звезден миг”. Затова внимателно ще наблюдаваме нейната съдба. Ти, впрочем, си стажувал и си бил приятел на едни от най-големите съвременни български поети, повечето, за съжаление, вече покойници. Спомени някои от техните имена и уточни според теб колко технологично време е необходимо, за да усети публиката в пълна мяра величието на подобни творци. Защото, за съжаление, при повечето технологичното време се „разтяга” чак до смъртта им. А много често – и десетилетия след това. Един от примерите: поетът Иван Методиев, чиито стихове започнаха мощно да навлизат във фибрите на народната душа чак две десетилетия след кончината му.
Как да ти кажа – човек не „стажува” при приятелите си. Приятелите, дори и да са поети, правят всички неща, които правят приятелите – гледат мачове, поркат, обсъждат, дават си заеми, не си ги връщат, гледат филми, обядват заедно, срещат се със себеподобни и после през нощта участват в боеве с разни неясни лица и си вярват един на друг. Ако някой има нужда да го заведат в болница или просто да помогне на другия, не питат, а просто го правят…
Иван Методиев е огромен поет. Аз знаех това още щом се запознахме през 1981 г., вече беше излязла първата му книга. Тя завършваше със стихотворението „Наивник” и още тогава той даде заявка за остра социална поезия. Поезията на бедността. Той имаше само един костюм, но това му стигаше. Вселенските му текстове са друга тема. А пък вариантите на собствените му текстове за мен са предмет на дебат.
Ще спра дотук, тъй като след неговото отпътуване се нароиха негови „приятели”, готови да разказват небивалици. Преди време е излязла книга със спомени за Иван, не съм я чел, пък и не виждам защо.
Хората предпочитат да си измислят техен си Иван и да парадират с него. Факт е, че като редактор в сп. „Септември” при него ходеха всички млади и стари поети. Той работеше в една стая с Вътьо Раковски, талантлив поет и преводач. Обикновено след края на работния ден минавах да го взема и да вървим в една или друга посока.
Човек не е приятел с някого, за да разказва спомени след време. Приятелството е трудна работа.
А за свой звезден миг считам раждането на Димана, Яна и Алина. В един момент разбираш, че това е най-важното. Раждането на нов живот е подкрепата ти от Бог. Тогава разговорът минава на друго ниво.
За книгата ми ще кажа, че няма да се пуска по книжарниците. Ще направя премиера през септември. Иначе заявки за нея ще се приемат на e-mail: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. .
Не очаквам нищо. Просто на читателите им пожелавам „приятно Четене” и това е всичко.
Николай Дойнов е емблематична фигура от 80-те години на миналия век за българската поезия. Завършил е първия випуск на Националната гимназия за древни езици и култури, както и българска филология в СУ „Св. Кл. Охридски” и управление на инвестициите в УНСС. Специализира трудови отношения и пазарна икономика в Института за Централна и Югоизточна Европа в Тел Авив, Израел. Публикува от 1978 г. Популярност придобива през 1980–1982 г. със стихотворенията си в сп. „Родна реч”. На 20 години е вече член на Кабинета на младия писател при Съюза на българските писатели. Автор е на десет книги, превеждан е на редица европейски езици. Негови книги се публикувани в Германия и Румъния. Носител е на редица национални литературни награди. Почетен доктор на Стопанската академия „Димитър А. Ценов”, Свищов. Носител на орден „Св. св. Кирил и Методий” – първа степен. Двукратен носител на „Златен век” – най-високата награда на Министерство на културата. Женен от 36 години за писателката Анита Тарасевич, с която имат две деца.
