Името Андерс Томас Йенсен може и да не ви говори нищо, но ако идеята за комбинация от меланхоличния абсурд на Аки Каурисмаки, неумолимия емоционален натурализъм на Ларс фон Трир и експлозивната реакция а ла Гай Ричи ви допада, то „Рицари на справедливостта“ определено е вашият филм. Във време, когато естетиката на „Догма 95“ като че ли поизлезе от мода, един от най-добрите сценаристи на движението („Последната песен на Мифуне“, 1999; „Кралят е жив“, 2000; „Отворени сърца“, 2002) продължава да ни поднася редки, но качествени порции от своя вцепеняваш черен (датски) хумор.
Петият пълнометражен режисьорски филм на Андерс Томас Йенсен завърта множество теми и жанрове около влаков инцидент, който води до смъртта на една майка, седнала на кавалерски предложеното ѝ място от току-що уволнен математически гений, който съобщава на вдовеца военен, че смъртта на жена му може и да не е инцидент, което повлича поредица от злощастни събития… с много трупове. А най-добрата новина за любителите на филми, изискващи размисъл, е, че така предложената драмат(ург)ична ситуация може да се разглежда от няколко различни ъгъла.
Провокаторът
Сценаристът Йенсен доста се различава от режисьор-сценариста Йенсен. Достатъчно е да съпоставим емоционалните киноистории, създадени съвместно със Сузане Биер, или „Уилбър иска да се самоубие“ (2002, реж. Лоне Шерфиг), от една страна, и последните му два филма „Ябълките на Адам“ (2005) и „Мъже и пилци“ (2015) – от друга. Сюжетите, които Андерс Томас Йенсен избира за себе си, неизменно са странновати, изпълнени със своеобразно съчетание от горчивина и фарс, умела демонстрация на черен хумор и безапелационна пародия на обществено приетите ценности. Размиването на постулираните граници между доброто и злото, отказът от етична оценка на действията, от ваденето на поуки и категоризиране на поведението на персонажите като „приемливо“ или „неприемливо“ от морална гледна точка са сред основните похвати на разказвача, оставил на зрителя да определи сам за себе си нивото на конвенционалност. Така проповедникът Иван („Ябълките на Адам“), който вижда позитивното у всеки човек, може да се окаже точно толкова вреден, колкото военният Маркус („Рицари на справедливостта“), който първо стреля, после мисли…
Четиримата конници на Апокалипсиса
Съвсем в сатиричния дух на Йенсен, защо да не оприличим четиримата основни герои на библейските предвестници на Страшния съд. С известно въображение ролите на Белия, Червения, Черния и Бледия дори могат да бъдат разпределени в групата. От друга страна, Ото, Маркус, Ементалер и Ленарт са толкова реалистични и далеч от метафората, колкото могат да бъдат единствено персонажите на много добър сценарист. Всеки е въведен в ситуацията със своите преживявания, травми и комплекси, всеки балансира умело между правдоподобност и карикатура, както филмът балансира между драмата и комедията. Странностите им ту хармонират, ту влизат в конфликт с фабулата и това се оказва знак за смяна на жанра. В същото време основните образи, както и второстепенните участници в събитията, обогатяват интригата с множество допълнителни мотиви – от чувството за вина, през преодоляването на скръбта, до „ползата“ от насилието. И никой не остава на заден план в чудесното изпълнение на „обичайните заподозрени“ на Андерс Томас Йенсен: Николай Лие Каас, Мадс Микелсен, Николас Бро и новодошлия Ларс Бригман.
Всяко съвпадение е случайно
Противно на първоначалната заявка и на една от общоприетите „конспирации“, че „нищо на този свят не е случайно“, „Рицари на справедливостта“ в крайна сметка се оказва защитник на теорията на случайността, която в еднаква степен може да омагьоса или да отчае всяко човешко същество. Дарбите на Ото и Ленарт да подчиняват числата и статистическите данни водят до чисто „дилетантското“ заключение, че човешките желания и стремежи нямат нищо общо с владеенето на хаоса и математическата предопределеност на живота на Земята. Тук се намесва психоанализата, която трябва да утеши горкия човек и конкретно обърканата Матилде, че колкото и да е обяснимо чувството ѝ за вина, всъщност няма логична обосновка за нещастието, което я е сполетяло, и просто ще трябва да се справи с абсурда на съществуването. Което, от своя страна, поразително напомня за философията, изложена от Албер Камю в „Митът за Сизиф“…
Рицарите на справедливостта
Има една сцена във филма на Андерс Томас Йенсен, в която арабски гражданин се прибира в родния си дом и обяснява на семейството си колко е гадна датската храна. Ако до този момент от гледането не сте открили ключа за „разшифроване“ на сюжета, може би е добре да се откажете. Защото нищо не е такова, каквото изглежда в тази черна комедия, която зад всеки ъгъл прескача между трилъра и драмата, екшъна и фарса. Също както рицарите от заглавието са членове на престъпна банда, а отмъстителите на Маркус са тромави и срамежливи гении, които много биха се радвали да си разчистят сметките с враждебния свят, но преди всичко се нуждаят от разбиране и приемане, като всички нас…
