В България все още има доста хора, които са склонни да обясняват всичките ни обществени девиации с „комунистическото наследство“. Освен че цели 32 години след края на комунизма това звучи неубедително, то, мисля, започва да ни пречи да виждаме (съответно – да реагираме на) новите идеологически „трендове“ и манипулации, с които подмолни кръгове разболяват обществото ни. Тук ще се опитам да се вгледам в някои от тях.
Дайте си сметка например, че макар по времето на соца господстващата идеология масивно да величаеше „народа“ („трудовия народ“, „работниците и селяните“ и т. н.) и за никакъв интелектуален и граждански „елит“ и дума не можеше да става, сърдечна „народофилия“ и „сиромахомилство“ в широките среди на обществото въобще нямаше. Напротив, макар и разбира се неофициално и непублично, хората изпитваха симпатия именно към отличаващите се, към „цветните“, оригиналните личности, изпитваха респект към нефаворизираната интелигенция. У нас беше естествено обществото да има (неформален) елит. И именно този неформален елит закваси новородената ни демокрация. И ето: тъкмо това бавно и постепенно – с усилията на казионните медии, на разните „социални антрополози“ и новоизпечени публицистични „мъдреци“ – започна да се променя откъм 2010 г. В самото понятие „елит“ неусетно започна да се влага отрицателна конотация. „Елитът“ – именно този демократичен елит се оказа „отчужден от народа“, „високомерен“, самоизолиран и пленен от претенциозни (или направо неестествени) идеи и вкусове, които – с помощта или направо с парите „от чужбина“ – се опитваше да наложи на „хората“. Да, в началото на т.нар. преход все още се говореше за „демократи“ – в политически термини „сини“ или „градски десни“. Постепенно – това трябваше да забележим – всички тези обществени групи бяха стилизирано обобщени като „либерали“. „Либералите“ пък от своя страна бяха превърнати в нещо като особен антропологичен вид, в нещо като социален „вирус“, който у нас се занимава не с нещо друго, а с разрушаване на базисни човешки „традиции“, и ако би бил оставен без противодействие, буквално ще разчовечи българските „човеци“.
По-нататък: „либералите“ постепенно се превърнаха в хора, които нямат и дори не могат да имат местен, тукашен генезис и битие, какъвто все още се признаваше на „демократите“ от началото на прехода. „Либералите“ до един се оказаха – „грантоеди“, тоест хора, които пишат, говорят, реагират, проявяват политическа активност не по някакви свои мотиви, а защото се изхранват, изпълнявайки добре заплатени външни поръчки – от Запада, който пък се оказа населен изцяло от антропологичния вид „либерали“ и значи рушители на „базисните традици“. Но щом „елитите“ – тоест интелигентните, урбанизираните, демократичните и т.н. люде се превърнаха в „либерали“, а либералите от своя страна – се оказаха „грантоеди“ – трудещи се не за себе си и за страната си, а за гранто-дателите си, те (откакто се появиха радикалните „патриоти“ от „Възраждане“) се разкриха направо като „национални предатели“.
Ето я значи стигматизиращата крива, която се очертава у нас от поне 10 години и чиято водеща към фашизъм посока сякаш проспахме и не забелязахме: демократите (в началото, да – по-десни или по-леви, по-либерални или по-консервативни, обичайно образовани, интелигенти и затова словесни и можещи да влияят) станаха вкупом „либерали“ (почти синонимно на „джендъри“ според пейоративната му употреба), „либералите“ – „грантоеди“, а „грантоедите“ – логично – „национални предатели“. Освен всичко (а може би и поради всичко изредено) те бяха произведени и в политически глупави – някакви вятърничаво-лекомислени, нарцистични, женствено-капризни „умно-красиви“, които с реакциите си срещу (разбира се) измислената от тях „корупция“, „Борисовщина“, „Гешевщина“ и т.н. ни вкараха – нас, техните „жертви“ – в „пагубна спирала от избори“, докараха „диктатурата на Радев“, чужеродните „харвардци“, виновни за „спирането на газа от Русия“ и т.н.
Сега трябва да кажа, че на така постъпателно стигматизирания „либерален елит“ пак постепенно и с успех противопоставиха един друг, алтернативен, но собствено „народен“ елит, към който систематично се насаждаше и симпатия и респект. Него трябваше да харесва и разбира се захаресва „народът“, тъкмо защото имаше неговите „традиционни“ качества: състоеше се от „мно-о-о-го хитри“ конюнктурници, „големи майстори“ като „Бате“ Бойко, от „мъжкари“, веселящи с парчета като „Ръгай чушки в боба“ и пет пари не даващи за „тъпата политкоректност“ като Слави, от потни шкембести „патриоти“, които не се „чуждееха“, а „се гордееха“ със „своя народ“ и не даваха „на Брюксел“ изконно „нашата Македония“ като разните ВМРО-та, „Атаки“ и „Воли“.
Под този легален „народен елит“ – отново със старанието на казионните медии и светските хроники – бе инсталиран обаче и един друг – не тъкмо политически, но буквално сраснат с него жълт „елит“, към който – въпреки, че се състоеше от люде предимно с криминални прякори, от одиозно известни „бизнесмени“ и техните силиконови държанки – на народа ни бе внушено да изпитва леко завистлив, леко страхопочтителен, но безспорен респект като към истински „силните и решителни“ българи. „Елитът“, казвам, на хората над закона. Защото у нас – и това също стана безвъпросно убеждение – хората, успели да се поставят над закона, безспорно са „елит“. Забележете как от поне 10 години се пише у нас за този сорт люде – как се пише и говори за тях по официалните медии. Почти като за герои от екшън-сериал: от коя групировка някога (в „легендарните“ времена на ВИС и СИК) започнали, с кого после се свързали или скарали, какво на кого отнели, с коя „плеймейтка“ заживели, с кой много известен бивш футболист или настоящ гербаджия били близки и къде по Малдивите или тропиците се фотографирали. Дайте си сметка, че в България много, много повече хора са чували за някои си „Таки“, „Брендо“ или „Ружа с биткойните“, отколкото за съвременните ни писатели (всъщност „писатели имаше навремето, при бай Тошо“), камо ли за някои съвременни професори и учени. Напротив: такъв медиен „мъдрец“ като Валери Найденов обичайно с презрение поучава в статийките си тия с „титлите“, които „нищо не разбират“ от ставащото в света, за разлика от неговата „отколешна посветеност“, за разлика от такива като него, които въобще, въобще не са „национални предатели“ като разните там столични интелектуалци, които – понеже няма да могат да избягат в Дубай, „народозащитниците“ от „Възраждане“, щом „вземат властта“ ще изпратят да се трудят в урановите мини.[1] Така де – защо са ни разни „приказвачи“?
Ще попитам: всичко описано дотук само поради това, че „имахме комунизъм“ ли ни се случва? Или защото след като преди 32 години излязохме от него, не си направихме труда да регистрираме новите деструктивни идеологии, с които започнаха да ни облъчват? За тези нови идеологии си заслужава да се пише още. И аз ще го направя по-нататък.
