На 23 юни 2022 г. Николай Янакиев откри в галерия „Нирвана“ самостоятелна изложба със слабо информативното име „Изложба живопис“. Представените 33 платна изискват специално внимание. Поне според мен те свидетелстват за ново ниво по спиралата на неговите търсения и открития.
Готов съм, видя ли убедителни аргументи, да се коригирам, но дотогава ще твърдя, че по владеенето на силата и внушителността на цвета Янакиев не притежава кой знае колко конкуренти в съвременната българска живопис. Казвам го така, за да не заявя директно, че няма. Той най-радикално фаворизира цветовата структура, която именно става основа на композицията и смисловите внушения. Настоява, че в живописта „най-важното е да се постигне хармония между цвят, линия и пространство“.
Владеенето на колорита така, че да конституира и пространството, и смисловата му пълнота, е запазеният знак на Николай Янакиев от вече четири десетилетия и той не показва намерение да отстъпва от него. Публично признава, че ходът му напред е в ритъм „две крачки напред, една назад“. Казва: „връщам се, за да се убедя, че не съм забравил или пропуснал нещо, и продължавам напред“. Напред?
Обръщайки се назад, забелязвам, че през 2004 г. – с поглед към нов негов цикъл и най-вече към една от работите – съм доловил тенденция към дисциплиниращо редуциране на яркостта. Видял съм вътрешно усложняване на цвета и по-радикално разработване на структурата и релефа му. Следващото от тях нюансиране задава по-деликатни преходи, ефектът от които е по-плътна иманентност, изискваща по-силно вглъбяване, емоционално-интелектуално ангажиране на ума. Тогава съм писал: „Тук Николай Янакиев не просто мисли чрез цвета, но и прави самия цвят да мисли“. И съм изказал надежда, че тази му работа няма да се окаже експеримент, а ще сложи начало на ново измерение. Така се оказва. Всички платна в сегашната изложба го заявяват категорично.
Янакиев упорито отказва причисляването си към някакво течение или стил, през които да гледа и представя света; той настоява на своя личен поглед, формиращ и изобразителната му стилистика. За да го може, стъпва не само върху безвъпросно владеене на живописните техники, но и върху виртуозно манипулиране на цветовите гами, при което – вече системно рискувайки с едно „приглушаване“ на интензивността – ги прави да бъдат не съпътстващи структурите на света, а техни елементи, техни базисни стихии. Това обезсмисля строгия контур, мощно редуцира значимостта на самодостатъчно съществуващия „предмет“.
Телата присъстват плътно, но най-вече чрез своите енергии и техните взаимодействия, взаимопрониквания, метаморфози. Един пример: Янакиев не крие своята трайна съсредоточеност върху женското тяло, творчеството му е в немалка степен негова перманентна живописна апология. Само преди година той нареди изложба с изчерпателното заглавие „Голо тяло 2. Вариации на тема“. То присъства и в сегашните му работи. Но намира в тях мястото си най-вече не като доминиращ образ, а като сянка и следа. Същото се отнася даже с още по-голяма сила за всяка друга предметност. Тя не изпъква, не се налага, а изисква да бъде дешифрирана, и то в режим на преходи и преливания. Конкретно определеното отстъпва в името на тоталността, която по навик наричаме свят.
Николай Янакиев гради свят, такъв, „какъвто би искал да изглежда“, сътворява своите въображаеми светове, които – бидейки само възможни – са чрез вътрешната си логика по-убедителни от непосредствено наличните, от всекидневно дадените. Днешните светове на Янакиев са наглед балансирани, устойчиви, подвеждат да бъдат разпознавани като монументално-статични. Каквито обаче те не са. Умното встъпване в тях е каскадно навлизане в усилната им динамика, осъществявана чрез напреженията между консонанси и дисонанси, конфликти и хармонии. Динамиката на един интензивен и нееднозначен живот, внушаващ равновесие едва чрез обхващането му в неговата цялост. Това именно обхващане е предизвикателството пред влизащия в диалог с него.
Неведнъж Янакиев е заявявал желанието си картината да бъде „довършена“ от диалогичния партньор (безхаберно наричан „зрител“ или „съзерцател“), да бъде той участник в процеса. При което обаче не си дава труд да му се притичва с кой знае каква външна помощ. Сред 33-те картини тук, осем се именуват „Настроение“, а шест „Състояние“; заглавия като „Очакване“ (два пъти), „В червено“, „В синьо“, като „Отражение“ или „Светлина“ също не стават за познавателни патерици. Едва пет от работите имат малко по-определени имена, които в последна сметка също се оказват подвеждащи. От партньора се иска корава работа, предварително съоръжена със солиден културно-исторически, интелектуален и естетически инструментариум. Но пък е усилие, което си струва.
Без ни най-малко да подценявам останалите, признавам, че сред изложеното предпочитам по-малките формати. Предпочитам ги, защото позволяват пълен и синхронен обхват – на цялото и детайлите. Дистанцията е съкратена, а усетът е концентрирано мощен в най-висока степен. Това е обаче твърде лична история. Обективно говорено, заставането пред всяка от работите в тази изложба е луксозно преживяване. То е въздигане и със самото това съпротива срещу плоската, банализиращата ситуация, налагана днес на човешкото – нейно превъзмогване.
