Новата книга с разкази на Йорданка Белева ме увери отново, че прозата ѝ неслучайно се харесва и на читатели, и на критика.
Много харесвам нейната преданост към важните ѝ теми и герои, към определени смислови ядра, които изграждаха и предишните ѝ книги „Ключове“ и „Кедер“. И трябва да признаем, такъв избор е и рисков. Писателката може да бъде „обвинена“ в повторение, в зацикляне, в липса на оригиналност и т.н. За нищо от това не можем да я укорим, напротив – новата ѝ книга е свързана с предишните, но тя е и много по-промислена, събрана, стилистично „изработена“. Просто казано, защото простотата е важна тук – много, много хубава книга е написала Белева.
Споменът за своите – баба, дядо, татко, чичовци, за странни „герои“ от детството, които не са си отишли и все още си живеят в днешното, някои с имената си, други – безименни, всички те са паметливо „прибрани“ вътре в мисълта и сърцето на разказвачката. Те не са само минало, те преобразуват и днешния ѝ свят, истини е научила от тях, станали са част от нейната си истина. Думите им придобиват способността да назовават същностното, дълбокото, неназовимото.
Детството е онова време, което създава опорите и ценностите на света ни, и в него сюжетно се връщат разказите на Йорданка Белева, за да прояснят днешното аз на разказвачката. В това детство може да си оправиш гръбначното изкривяване, ако живееш като „горд пионер“, в него дъждът са сълзите на отишлия си съпруг, една единствена буква може да те „отхапе“ и с нея да можеш да си разкажеш живота…
Отново и в тази книга откриваме майсторската работа с езика, с думите. Едно от най-трудните неща в писането е да извлечеш смисъл от думата, от буквата дори. Да сгъстиш повествованието максимално и да постигнеш яснота, дълбочина и мъдрост. Ето това прави Йорданка Белева в прозата си. Затова и често наричат разказите ѝ притчови. Когато ги прочетеш, остава усещането за нещо важно, което ти е казано. Понякога можеш да го „видиш“ в изречение, понякога разслоено в целостта на разказа. Простотата – в случващото се, в езика, в разбирането на героите, че това е и няма какво да се обяснява – всъщност е още един начин да „хванеш“ важното, другото, максимално концентрирано, в самото му ядро.
Писателката оставя пространства – не бих ги нарекла „празни“, а по-скоро – свободни за населяване. Читателят може да помести в тях нещо свое.
В „Таралежите излизат през нощта“ се срещаме със силно емоционална проза, в която нюансът е също толкова значим, колкото и проявеното в силата си чувство. В книгата има тъга, болка, любов, молитви… Има много живот, много жени, много женски гласове. Има много спомени, в тях се „пише“ родовата хроника на разказвачката, в тях се и създава нейното собствено „краезнание“. Книга за днешното минало детство.
