Дали е в добро здраве, или не, за една култура се съди по статута, нивото и характера на нейната художествена критика и по наградите и отличията, които функционират в нея. Всяка награда едновременно селектира, насърчава и ориентира вкуса на общността и е коректив за творците, от една страна, а от друга, отличието е аксиологическа оценка, която дефинира самата представа за качество.

В пост-постмодерната ситуация на обща ценностна парализа, на девалоризиране на индивидуалната преценка като произволна и субективна прищявка, на разпадането на авторитета на институцията и оттук на колективните корективи за състояването на какъвто и да е естетически ориентир, конотираната представа за идеала е всмукана от пазарното търсене, маркетинга и рекламата, където дори елитарното следва да е пазарно ефективно. В такава ситуация всеки опит за селектиране и субординиране, за ценностно съждение е не само крайно необходим, но и следва да се насърчава с всевъзможни средства и да се опазва. Всяка общност произвежда един или друг тип награди, дори не толкова заради тяхната популяризаторска дейност, колкото заради чисто ориентировъчното им и панорамно въздействие. Представете си за близо век и половина самостоятелно културно развитие и за близо столетие професионално танцово изкуство, включително най-високото – класически балет, в България няма специализирана танцова награда, нито достойно значимо танцово отличие. Малко преди пандемията, преди две години, се разбра поради липса на държавна воля, нарочна историческа неосъзнатост, обща мениджърска недалновидност и вечната нехайност наша, че единственият престижен танцов форум от международно значение – Варненският балетен конкурс, ще преустанови съществуването си малко преди ХХХ си юбилейно издание и след над половинвековна традиция…

Свикнали сме да губим, да закриваме, да забравяме… Сякаш част от ориста ни е боязънта да помним, да се възхищаваме и да ценим. В ситуацията на ковид стагнация и творчески локдаун, на спорадични прояви, провалени премиери и набързо прекроени фестивали на хореографа и танцьор Росен Михайлов му хрумва красивата идея да хвърли лъч светлина и надежда към танцовата общност. Както се подчертава в преамбюла на отличията: идеята е не само да бъдат отбелязани и популяризирани успехите на българските танцови творци, но и за да се повиши видимостта на това изкуство за широката общественост. През 2022 г. наградите „Импулс” отново обединиха една общност, която не се дели по стил, жанр или по това дали е държавно субсидирана, или независима от частния сектор, но осъзнава своята значимост и е готова самостоятелно да заяви позиция си на фона на всички сценични изкуства.

Наградите се опитват да преодолеят тенденциозното маргинализиране на танцовото изкуство, което съществува сякаш по инерция в сянката на театралното или музикалното изкуство, далеч от шумотевицата на ентъртеймънт-развлеченията, но също толкова далеч от знаковите експериментаторски форми на съвременната сцена. Да популяризират и засилят интереса към този тип творчество, отчитайки значимите сценични изяви и преодолявайки всеобщото анахронично възприятие за това изкуство като твърде преднамерено и отживяло или прекомерно елитарно и радикално. Да преодолеят всеобщото българско усещане за танца като нещо застинало във възвишените розови копнежи на класиката, която у нас се е свела до декоративната представителност на една, а от скоро на две-три трупи, с репертоар от четири-пет неизтощими романтически заглавия, които се изтощават до безобразност, и плахото, деликатно експериментаторство на една съвременна трупа – балет „Арабеск”, и на няколко неформални гуру-артисти и малки танцови групи, оцеляващи действително на инат и въпреки всичко. Най-важната цел на наградите е да се вдъхне самоуважение и престиж на танцовия творец, да му се даде самочувствие и малко оптимизъм, не на последно място да се стимулира усещането за бъдеще и да се преодолее пълната безпътица чрез открояване на вдъхновените и уважение на упорстващите. Браво! Замисълът на Михайлов е виртуозен и коректен. И, разбира се, по силите му – като популярен творец с име в средите, добре поставен и познат в класическия и в съвременния танц като изпълнител, хореограф и дори лайт-дизайнер. Наградите са конструирани по архетипния елитарен принцип на занаятчийската задруга и имат три етапа. Набират се предложения по датата на премиерния спектакъл, без селекция и без селекционери, от всички изпълнители, които поискат да подадат произведението си за номинация. Предложението може да дойде и от външна на артистите страна – критик, почитател, и, разбира се, може да бъде оттеглено, ако има някакви противоречия. Периодът е една година – в случая за първото издание от януари 2019 до януари 2020 г., а за тазгодишното от януари 2021 до януари 2022 г. Всяко предложение е придружено с подробен опис на творческия екип, кратка идейна концепция и достъпен видеоносител. Следва независимо електронно гласуване – тук са изпълнители, хореографи, критици и балетни деятели, общо взето експерти и професионалисти в областта на танца. След това се оформят номинации по три в 9 оригинални категории и следва ново гласуване. Отличават се онези с най-много натрупан вот. Гласуването е доброволно, свободно и поименно, дори може да се изведат конкретни аргументи и обосновка.

Миналата година наградите бяха със символна стойност, но през тази упорството на Михайлов и най-сетне адекватната своевременна институционална реакция осигуриха освен плакет и грамота на наградените и известно парично обезпечаване, дадено от Министерство на културата на Република България. За неединната, нерядко недостатъчно комуникираща сама със себе си среда на танцовите творци подобна награда е повод за самопреценка, сверяване на часовника, стимулиране на творческата конкуренция и най-вече акт на опознаване и сближаване. Провинциалните трупи и тяхната работа излизат наяве, появява се повод за гастрол и обмен на творчески идеи и хора, преодолява се стереотипното мислене за рязко разграничаване между класически и съвременни танцьори, контемпорари денс и пърформанс арт, танцов и движенчески театър. Така рядкото до момента инфилтриране на кадри – танцьори, постановчици, стилове, става все по-възможно, както и междуинституционалното общуване между държавни и свободни трупи и организации. Бъдещето ще покаже доколко това е ефективно, важното сега е, че е поставено началото и то е белязано с ентусиазъм и положително настроение. У нас като цяло наградите не са много и действително са доста ограничени. „Аскеер” и „Икар” на Театъра на българската армия и на Съюза на българските артисти отличават професионалното изкуство на „актьора”, но танцът в тях е така или иначе маргинално осмислен. „Кристална лира” (дело на Съюза на българските музиканти и танцови дейци (СБМТД) и Класик ФМ радио за ярки постижения в музикално-изпълнителското и танцовото изкуство) също се връчва на танцови представители, но без ясен цялостен критерий и функционална периодичност. „Златно перо” пък е награда по-скоро за общ културен и просветителски принос, но и тук не е ясно доколко политическата уместност и силата на общинските комитети не предопределят получаването ѝ, за сметка на безкомпромисността на отличената фигура, напоследък предимно хореограф-директор на държавна танцова институция.

За разлика от тях „Импулс” има пряко естетическо въздействие и значение, защото ясно изважда общата картина на състоянието на танцовото изкуство у нас, очертава тенденциите, вкусовете и посочва идейния хоризонт.

Какви са изводите и тенденциите от изминалото и настоящото издание?! Най-популярно и обичано у нас си остава високото класическо балетно изкуство. То е с особен престиж и ценност, има устойчива, макар и не твърде обширна публика, която го подкрепя горещо. От друга страна, симптомите тук са и най-заплашителни. Застаряващите и ограничени до минимум трупи натрупаха от три-четири години опит за оздравяване, когато се видя, че балетните класически спектакли са нерядко по-доходоносни от редица оперни и дори оперетни и мюзикълни заглавия. Но пък се оказахме в тежка кадрова криза за прими и премиери, с вечната необходимост от мъжки, но вече и от женски състави и твърде рехави кордебалети, които се попълват от некласирани, т.е. декласирани от всякъде другаде чужденци с огромни пропуски във физическата си култура на движение, а още повече в аспекта на класическия танц, които буквално идват тук да се изучат срещу нищожна заплата, за да отлетят в мига, щом се сдобият с минимум стил, шлифовка и танцов опит. Положението в София се крепи на старите лаври и на последното родно продуктивно поколение, дало ни две прими и трима премиери, а театърът е в шок от два сезона поради неспособността си да създаде нова прима. Стара Загора се възроди като феникс от пепелта – с почти стандартна трупа и прима, опитвайки се да задържи консистентен състав и да произвежда продукция, въпреки всеочевидността на идентичните проблеми, които са еднакви навсякъде. Пловдив прави опит за реанимиране, но все още няма свой отчетлив облик, Русе се изгуби напълно някъде по пътя и очевидно там не предстои нищо значимо и качествено, а Варна отдавна отказва да предприеме какъвто и да било целесъобразен ход, имитирайки съществена дейност с инжектиране на групи руски артисти, а впоследствие тяхното освобождаване. Бургас, за съжаление, не е подминат от цялостна кадрова, репертоарна и идейна криза… Прогнозата за високото класическо изкуство у нас в близките пет и дори десет години е не само мрачна, но и решаваща, защото последните випуски на специализираните хореографски училища дават като продукция класове от 3–4 випускници: момичетата, ако действително притежават талант, мигновено напускат държавата, а момчета просто няма. При това подобна е картината не само в София, но и в Пловдив, Бургас и Велико Търново, откъдето изобщо се очаква кадровото поддържане на танцовите институти.

Единствената държавна трупа за съвременен танц – „Арабеск”, поради устойчивото си и мъдро управление се наложи като дръзка, провокативна и творчески интензивна платформа за изява на почти всички значими български хореографи и ядро за отглеждане на запомнящи се танцови дарования. За съжаление, институционалните ограничения често не стимулират многостранното ѝ разгръщане и цялостна културна изявеност – танцува се един, най-много два пъти в месеца и съставът не може да превиши повече от двадесетина изпълнители. Самата безалтернативност на „Арабеск” обаче създава най-голямата му опасност, тъй като няма с кого да си съперничи, с кого да се сравнява в здравословна конкуренция на идеи и стилови ориентации.

Най-уязвими, разбира се, са представителите на свободната сцена. Танцовите артисти, които са на свободна практика. Положението със закриването на формирания с толкова усилия център за съвременен танц ДНК в НДК, постоянното номадство на Дерида-денс, остъствието на Червената къща и изобщо липсата на сцена за алтернативен танцов и движенчески театър задушават съвременния танц и неговите интересни и дръзки в естетически аспект форми, както и едва формиралата се устойчива за подобни прояви публика не само от експерти, но и от почитатели. Наградите „Импулс” неслучайно отбелязват и подчертават равноценността на техните артистични прояви и жанрово полифонични сценични форми, тъй като те са особено необходими за богатството и многоликостта на културния процес и за формирането на своеобразни и оригинални художествени и културни ценности.

А сега нека се съсредоточим върху отличените и да коментираме смисъла на отличията. Официалната церемония по връчването се състоя на 27 Юни 2022 г., на сцената на парк-театър „Борисова градина”, като в нея взеха участие международни и български артисти с успешна кариера: Олга Житлухина, Десислава Стоева – водещ солист на Шведския Кралския балет, примата Мария Лозанова и партньорът ѝ Думитру Бузинку от Румъния и др. В процеса на финалното отсяване на номинациите се включиха професионалисти от цялата страна (изпълнители, хореографи, преподаватели, критици и др.), които избираха сред предложенията на над 50 активно работещи артисти и институции. На церемонията-спектакъл бяха отличени танцови артисти в девет категории, като се връчиха и три извънредни награди и една награда за цялостен принос.

Първа сред равни, а в момента абсолютна прима на българската балетна сцена, бидейки част от трупата на Софийската опера и балет, е Марта Петкова, която заслужено бе отличена в категорията Изпълнител класически танц – жени. Наградата ѝ се дължи не само на изключителните ѝ природни дадености – импозантната фигура с прекрасна осанка, така необходимите изящни, дълги крайници, неизменния експлозивен скок и безплътната лекота. Техническата ѝ освободеност прераства в особено изящество на движенческия рисунък, виртуозна непринуденост на пируетната техника, впечатляващо майсторство в постановката на корпуса, ярък усет за стил и мяра, които обезпечават очевидния ѝ стремеж към прецизност и артистична задълбоченост. Това е може би последната истинска танцова звезда, която увенчава финала на дълга поредица балетни звезди – от великите първопроходци Надя Винарова и Анна Воробьова, знаменитите големи Лили Берон, Люба Колчакова, Нина Кираджиева, Валя Вербева, през емблемите Вера Кирова, Красимира Колдамова, Калина Богоева, Цвета Джумалиева, та до прочутите Евгения Кръстева, Павлина Гелева, Силвия Томова, Милена Симеонова, Мария Илиева, Диляна Никифорова, Веса Тонова.

В същата категория, но за мъже, бе отличен Никола Хаджитанев, премиер солист на Софийската опера и балет, забележителен, страстен и интелигентен в последното десетилетие, той налага модата в мъжкия класическия танц. Хаджитанев е артист с широк диапазон и героико-трагически натюрел, който лесно разкрива в по-характерните си превъплъщения, а в чистите принцови роли прозират въздържана сила и благородно мъжество, пропити както с величествен аристократизъм, така и с характерните за него дълбока топлина и щедра емоционалност. За съжаление, ограниченият репертоар не позволява да се разкрие изобилното му дарование, за което биха били преблагодатни роли като Ромео, Тибалт, Меркуцио, Спартак, Иван Грозни, Жером от „Пламъците на Париж”, Жан дьо Бриен и Абдерахман от „Раймонда” или маркиз Сампиетри от „Марко Спада”.

Даниела Иванова стана носителка на отличието Изпълнител съвременен танц – жени, тя е забележима с яркото си сценично своеобразие, безупречна техника, щедра многоликост и изненадващ темперамент. Иванова отдавна се е доказала като бележит изпълнител с психологическа проникновеност и запомняща се експресивост, с които жалонира съвременното изпълнителско майсторство в балет „Арабеск”, независимо от личната ѝ скромност и ненатрапчивост. Тя се изявява в целия репертоар на театъра и във всяко свое соло и роля успява да открие онзи незабравим емоционален пик, който да обобщи образа и да открои в него някаква подкупваща непосредственост и спонтанна оригиналност.

В категорията Изпълнител съвременен танц – мъже бе отличен Радослав Йорданов от бургаската танцова компания „Дюн” за превъплъщението му в спектакъла „Ритуали на душата” (Танцова компания „Дюн“ – Бургас) на Петя Стойкова – спектакъл, спечелил награда за оригинална хореография на авторско танцово представление.  

Веса Тонова бе отличена като балетмайстор и постановчик в категорията Постановка на класическо или адаптация на съществуващо танцово произведение – за оригиналната ѝ постановка на балета „Баядерка“ в Държавната опера в Пловдив. Въпреки очевидната конкуренция в категорията спектакълът бе безапелационно разпознат като значим, поради умението на Тонова да адаптира строгия класически текст към възможностите на трупата, усета ѝ да създава мащабни танцови платна и да изгражда вълнуващи дуети, да обвързва драматургически серията от танцови номера, пренаредени и аранжирани спрямо необходимостите на версията. Освен това тук се прави опит да бъде реконструирана част от прословутото загубено четвърто действие, заедно със знаменития страховит финал с рухването на Златния храм. 

Навярно изненада за самия Росен Михайлов бе отличието му за виртуалния танцов тур – VR инсталация „Нюанси свобода” („Хетероподи”, Росен Михайлов, Алекс Кипров и Момчил Алексиев), своеобразен кино-танцов виртуален кросоувър на жанрове и форми в категорията Оригинална хореография на авторско танцово представление. Отличието му бе връчено от миналогодишната призьорка Ангелина Гаврилова за първия ѝ наситен с много остроумие и хумор детски спектакъл „Снежната кралица”, която тогава победи юбилейния едночасов танцов пърформанс на Росен Михайлов и Петър Пламенов „Стрелата на Хераклит”.

Наградата за танцова продукция на годината отива при оригиналния спектакъл на Старозагорската опера „Сънят на Пилат“. Танцовата мистерия е по музика на именития български композитор на популярни хитове Стефан Димитров и хореография на Василий Медведев. Една рядка премиера на оригинално българско заглавие, възникнало като сценична кантата, а след това преработено като оригинална балетна партитура с участието на смесен хор – от времето на първите изпълнения от краевековието на „451° по Фаренхайт”, балет от Георги Минчев (1997), и „Кръстоносци” на Александър Йосифов (Полша, 1986; София, 2006). Логично като трупа на годината бе отличена танцовата трупа на Държавна опера – Стара Загора с ръководител Силвия Томова, чиито усилия очевидно раздвижиха пластовете на балетното общество и преобърнаха стереотипа на местно и държавно пренебрежение към танцовите културни дейци.  

Съвсем справедливо и дори закономерно бе връчването на няколко извънредни награди вън от типичните категории. Чрез тях се стимулират неочаквани творчески достижения, както и силното заявление за интересно художествено присъствие на артисти като Анелия Димитрова, примабалерина на балета на Държавна опера в Стара Загора, отличила се не само в „Сънят на Пилат”, но и в централната партия на Аврора от „Спящата красавица”. Димитрова е откритие на Томова, която работи упорито с нея, за да я изведе до стабилния статут на прима. Трудолюбието и упорството на Анелия разкриват колко много усилия, личен и съвместен репетиторски труд изисква изграждането на една прима, а също колко ценна е тя като представително лице на своята трупа. Заради същата всеотдайност и любов към балетното изкуство бе извънредно отличен и Павел Кирчев, водещ солист на Варненска държавна опера.

Особено интересен момент в „Импулс” 2022 бе извънредната награда за ХV юбилейно издание на фестивала „Антистатик“, тъй като чрез своята дългогодишна практика и упорство Вили Прагер, Ива Свещарова и Стефан Щерев успяха да разработят у нас полето на танцовия пърформанс, да формират трайна фестивална публика, която разбира и оценява нерядко силно провокативните и висококонцептуални произведения в областта на танцовия пърформанс, движенческия театър, неформалните форми и концептуалния свободен танц. Това отличие открои тяхното колкото просветителско, толкова необходимо, смело и алтернативно художествено присъствие.

Специалната награда, която е традиционна и се дава всяка година за цялостен принос в развитието на българския танц, получи акад. Калина Богоева, една от най-значимите прими в историята на Софийския национален балет, с повече от 30 централни партии в класическия и съвременен репертоар. Тя продължава своята творческа дейност като педагог, балетмайстор и постановчик, създател и дългогодишен ръководител на специалностите Балетна педагогика и Балетна режисура в ДМА „Панчо Владигеров”, учредител и президент на Международната танцова академия „Варна“ (1992), основател на високо ценения конкурс за млади български хореографи „Маргарита Арнаудова” (1995), както и на Международния балетен конкурс за деца и юноши „Малки звезди“ (2009 г.) и др.

Наградите „Импулс” дават възможност за панорамен поглед и пъстроцветна снимка на състоянието на танцовото и балетното изкуство у нас в неговите високохудожествени форми от класически, модерен и неформален вид. Изводите, които се налагат, са следните – въпреки кипежа и привидната жизненост, институциите работят по-скоро без цялостна концепция, на сляпо, с единствената цел да оцелеят, в режим на недостиг на средства и ръководни идеи, без хоризонт и визия за художествено развитие. И ако тук и сега танцът, макар и в състояние на предколапс, все още диша, то само след пет години кризата може да преобрази ситуацията до неузнаваемост. Прогнозите са не просто тревожни и смущаващи, но и мрачни. Изходът е възможен само в случай на радикални и спешни мерки, на бързи и смели решения. Хореографските училища следва да възвърнат преимуществено акцента си върху класическия танц, вместо изместения сега акцент върху фолклорните танци. Трябва да се помисли за развитието и налагането на по-богат педагогически персонал, за копродуциране между театрите с цел развитие на репертоарен запас, за съхраняване и развитие на артистичния състав. Акцент трябва да се постави и върху откриването и развитието на прими и премиери в трупите, около които да се гради подходяща художествена политика. Важно е също така стиловото специализиране на театрите и не на последно място институционална подкрепа и цялостна програма за развитие на танцовото изкуство, устойчиво самостоятелно финансиране на отделните звена, ясно разграничаване на бюджета за танц и за опера, регламентирана постановъчна политика. Разбира се, това е само част от нужното и дано наградите „Импулс” бъдат този добър повод, който да предизвика така необходимия обществен дебат в областта на танцовото изкуство. Защото чрез движението човек изразява своята дълбока същност, свързаността си с невидимата тъкан на времето и пространството, които осезава по-интензивно, като ярко преживяване, но и които надмогва, достигайки до съзнанието за предустановения ред на нещата, от който сам той е непренебрежима част.

Доц. Петър Пламенов е преподавател по естетика в катедра „Логика, етика и естетика“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Автор на изследвания в областта на естетиката и литературознанието, както и на критика в периодичния печат и интернет.