Няма пишещ за творчеството на Текла Алексиева, който да не споменава рисуваните от нея корици за култовата поредица „Галактика“ на варненското издателство „Георги Бакалов“, създадена от Милан Асадуров. Изкуствоведът Любен Домозетски, куратор на изложбата ѝ „Часовете по природознание“ в галерия „Little Bird Place“, например пише: „Илюстрациите, които Текла Алексиева създава за кориците на научнофантастичната поредица „Галактика“ придобиват широка популярност. Нейният разпознаваем интригуващ стил, съчетаващ в себе си една своеобразна интерпретация на сюрреализъм с елементи от фотографията, е познат на мнозина“. Адриана Попова от своя страна отбелязва (сп. „EVA“, 29.Х.2019): „Стилът на Текла Алексиева е определян като смесица между фотореализъм, наивизъм и попарт с нотка антиутопичен ужас. Рисунките ѝ са с колорит на плакат и изключително внимание към детайла. Можеш да ги гледаш дълго, изучавайки предмет след предмет – връщам се отново към „Чоки“ с онази градинска маса и столове, с красиво декорираните чаши и салфетки, които възприемах като символ на западния начин на живот в контраст с така бедния на цвят и изящество соцбит. Но можеш да ги мислиш и през контраста между баналността на предметите и тайнствата, които се раждат в ума“. „Сюрреализъм с елементи на фотографията“, „смесица между фотореализъм, наивизъм и попарт с нотка антиутопичен ужас“ – стилово почеркът на Текла Алексиева е определен брилянтно. Тези определения обаче, колкото и да са точни, не отговорят на един въпрос, който – според мен – е ключов за произведенията ѝ: как се съвместяват създаваните от нея картини за библиотека „Галактика“ – библиотека за научно фантастична литература, тоест кориците изобразяват научнофантастични светове, образи и състояния, с другите ѝ картини от социалистическото всекидневие, в които няма нищо научнофантастично, а само най-обикновен, понякога чак обезсърчаващ бит? Соцбит, както е казано. Как, тоест, да си обясним, че художничката на рисунката за сборника с разкази на Робърт Шекли „Недокоснат от човешки ръце“ (1983) – проснал се ничком млад златокос мъж с чанта през рамо, зад него бушува огнена стена, която – аха-аха! – ще го захапе целия, а на преден план ни сугестира зловещо коткоподобно зеленокозиностно същество с дълбоки като пещера очи с хищнически зъби – гълташ си езика от страх, е същата художчничка, създала „Кръстопът“ – картина, пълна с ирония като започнеш от знака, предупреждаващ за хлъзгав път (а всъщност никакво хлъзгане няма, то и движение няма), преминеш през друг пътен знак, който забранява влизането на „пътни превозни средства в двете посоки“ (с уточняващ надпис на български и немски, че важи за събота и неделя от – затулено, не се вижда, „до 21 часа“), тоест денят е работен, а превозните средства са всякакви – от моторетки до камиони, и стигнеш до номера на мотоциклета – 1977-а, годината, в която е нарисувана картината. Нарисувана е през 1977 г. картината „Кръстопът“, в която всъщност няма никакъв кръстопът. Но пък в един и същ авторски почерк се кръстопътват сюрреализмът на ужаса и хиперреализмът на застоя. Разбира се, съгласявам се с мнението на Валерия Николова от „Хоризонт“, че мнозина по това време са преживявали фантастиката като вид бягство и вид свобода – Текла Алексиева, прочее, също се съгласява: „Тя и сега е такава“, но въпреки това загадката остава: как фантастическото се кооперира със социалистическото, как двете стават едно в мащабите и в идеите на личното творчество? Че искри са прескачали между двете толкова различни реалии – това е безспорно: сюр- и хипер-, отвъд- и свръх- са си влияели една на друга, вдъхновявали са се една друга, вглеждали са се една в друга. Обаче как? И – освен как – защо? Защото си приличат? Или защото се различават? Онова далечното и това близкото пресичат ли се или са успоредни прави – без съприкосновение: „Недокоснати от човешки ръце“, безстрастна „Среща с Рама“, уединена „Нулева зона“?
Има нещо, силно забележимо в кориците на „Галактика“, което (почти) отсъства в картините на Текла Алексиева – очите. До № 107, романът на Джеймс Хоуган „Трите заповеди на Създателя“ (1991), когато поредицата все още върви със запазената си художническа марка, в почти 2/3 от илюстрациите ще открием очи – били те отворени или затворени, – или пък нещо, наподобяващо очи. Кой пример да избера? Ами ето, под ръка ми е, „Трите заповеди“: насреща ни греят едни сини като небеса очи, които всъщност са маска, прикриваща хладината на бездушна ламарина. Или „Кутията на Пандора“ (1988) на Ярослав Вайс: жабоподобно чудовище с големи очи, наполовина закрити от гигантска устна, а в кухината на устата – млад мъж с дънки и гол гръб, свил се в ембрионална поза. Или „Цената на бездната“(1982) на Любен Дилов: огромно око се е взряло в нас на фона на черния космос, в центъра му звезда, от която избликва пирамидобразен лъч светлина; същите звезди забелязваме по клепача и в гънките на очите… Огромни са и очите на роботската глава със зейнала паст, към която пристъпват миниатюрните човеци от „Щурците“ в оформлението на албума „Вкусът на времето“ (1982). Безбройни очи, човешки фигури с подчертани очи, легнали глави със затворени очи, яйца, подобни на очи, миши очи, вълчи очи, момински очи, очи ветрила; и приличащи на очи мехури, жезли, слънца, планети… Библиотека „Галактика“ в интерпретацията на Текла Алексиева се е втренчила в нас и ни пронизва издъно…
За разлика от хиперреалистичните ѝ картини. Дори в „Рейс“ (1989), наскоро изложена в съвместната ѝ изложба „Never Roberta“ с Искра Благоева в галерия „One“, няма очи, има очила. Предизвикателната жена в черно в претъпкания автобус със слънчеви очила съвсем не е на място и не е по време; „несвоевременна“, както би изрекъл Ницше: хората са облечени топло, младежът зад гърба ѝ носи мека вълнена шапка тип фес с надпис „Atomic“ (вижда се само половината от о-то и „-mic“ – „-ᴐmic“) и единствено слънчевото момиче в жълто сгрява навалицата. Тази картина, между другото, е сякаш отговор на създадената десет години по-рано картина на друг български адепт на хиперреализма, Румен Гашаров, наречена „Час пик“ (1979). И тя е за градски транспорт, и тя е с блъсканица, и тя е за мъник сред възрастни. Дотук обаче с приликите: Текла Алексиева рисува отвътре, Румен Гашаров – отвън; нейните пътници са мъже и жени, неговите – единствено мъже, които – ако се вгледаш внимателно, повече приличат на затворници, отколкото на работници; при нея най-горе на тавана на автобуса има прозорче, от което с надежда наднича синьо небе, докато трамваят сякаш навлиза в тъмен тунел, от който не се знае има ли изобщо измъкване… Най-важното: момченцето на Румен Гашаров гледа с широко отворени очи света навън, жената на Текла Алексиева „гледа“ с широко закрити очи хората около себе си – съвсем различно от „галактическите“ очи. В „Кръстопът“ пък, с която започнахме, очите съвсем ги няма: мотористите – мъж и жена, са с каски, двата силуета в автомобила – също мъж и жена, са гърбом към нас, а задницата на автобуса ги е разделила без уговорки – раздалечени, отчуждени, непристъпни. А в „Ежедневие“ даже хора няма, само продукти, струпани на задната седалка в някакъв странен полуред, полухаос. В извънземието – очи кажи-речи всякъде, то е всевиждащо; в наземието – очи кажи-речи никъде, то е безоко…
Кое е? Защо е? Как е?
Ето я пресечната точка на отвъд- и свръх-, на сюр- и хипер-, локализирана от очите на Текла Алексиева и за там, където ги има, и за там, където ги няма. „Галактическите“ можем да ги тълкуваме по множество начини, но всеки един от тези начини се пресича с реалния социализъм. Пресича го и го разсича: сюрреализмът и хиперреализмът опровергават соцреализма. Как? Първият начин, за който ни щуква, е политически обагрен: непрестанно бдящите очи на идеологическите цербери, внимаващи нищичко, което е в разрез с идеологическата линия, да не се промъкне в душите на примирените поданици. Не напразно, когато за първи път видели проекта за корица на Текла Алексиева, в екипа на „Галактика“ възкликнали: „Другари, ще ги излежаваме в затвора тези корици! Та те толкова приличат на евтините булевардни книжлета, дето висят закачени на щипки пред западните книжарници!“ Да припомня и казаното за илюстрацията на „Чоки“ (1979): „с онази градинска маса и столове, с красиво декорираните чаши и салфетки, които възприемах като символ на западния начин на живот в контраст с така бедния на цвят и изящество соцбит“; по парадоксален начин очите на „Галактика“ напомнят за онези присвити по чекистки очи, които всичко искаха да знаят, за всекиго искаха да разберат, дори и най-малкото отклонение (клинамен, по Тит Лукреций Кар) да не допуснат. Очи лагерни прожектори…
Очите на Текла – идеологически очи…
Това обаче е евтино тълкуване, лесно и удобно. Има друго, по-стряскащо – очите на Бога. Очите на Бога, който се е взрял в нашия свят заради това, че е забравил висшето и се е отдал единствено на хляб, мляко, тоалетна хартия и швепс „Грейпфрут“. Той е страшен свят, пуст и опасен, в който човешкото изчезва-изчезва-изчезва като следа в пясъка (Мишел Фуко), за да се утаи в постчовешкото и нечовешкото. Самата Текла Алексиева казва: „Човеците много са забравили Бога и са се вторачили в пъпа си. Наистина това ги прави по-малко човешки. Повечето лоши неща се сбъдват. Оформя се един свят, който навремето е бил фантастичен и странен, страшно по-развит и много технологично напред, обаче всичките пакости на тоя свят си се сбъдват“. Горе, от Космоса, ни гледат нарисуваните от нея очи и ни питат къде сме, какви сме, защо сме такива – егоисти, материалисти, консумативисти. Обсебени от „Хищните вещи на века“, обладани от „Лявата ръка на мрака“, бързащи към „Краят на вечността“. И забравили „Дървото на вси светии“. Очи огнен жупел…
Затова насред своето „Ежедневие“ тези очи са слепи очи. Широко затворени, никого невиждащи, освен собственото си его – свръхуголемено, дебело и лоясало. „Часовете по природознание“ искат и това да ни рекат: „Отворете си очите, вгледайте се в света около вас, той е прекрасен, той е шарен, той е неповторим!“ Избуяла растителност, сякаш изникнала от картина на Русо Митничаря, пъстри и омайни живинки, красящи с шарения майката земя, всякакви тичинки, всякакви гущерчета, всякакви красоти… „Галактическите“ очи на Текла Алексиева са съсредоточили в тях – гледат ги, радват им се, наслаждават им се. Близо са до нас тия неизброими и неизбродими чудесии, не е трудно да ги достигнем, нито кой знае какво ще ни коства – просто трябва да си свалим очилата. Да си свалим очилата, за да усетим слънчевото момиче до нас, което грее, свети, искри и сияе и тази нейна светлина и топлина ѝ идат отвътре, нейни си си. И като се докоснем до нея, и ние ще засияем. Сюрреалистичните картини на Текла Алексиева гледат хиперреалистичните ѝ с блеснали очи и сякаш казват: „Изплувайте от своето „Ежедневие“, в което сте потънали до шия, та да се превърнете в „Скитникът между звездите“. И да се понесете по „Ветровете на времето“ щастливи и свободни“. Очи грейнали вечности…
Очите на Текла – вълшебни очи…
