Когато годините се понатрупат неусетно, неусетно се витализират и спомените. Стареенето е постепенно изтичане на живота от битието към небитието и за да му противодейства, инстинктът ни за себесъхранeние ден след ден изправя срещу този деструктивен процес минали вълнения и изживявания. Доколкото християнинът гледа на живите като на относително живи, а на мъртвите – като на относително мъртви, докато атеистът абсолютизира тези категории, разликата в двете оптики е качествена. Това обаче е друга тема, върху която с много дълбочина и мъдрост разсъждават руските православни фундаменталисти от края на ХІХ и началото на миналия век. В момента нас ни интересува по-скоро възраждането и актуализирането на личното, на биографичното минало, неговото ментално реанимиране от дебрите на отминалите години и десетилетия с приближаването на смъртта – абсолютна или относителна. Реставриране в името на изживения и на изживявания живот.
И така, разколебан между битие и небитие, неусетно си спомням речта на Фокнър при получаването на Нобеловата награда: „Аз вярвам, че човек не само ще оцелее – той и ще надделее!” Оптимизмът на тази реч, произнесена в суровите и неоптимистични времена на зараждащата се Студената война, е заразителен. В речта си Фокнър отива по-далеч и от Хемингуей и тезата му за неунищожимостта, за непобедимостта на човека. Да произнесеш тези пламенни и паметни думи в един исторически момент на повсеместно обезчовечаване, момент, в който едно колосално световно зло (нацизмът) е победено и разгромено, но на територията на цяла Източна Европа върху неговите руини се въздига не човеколюбието, а друго, не по-малко колосално и не по-малко световно зло (комунизмът), заплашващо цялата планета с ядрен апокалипсис, се иска невероятна, несъкрушима сила на духа. Защото оповестеното от гениалния писател оцеляване и надделяване на човека е оцеляване и надделяване и на човечността, на вложената във всеки от нас изначално искра Божия, оцеляване и надделяване на Бога над сатаната. Неслучайно Бердяев учи, че както главната мисъл на човека е мисълта за Бога, така и главната мисъл на Бога е мисълта за човека. И тази реципрочност съдържа онова взаимодействие, онази диалектическа съотносимост между Божието и людското, която е органиката на цялото ни мироздание.
Разбира се, хората с материалистичен светоглед ще погледнат картината от друг ъгъл – и това е тяхно право. Сега аз няма да тръгна на битка с тях – правил съм го неведнъж в други текстове. Друга, различна е темата на днешните ми размисли. Става дума за формата, за обхвата на цитираната сентенция на нобелиста. И за приложимостта на подобни максими към всяка конкретна ситуация – и родна, и международна; и историческа, и актуална; и обществено-политическа, и интимна. Няма що – гениалността е всеобхватна, тя носи в една или друга степен и разновидност онези глобални, онези обобщаващи, онези трансцендентални принципи, които съдържат в плътта си всички елементи на битието.
Несъкрушимата надежда, с която са заредени произнесените в една безнадеждна епоха думи на Фокнър, се превръща за всички нас, неговите читатели, в морална опора. Ние можем да повикаме тези думи във всяка критична ситуация – и те ще дойдат при нас като предани приятели, като предани приятели ще ни дадат едно рамо, ще ни подскажат най-оптималния отговор на изпитанията, пред които сме изправени, най-подобаващия изход и от най-безизходната ситуация. И този изход е трасиран от трите основоположни начала: вяра, надежда, любов.
Опитвам се да отнеса тази утеха към бушуващите в Украйна събития. Събития, които се превърнаха от заплаха за украинския народ в заплаха и за съседни, и за далечни народи, и за Стария континент, и за целия свят, и за нас, българите. Бих казал дори: особено за нас, българите. Защото ние сме си изпатили исторически като никой друг народ и от руския монархически, и от съветския империализъм – патим си и до ден днешен. Възроден след разпадането на СССР и подхранван от Путинската носталгията по старото болшевишко величие и господство над десетки народи, този империализъм е адресиран с особена недвусмисленост към нашата страна. От векове за Кремъл България е била потенциална плячка – потенциална плячка е и днес. Ако Свободният свят и в момента проспи руската агресия така, както направи това преди десетина години при анексирането на Крим, ако остави имперския агресор да се саморазправи необезпокояван с Украйна, това несъмнено ще го насърчи, ще зареди агресията му с нова енергия. Тогава на дневен ред ще дойдат последователно и прибалтийските републики, и Молдова, и Грузия, и Финландия, и Балканите. Имперските апетити са по своята природа неутолими, а кремълската идеологическа пропаганда винаги ще съчини необходимия за поредната интервенция повод. Колкото и потребна да е, тогава утехата на Фокнър няма да е достатъчна – ще е необходимо и НАТО. НАТО е, слава Богу, вече налице, но и НАТО няма да стигне – необходима е и собствена, национална воля за свобода и независимост. А дали и тя е налице, е съмнително. Като гледам как, с каква искрена благодарност и с каква редовност многолюдната армия (без)родни русофили полага ритуални венци пред Паметника на съветската армия в сърцето на столицата, като гледам как, с каква неукротима ярост екзалтирани самодейни и организирани тълпи кремълски последователи горят и тъпчат по съборите си (не само на Копринка) знамената на САЩ и ЕС, за да развеят руския национален флаг, като гледам как надлъж и шир страната ни е осеяна с мемориали и реликви на нашите двойни поробители, като гледам как все повече и повече мои сънародници оправдават в парламента и извън него издевателствата на руските нашественици, ме обзема тих ужас.
Оневиняваната и омаловажавана от руската и руско-българската идеологическа пропаганда като военна операция украинска война не е двустранна – многостранна и многонационална е. И с времето тя става все по-международна. Не, думата ми не е за воюващите в Украйна чуждестранни наемници – думата ми е за факта, че още с избухването си тази война разполови света. Разполови го, слава Богу, асиметрично, на две неравностойни половини. На страната на руския агресор застанаха само четири държави – една от друга по-варварски: Северна Корея, Беларус, Сирия и Еритрея. Дори старите другари на Кремъл – комунистически Китай и авторитарна Турция – отказаха да подкрепят руската агресия. Така войната отвори много фронтове – доколкото днешна Русия копнее да възстанови вчерашната Съветска империя, Украйна се оказа изпитание, което превърна войната от чужда в наша. При това не само морално наша – става дума и за физическото ни оцеляване, за оцеляването ни като държава и дори като нация.
В океана безнадеждност искрица надежда все пак проблясва. Проблясва не само чрез екзистенциалния оптимизъм на Фокнър, чрез неговата непоколебима вяра в непобедимостта на човешкия дух. Проблясва и чрез нарастващата ангажираност на Свободния свят с Украйна. Верен на капиталистическата си природа, Западът неведнъж е жертвал морала в интерес на капитала. Днес същият Запад демонстрира един обратен подход. Наложените от водещите демократични държави икономически санкции на Русия, интензивните доставки на модерни оръжия в Украйна и окачествяването от най-престижните международни трибуни на Путин като военнопрестъпник са живо доказателство за преосмисляне и пренареждане на приоритетите в Свободния свят. Преосмисляне и пренареждане, в което аз съзирам и разпознавам хуманизиране на цялата ни християнска цивилизация, нейното завръщане към фундаменталните ѝ духовни корени. Неотдавна генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг заяви, че моралът е по-важен от търговията, а министър-председателят на Финландия г-жа Кая Калас добави: „Газът може да е скъп, но свободата е безценна”. Това фаворизиране на свободата ме връща към животворния оптимизъм на Фокнър. В полемиката се включи и един колоритен роден глас – този на президента Петър Стоянов: „Помагайки на украинските бежанци, ние даваме най-добър пример на децата си”. Пример по хуманизъм, пример по емпатия и цивилизованост, пример по съизживяването според заветите Христови на драмата на ближния като своя собствена драма. А морално по-ценен, по-скъпоценен от този недоучен през вековете и хилядолетията от поколения и нации урок няма.
Думите на Столтенберг, на Калас и на Петър Стоянов не са думи на капиталисти – това са думи на хуманитаристи и моралисти, на хора, загрижени по-скоро за нравствеността и духовността, отколкото за икономиката. Свободният свят е така устроен, че в демократичните условия, в които и ние, българите, живеем през последните трийсетина години, икономиката не се нуждае от специални ведомствени грижи – свободният предприемачески дух и свободният пазар се самозараждат и самообгрижват, те функционират самодейно, на собствен ход. За разлика от духовността, за разлика от морала, за разлика от тежкия и тромав процес на очовечаването, на култивирането на фундаменталните духовни блага и добродетели, които не се самозараждат и самоусъвършенстват, а се внушават. Без този коментиран гениално от Жан-Жак Русо възпитателен процес, който изисква съзнателни целенасочени усилия, ги няма нито човека, нито човечеството. Така погледнато, вилнеещата в Украйна свирепа имперска война е морално предизвикателство и морално изпитание както за целокупната ни християнска цивилизация, така и за всеки от нас – нищо че не крачим между фронтовете с пръст на спусъка. Войната обаче е и морален шанс за всеки от нас. Шанс, който ние можем да оползотворим само като застанем на страната на жертвата и срещу палача. Нещо, което и аз се опитах да направя с настоящите редове.
