Господи, грях е
да избереш
мен, неугодната,
неразкаяната,
невинната,
за светица.

 

Блага Димитрова, „Забранено море“, 1974 г.

 

Малка сбирка с отделни стихотворения – така изглежда на пръв поглед „Забранено море“. Неозаглавени стихотворения. А всъщност това е една лирическа поема, творбата носи всички белези на поемата като жанр. Епически повествователен елемент липсва, но отделните фрагменти са включени в едно общо емоционално-философско преживяване. Целостта, единството на поемата се създава от осмислянето на драматичното преживяване, на което е посветена творбата.

Поемата за морето е написана при истинското море, шест месеца след тежка онкологична операция: датата е 17 декември 1973 г. Написването на „Забранено море“ е точно фиксирано в края на поемата: Варна, 1974 – лято. Точното изписване на мястото и датата е знак. Блага е очаквала, че това лято ще бъде последно: разделно – за двамата, и последно – за нея, затова поемата звучи като „автореквием“.

Откупих се за едно лято
с изтърпени нетърпими болки.

…

Много дълго и съвсем късо е лятото,
което си отива, без да довежда друго лято.

 

Никой не познава себе си преди да премине през страданието, дълбочината на духа се измерва със страданието. А нейната болест – тя се случва сякаш да я сдобие със съдба, както пише самата тя по повод на Багряна: „Началото и върхът се събират там – на парещата възглавница. Може би инстинктът за живот, за изтръгване от смъртта, за преодоляване на болката и на тъмните сили – това е напорът за творчество“.

За пръв път части от поемата се появиха в началото на 1975 г., в първи брой на алманаха „Съвременник“. По това време Блага усилено работи по книгата за Багряна, затова поемата е дадена във Варненското издателство след една година. Подписана е за печат след четири месеца – на 25 януари 1976 г., забавена от редакцията поради проблемите с книгата за Багряна. Някои важни моменти от обстановката и перипетиите по издаването на творбата са отразени в дневника на Петър Динеков, летописец на времето и душеприказчик:

26 декември 1975, петък: Блага се оплаква, че вече се чувстват реалните резултати от отношението към нея: задържат във Варна поемата ѝ за морето; не издават книгата ѝ с „Избрано“ в „Народна младеж“. Данчо добавя: „Вече няма къде да печатам. В редакцията на „Литературна мисъл“ е вече Здравко Петров, там няма да дам нищо. Казвам им: „Сами избрахте този път – той носи неприятности“. – „Да, знаем това“.

„Забранено море“ излиза от печат само за един месец: на 25 февруари 1976 г. Но Блага получава книжките след още един месец, на Благовещение – 25 март 1976 г. Редактор е Петър Алипиев, поет и приятел. По мъжки умее да носи отговорности и „лавини“ на гърба си. Блага вече му е надписала романа „Лавина“ (1971 г.) със следния автограф:

Когато върху гърба ни падне лавина,
ще го отнесем двамина. 

Съвсем не случайно диригентът Добрин Петков, стар приятел на Блага, точно в този ден ги кани да чуят Девета симфония на Бетовен, която дирижира в Русенската опера. Такова тържество на неунищожимия човешки дух представлява и поемата „Забранено море“. Нарочна или не, тази покана щастливо съвпада с излизането на книгата от печат. Каква по-силна морална подкрепа за Блага от музиката на Бетовен. Малката книжка се появява на фона на все по-ескалиращите атаки срещу книгата за Багряна. Блага и „литературният съдружник“ са заети да отбиват офанзивата, а и поетесата е изцяло вече в новия роман, който пише – по пиесата „Нечакана среща“.

П. Динеков: 25 март 1976: Днес Блага е получила първите пет екземпляра от новата си книга „Забранено море”, издадена от Варненското издателство. Макар че изданието не е от най-добрите, Блага е доволна, че поемата е излязла изцяло. В „Съвременник“ не са били отпечатани всички части, а и след това Блага е направила доста промени…

В суматохата около книгата за Багряна, инспирирана от висшите номенклатурни кръгове, малката книжка остава незабелязана и неоценена. А всъщност тази поема е една от най-силните поетически творби на Блага Димитрова. Не намирам нито една рецензия или поне отзив в пресата за тази потресаваща изповед, с която поетесата се прощава с живота. Здраво стиснати очи, литературна и морална слепота, неграмотност на душата, която граничи с жестокост. Напротив: искат от нея да пише „оптимистични“ стихотворения – от болницата, със смъртна диагноза.

 

Една първобитна вълна
с мокра, неграмотна лапа
изтрива моя тайнопис.
И чудно –
продължавам пак да крача.

 

В атмосферата на негласна забрана на книгата за Багряна с особена сила и трагизъм прозвучава лайтмотивът на поемата, написана две години по-рано:

 

Ако ми забранят и думите,
как ще утолявам жаждата си?

 

Тази поема е като ГОНГ, който ще отеква до края на живота ѝ с все по-заклинателна сила. В тези мигове на просветление при морето се пораждат основните въпроси, които ще я терзаят цял живот. Започва разговорът на поетесата с Вселената. Но тя още не знае това… 

Десет години по-късно, по някакво чудо останала жива, поетесата отново осмисля това най-драматично преживяване в живота си – като миг напросветление:

 

Изпълва ме носталгия по онзи миг,
когато бях на косъм от смъртта.
И някакъв растящ задавящ страх,
че мога да забравя, разпилея,
занемаря мига на просветление.

Внезапно се разля извътре в мен
една незнайна, звъннала прозрачност.

 

Просветление, 1982 г. 

 

Това е споделила и с Петър Динеков една година след трагичните събития, на 10 декември 1974 г., вторник: „Това е моето ново рождение, на тази дата започнах живота си отново“.

Записала съм думите ѝ пак през декември, но почти 30 години по-късно, 1999 г.: „Една непозната, разтапяща ведрина се разля вътре в мене, каквато не съм могла да си представя, че съществува. И ме освети цяла като стакан, пълен с кристална изворна вода. Прощавах на всички, които са ми причинили обиди и рани, които всъщност са ми докарали тази болест на натрупаните ядове, прощавах на своите врагове, на света прощавах за страданията, с които бе ме дарил. И го благославях“.

Блага сякаш бе щастлива, особен вид парадоксално щастие, че животът ѝ бе поднесъл такова просветляващо страдание, за да види живота и себе си в него с нови очи. Да осъществи своята лична поетическа мисия. По никакъв начин не искаше да се лиши от това потресно преживяване, много пъти е споделяла, че го смята за най-важно в живота си: „За нищо на света не бих дала да се изтръгне от участта ми най-тежкото изпитание: операцията в Раковата болница с жестоките ѝ последици. Ракът ми отвори очите – да видя какво притежавам. Ракът ми отне тялото, но ми дава да усетя могъщия дъх на живота, дава ми душа… Напразно бих била родена на този свят, ако не бях познала това просветляващо страдание – да ми се отворят очите“.

Поемата „Забранено море“ изследва отвътре това просветляващо страдание: потреса от смъртта и просветлението, мига на незнайна,звъннала прозрачност – глъбинното вътрешно знание какво е това да бъдеш „отронка от Всемира“, уязвима и тленна, но „озарена, свободна и светеща – искрица от звезда“, познание, което се получава само под сянката на смъртта.

„Не връщай, не връщай душа, поела отвъд, тя ще увисне ни тук, ни там!“ – казано е. Тази болка от „връщането“ от поетия път, болката от преодоляването на земното притегляне в пространството между отсам и отвъд, това е осъзнаване на върховната тайна на човешкото битие – какво е да си смъртен.

*

Първата среща с морето е в „Реквием“, 1966 г. Смъртта на Бащата:

Баща ми ме заведе при морето.
Добре че ме държеше за ръка.
Бях малка, а морето тъй голямо,
че като капка щях да се стопя.

 

Реквием, 1966 г.

Обратно време

Срещата с морето е среща с живота, видяна през наивистичното детско съзнание. Жестът на бащата е посвещение, връчване на морето, инициация. И първият урок – особен урок, за „пречупване на мрака“ – е пак от бащата: „Мълчание, заредено с достойнство“. Това кредо всъщност е свързано повече с нейния професор, Петър Динеков, който постоянно ѝ дава този съвет: „Мълчание, заредено с достойнство“. Така образът на Бащата като символ на мъдростта и закрилата придобива и друг профил в живота на Блага и в творбите ѝ – профила на Професора.

Това двуединство в образа на Бащата ми се привиждаше отдавна. Сложно кодирани като диалози със „стария приятел“ или „бащата“, това са отпратки към личността на Петър Динеков. Сега намирам автентично доказателство в думите на героинята от „Урания“: „Урания чу гласа на баща си. Това я изпълни с упование, за да обърне очи към другия му профил в лицето на Професора“. Ето как е метафоризиран този бащин урок, валиден до края на живота, в стих. „Море“ от цикъла „Пречупване на мрака“:

Хвърлиш ли срещу морето камък,
раната веднага се затваря.
И потъва камъкът навеки
неизвестен, прикован на дъното.

А морето със усмивка синя
болката от удара превръща
в тръпки, заблестели като искри
и ги слива с вечното вълнение.

 

Море, 1965 г.

Обратно време

В „Забранено море“ мотивът на Бащата: „Мълчание, заредено с достойнство“ – като сила за преодоляване на стихиите на живота, е доразвит и конкретизиран в нови символни вариации. Превръща се в лайтмотив и поанта. Неслучайно този фрагмент стои в центъра на поемата и носи знаковия номер 50.

50.

 

Каква лекота!
Цялата кожа морето ми сменя
със своята неуязвима, течаща броня,
която ни камък, ни нож, ни светкавица
не може да нарани, да пробие, да обгори.

Защото всичко, хвърлено срещу морето,
потъва безследно в него –
         колкото по-тежък камъкът,
толкова по-дълбоко потъва,
колкото по-остър ножът,
толкова по-забит на дъното,
колкото по-силна светкавицата,
толкова по-светкавично угасва.

А морето се затваря веднага,
без никакъв белег от рана,
с една невъзмутимо синя усмивка.

 

Този мотив завършва и се извисява в края на поемата – тържествено-ораториално, молитвено като меса – и патетично наистина. Поемата звучи като лирическа фуга, като музикална композиция: многогласие, изградено от относително самостоятелни мелодични линии. Отделните фрагменти „отекват“ един в друг като теми с вариации.  

 

Непримиримо море,
бъди ми пример
как да изхвърлям от себе си
тленното и нечистото.

Море, бъди ми
измерение.

 

Стихът, привидно свободен, е изтъкан от вътрешни рими и асонанси: непримиримо-пример; море-измерение. Те прошиват стиха, пристягат го като форма и го превръщат в смислов конденз на поемата. Разширяват смисъла до безграничност, до звънтящите пространства, които е чувал Бах. Море – „бъди ми измерение“, е равно на „бъди измерение на словото ми“, разбира се. Успоредено с времето, с пространството – с битието, Словото се превръща в космическа реалия и философска категория.

Морето е най-напред дар от бащата, а по-късно от другата ръка: в поправките си Блага уточнява – мъжката ръка, почти толкова щедра. Една записка на Блага, отново означена с ключ сол, сякаш е оставена като ключ към поемата:

– Доведе ме от онзи свят – при морето – най-хубавото лято в живота ми. Обгърната от любов – двете му ръце край мене като слънчев обръч. Гледах морето – сияещо като въплътен образ на преливащата вътре в мене усмивка, необятна, отвъд хоризонта на мечтаното… (30 септември 1982 г., четвъртък)

 

Никога не сме били по-заедно,
отколкото през това разделно лято,
което отказваме да наречем последно.

Вятърът донася морето до устните ти.
Тъкмо да отпиеш живителна глътка –
чашата се отдръпва.

 

Този образ е драматичната завръзка на поемата. Алюзия за митичния Тантал и неговите мъки в мрачното царство на Аида. Същият образ се налага като лайтмотив и по-късно, в романа „Урания“. В миговете на екстаз Урания непрекъснато се връща към една проста рисунка: отворени жадни устни и протегната към тях ръка с чаша вода. Огражда я с кръг като космическа емблема на съвършенството: доверие, съпричастие, милосърдие.

Този символ е най-тясно свързан със словото. Константин Преславски: „Ако нямаш залък да подадеш на ближния, изнеси чаша вода! Ако и това нямаш, поне една дума за утешение нямаш ли?“

Отпиването от една чаша е символ – взаимност, обич и доверие. Обща участ. Не е случаен жестът на слепия Яворов към Дора Кремен: в съдбовен миг, нарочно или не, отпива от нейната чаша… В поезията му тази метафора придобива платоничен образ: – Душата ми се мъчи в глад и жажда / но твоята душа се не обажда…

Без съмнение, като преводачка на „Илиада“, Блага е познавала този мит, така както е предаден от Омир. Тантал е обречен на вечен глад и жажда: потопен до шия в бистрата вода, щом се наведе, водата се отдръпва от устните му. Сякаш оттук идва фразеологизмът: „Не му е дадено!“ и „Танталови мъки“ – непоносими поради невъзможността да постигнеш насъщното.

 

3.

Този прохладен ръб на чашата,
до която няма да се докоснеш…

 

В този жест – между протягането на устните за живителна глътка и отдръпването на чашата – неутоляването на жаждата, забраната между нея и морето, между живота и нея – в това пространство е съсредоточено драматичното духовно пространство на поемата. Осъдена цял живот да се стреми към „прозрачния ръб“ и никога вече да не го докосне. „Никога вече!“ – ето жената с мидовидните очи, на чието рамо е кацнал гарванът на Едгар По във фрагмент 44.

И тук, в „Забранено море“ сянката на смъртта е надвиснала като дамоклиев меч над главата, като скалата на Тантал. Но не смъртта е драмата. Драмата е забраната на живота. И най-вече – забраната на думите. Животът и думите – равнопоставени. Осъдена на това страдание: неутоляване на жаждата, поетесата намира думите като избавление – неприкосновена лична свобода. Но предусеща и другата драма: и думите да ѝ бъдат отнети – забранени. В момента на излизането на поемата тази драма вече се разиграва на българската литературна сцена.

Помня, че когато се появи книгата, някои нарочно подхвърляха: „Забранено име“… На този фон трагичният финал на поемата, който разни неидентифицирани от литературата, но овластени номенклатурни канцеларски плъхове са възприели като „поза и шантаж“, прозвуча с особена сила:

 

Ако и словото ми забранят,
ще приема смъртта,
за да освободя словото
за своето прераждане.

 

Да изговори, да изхвърли думите, „запречени на гърлото“, които я давят като живи, това е нейната връзка с живота, нейният начин на съществуване, нейното спасение:

Хвърлям думите, запречени на гърлото,

за да прескочат забраната
                    между мене и морето,
                    между живота и мене.

 

9.

Страданието отваря очите за тайните знаци на живота и за нашата слепота да разчетем, да проумеем „горчиво-солените му „знамения“ – природно-космическите образи като провидчески. Едва сега съзнава, че морето я е подготвяло отдавна за смъртта. Но тя все не е разпознавала знаците…

Първото познание идва със загубата на Бащата – като „въвеждане отвъд“. После със съвсем близката смърт на скъп приятел: Цветан Стоянов си е отишъл внезапно само преди две години, на 3 юли 1971 г. Съзнанието връща и връща многократно този натрапчив спомен: вестта за неговата смърт. Сякаш преживява смъртта му като своя смърт, многократно съизмерва своята съдба с неговата.

Една врата, широко зинала,
към никога.

…

Разтворената в мене бездна –
по-празна, по-незапълнима
от бездната пред мене.

И равновесието нарушено
във всемира
завинаги.

 

Същата тема натрапчиво се повтаря и във фрагменти 20, 37, 44. Редят се детайли, които ще разпознаваме отново 20 години по-късно в спомена за студента Цвятко Стоянов със симптоматичното заглавие „Срещи с бъдещето“ (3 юли 1991) – за звездните мигове на срещите с приятеля, „сияещ от вътрешно озарение“. „Сянката на гласа му“ се връща настойчиво и в други стихотворения, разпръснати през годините: „Неусетно“ (1973), специално посветено „На Цветан Стоянов“ – отново за незабравимите разговори, които ще останат завинаги: „две-три зрънца в солта на земята“.

 

„Ще се видим чак наесен.“
Кой му подсказа тези думи,
значещи все по-много?

 

„Ще се видим чак наесен“ – през линзата на сълзите думите на раздяла придобиват друг смисъл, по-висок и обемен, предсказващ. Смъртта е редактор, тя концептуализира. Тези думи натрапчиво се повтарят и по-късно в „Отсам и отвъд“. Прозрението за мистичната сила на изреченото слово – конденз на психическа енергия, която има силата да „обърне съдбата“, ще придобие философски измерения в романа „Урания“: „В древността е имало сакрални думи с магическа сила… Словото крие тайнствена магическа сила, магнетизъм с неограничено поле на действие“. Идеята за заклинателната енергия на думите, която не се губи в пространството и времето, ще се утаи като прозрение в стихотворението „Елегия“ (1988), отново посветено на Цветан:

 

Горната седмица – каза той – ще се видим! –
Горната.
Прозвуча ми като заклинание.

…

Думата имала сила да обърне съдбата.
Не смъртта, а думата го отнесе
върху сянка на птица с разпятни криле.

 

Би било странно, ако не е така… Когато в края на 2000-та година излезе сбирката „Ден-живот“, Блага я нарече „последната“. Отчаяно се възпротивих на този автограф. Тогава Блага прибави: Може бипоследната ми стихосбирка. 8 декември 2001 г. Не успя да отмени силата на произнесените вече думи: тя действително остана последната.

 

12.

Спомените – „отломки от далечни плавания“ – нейната опора над бездната, спасителен пояс за корабокрушенеца: „като корабокрушенец се вкопчвам /о тези разбити черупки“ – изхвърлена от вълните. Този образ на корабокрушенеца е още едно доказателство за връзката с Маларме, още повече че този образ по-късно изчезва. В последното издание пак се появява. Маларме описва един капитан на кораб, корабокрушенец, цялата поема се състои от неговите колебания да хвърли или не заровете, които държи в юмрука си, преди да бъде погълнат от витлото на водовъртежа. Това е в синхрон с друго стихотворение на Блага от сбирката „Как“: Колебание – моето постоянство.

Така започва постоянният мотив до края на живота: нейното споделяне с мъртвите – в обитаемия сън на Мълчанието: Мълчание с кладенчов ек/ капе връз камъка на гърдите ми… Диалогът с мъртвите бе насъщен за Блага в последните ѝ месеци в болницата. Превърнат в „обитаем сън“. Неслучайно в края на живота тя поиска прошка от мъртвите приятели. Това около нея имаше все по-малко значение, все повече не го забелязваше…

В някакъв щастлив унес тя се връщаше в спомена – копнееше за миналото като за „безнаситен сън“: – Не ме прекъсвай, почти гибях забравила – казваше. – Защото още не ги бях загубила… Толкова ни се е насъбрало.

Всичко да си измълчим…

Не прекъсвай
тъкмо насред думата
оживеното ми мълчание.

С мъртвите имам
Повече неща да си кажа –
изгнаник във времето.

С тях ми е споделено.

 

Споделено, 25 май 1994 г.

 

13.

Все бълнуваме ние чужди далечни морета,
                       далечни слънца и любов.

 

Слепи сме за онова, което ни е дадено, това е постоянна тема на Блага. Забраната между нея и морето е наказание, възмездие за нейната „слепота“. Танталова жажда – не в царството на Аида, а в земния ад: да бъде цяло едно лято под изкусителните пръски на морето, което се изплъзва „от устните все по-далеч“.

 

Близкото се изплъзва, изплъзва
                     глътка по глътка – от устните все по-далеч.

 

А незабележимо изпод нас – движещите се пясъци. Този образ на движещите се пясъци – после стават пустинно-жълти, заплашителни, теглят стъпките ти като в кошмарен сън, стъпките затъват и не можеш да ги измъкнеш… Друг образ на тъмните сили, затлачващи живота – на небитието, на забравата. И този образ тръгва отново от сбирката

 

„Как“, 1974 г.

Пясъкът ми тегли стъпките…
Пясъкът ми дави стъпките…
Още имам воля да вървя…
До мига, когато стъпките ми
ще потънат в пясъка съвсем.

 

Стъпки в пясъка, 1967 г.

 

14.

Същинският свят можеш да видиш реално – само през раната. Това е основна теза на Блага – още от стихотворението „Рана“, 1963 г. Всяка нова рана е „едно отворено око“, през което проглежда за света. Темата за многократните нейни „проглеждания“ е друга тема.

По-късно този мотив ще се развие в стих. „Посоки“ (1971), написано в Париж. Тук тя се опитва да надникне в себе си – дълбоко – като в тъмен кладенец. Но за разлика от Багряна в този кладенец дълбоко в себе си Блага намира не „кръгло огледало“, а отново „жива рана“… И накрая очите на Урания – отново „живи рани“. Затова тя проглежда за тайната на битието – отвъд очевидното, отвъд сетивното. В някаква митологична предпамет. В „Забранено море“ – нов вариант на същата тема, даден в много силен конкретен образ. Темата за слепотата от фрагмент 8. – Сляпата общуваше с морето – прозвучава сега по друг начин:

 

И аз през рана прогледах
като сляпа след операция
със снета превръзка.

 

И очите ви ще се отворят! – цялата драма на познанието. След темата за слепотата на човека за реалността, следва още по-трагичната тема – слепотата на твореца, за когото истината – за света и живота, остава все непознаваема. Думите, които не стигат до същността – най-дълбоката драма на нейния живот като творец. Чрез думите – и няма да ми стигне цяла вечност/ на глътки да отпивам сладостта/ на мислите – свободни и безстрашни, / до виене на свят надникнали в света – чрез думите, тя иска да стигне до Тайната… До отвъдсетивното.

В болницата, в последните си дни, писателката стигна до ново прозрение. Поредното „проглеждане“ – остана последно: Аз вече чувам по друг начин: чувам отвъд думите. В мен прониква смисълът на всичко това… Сега вече зная как да пиша: най-същностните думи!

Предучилището на смъртта – мълчанието – бе я подготвяло дълго за  непостижимото: да възвръща изконните значения на думите – в зенита на прозренията. Да сгъсти цялата си духовна воля и сила в думите. Блага вярваше, че интуиция и волево съсредоточаване – чрез словото могат да променят света.

Едва сега разбирам „Урания“: „Мълчанието – небулоза от значения, в чието силово поле се завихря неизречимата тайна“.

В оня неправдоподобен ден, незабравим завинаги, деня, когато очите на Блага се отвориха – след нескончаеми нощи и дни между живота и смъртта – в амока на чудото, което се извършваше пред очите ми, в някакво помрачение устата ми сама пропусна една дума… Блага сякаш се изплаши, отдръпна се, замълча. По-късно намерих отговора в „Урания“: „В словото е заложена лъчева мощ, до която всеки не бива да се докосва. Злоупотребата със сакралните думи ги обезсилва“.

Но при друг случай каза: Зависи с кого говориш, има значение на кого говориш… Аз разговарях все сама със себе си. Най-важното споделях със съмненията. От това словото се затваряше в омагьосан кръг. Важно е с кого говориш.

 

15.

Думи, дълго дълбая думи
сякаш в отвесни скали стъпала,
за да достигна морето, което се пени на педя от мене.

 

Не може да не се забележи звукописането: Сякаш в отвесни скали стъпала… Убедена съм, че това е асоциация с 50-те каменни стъпала до дъното на океана, по които се изкачва Багряна в спомена за Бретан, разказван много пъти и цитиран в книгата за нея: „Вятърна мелница стърчеше на един хълм, доста отдалечен от нашия хотел. При отлив по брега се откриваха 50 каменни стъпала до дъното на океана. При прилив водата идеше до къщата горе“.

По изключение Блага е пропуснала тук да семантизира тези 50 стръмни каменни стъпала. Но те са се впечатали и утаили в съзнанието като знамение – за стръмния път на думите към „дъното на океана“… И тук парадокс – изкачване към дъното. Този детайл, повторен многократно в спомена по абсолютно един и същ начин от Багряна, у Блага се превръща в символ. Показателно е колко предметен е разказът на Багряна и как този чисто визуален детайл е интерпретиран символно-метафорично. Запечатани в съзнанието на по-младата „пишеща сестра“ като притча за стръмните стъпала към истинската поезия.

Ето как Багряна описва своята „игра със стихиите“ в „Сказка за Бретан“. Неизвестно кога е написана и четена тази сказка, но невъзможно е Блага да не я е знаела… След вече цитираното от книгата, в сказката следва притчата: „Аз сядах на най-долното стъпало и зачаквах прилива. Зачуваше се отдалече познатото буботене. Първата придошла вода лизваше основата на камъка. Втората вече заливаше нозете ми, ако не успеех да се вдигна. Аз почвах да се изкачвам нагоре от стъпало на стъпало, а океанът с всяка нова вълна, все по-стремително следваше подире ми, докато най-после ме прогонваше. Това беше една моя любима игра със стихията“.

Очевиден е и по-далечният извод от асоциацията с Багряна. Драмата на твореца, и нейна лична драма на „послушница“ на словото, е в непостижимостта на живота чрез словото. Истинското море се пени на педя от нея, а тя е осъдена да стига до него единствено чрез думите: цяла в белези от думи, в рукнали рани от думи – пак няма да стигнеш морето,/ което се пени на педя от тебе.

 

16.

„Искам да издърпам детето за ръка“ – за детското безразсъдство като път към истините на живота. За непредаваемостта на опита.

… напразно съм изпила горчивото море до дъно,
напразно съм заплатила опита с дните си в брой
щом не мога да го предам дори на
                                  собствената си дъщеря.

 

Блага отдавна се терзае от тези въпроси. Те са основна тема и на романа-поема „Лавина“ (1971). Опитът е непредаваем. Всеки е заключен вътре в своя опит. Всяка лична участ всеки сам трябва да изстрада, за да стигне до своята истина. И накрая – да плати с живота си това познание.

Дръзнах – едва накрая, на прощаване, да задам тези същностни въпроси. Бе най-неподходящият момент. Поради липса на подходящ за подобни въпроси – в болницата. Доверих се на Макс Фриш: „Въпросници“. Отговор без секунда замисляне – светкавично. Сякаш въпросът бе дълго очакван. Свръх-кратко:

– Когато изживееш моя живот, само тогава ще ме разбереш!

Тоест – още от същото. Опитът е непредаваем. Всеки опит е неприкосновен. Има дълбок смисъл в това. Сега откривам в „Урания“ същото, което Блага ми каза тогава, но с повече думи: „Не бива да се дава на хората наготово сдъвкан опит, а сами да платят с живота си своята истина. – По този начин всяко поколение си извоюва своя истина. Инак животът би загубил цел и смисъл! – Когато забрави опита на предшествениците, чак тогава човек го оценява и започва с нокти и зъби да го издирва от миналото. Открие ли го след неимоверни усилия, той става негов собствен опит“.

Има дълбок смисъл в това. Всеки опит е неприкосновен. Собственият опит трябва да бъде заплатен с високата цена, която заслужава. Така се скрепява веригата на живота. Всеки отново трябва да изстрада своята истина, за да стане тя негово лично достояние: Изсмуквам слюнката на морето,/ утаена в „небцето пресъхнало“…

 

17.

Боли ме морето –
истинското,
мускулестото, силното,
което неведнъж изоставях
заради измисленото море на думите.

 

Нов вариант на темата за истинския живот: тялото – истинското море. Престъпвам правилата на литературната история, размествам последователността в годините. За да разбера следващите стихове, трябва ми по-късната изповед: „Отвъд любовта“ (1982).

 

Не бързай! – нашепваше ми таен глас.

…

Не бързай! – а гроздовете звънтят –
камбаните от дъжд и слънчев бронз,
а виното сънува буря в бурета,
а устните изпръхват и се цепят,
солени с капка кръв.

 

„Аз бях много строга в живота си за жалост…“ – каза Блага в спомена за Назъм. Този аскетизъм на живота ѝ е забелязан дори от Ъпдайк в разказа „Българската поетеса“ (1965). И Динеков е удивен от нейната отдаденост – „заради измисленото море на думите“ – до аскетизъм:

13 януари 1974, неделя: „Целият ѝ досегашен живот беше труд, непрекъснат дисциплиниран труд. Блага дори не е обичала както трябва, тя дори любовта си жертваше за изкуството.“

А под нея – другото дъно – жълтите, изплъзващи се пясъци на „Забранено море“… Сега се сливам с пясъка – синонимно на изчезвам, евфемизъм за умирам.

 

Сега се сливам с пясъка
и ми се струва,
че слушам
смеха отмъстителен на вълните.

 

Обратно на Шимборска, която Блага превежда конгениално. В „Радостта да пишеш“ (1967) Шимборска твърди, че поезията е „възможност за по-дълга трайност“, „отмъщение на смъртната ръка“ заради тленността, на която е обречена. В „Забранено море“ Блага осъзнава обратното: посвещаването на „измисленото море на думите“ е невъзвратима подмяна. Липсата, забраната между нея и морето е отмъщение на тялото, на крехкото и смъртно, тленно тяло – заради тази подмяна.

 

Разяжда солта на спомените
тялото, което не бива
повече да обича.

 

Връщане към паметта на тялото, което натрапливо и неотстъпно напомня за себе си. „Гмурване в морето“ – като допир до изначалното, като връщане към кръщелния купел – символ на смърт и ново раждане, ново прераждане…

 

Този миг на гмурването в морето,
то е връщане към кръщелния купел.
Тези бурни всмукващи бърни.
Блажено губене на тежестта
и полягане връз камилския воден гръб.

„Полягане връз камилския воден гръб“ по-късно се променя: „езда връз камилския воден гръб“. Вторият образ остава неизменен до последния вариант.  

 

18.

Изхвърлена от съня,
на този бряг се събудих,
срещнах погледа на морето
с цвят на пръскано лозе.

 

Изхвърлена от съня… Сънищата като „вход в други измерения“ имат голямо значение, особено в късните романи. Този „друг мъж“ в съня – с погледа на морето, прогонван колко пъти с безмълвното съучастничество – добавено ръкописно в моя екземпляр, нататък навсякъде променено: подривното съучастничество на времето и разстоянието… Този „друг мъж“ – убедена съм, той е този, когото търсим. В този сън във фрагмент 18. – с „погледа на морето“ – изплува погледът на Назъм. За да ѝ отвори отново вратата към бездната между двама мъже в живота ѝ: единият наяве отсам – другият в съня отвъд – като два пясъчни бряга:

 

И аз между двата –
над бездната.

 

19.

Като два пясъчни бряга… Това е същото като „колебливата граница/ между водата и сушата“. Тоест граница няма, всичко прелива едно в друго. Само профилът на вълната е винаги различен:

 

Тази бразда минава през мене
и ме дели на две половини,
преливащи се една в друга.

 

Оставайки раздвоена/ не мога да се разделя надве. – Ето най-точното състояние: „Колебание – моето постоянство: Още миг всичко е мое!“… Позволявам си да заместя един стих от „Забранено море“ с друг от „Как“. Тук същата тема е блестящо развита: „Постоянство“ е чисто философско  стихотворение. Неслучайно Атанас Натев толкова го харесва: за множествеността на избора. – Още миг всичко е мое! – Напомня Киркегор:

 

Още е живо безбройното,
още съвсем е възможно.
Ще го премахна завинаги,
щом посегна с ръка към едно.

 

Постоянство, 1969 г.

Как

 

20.

Отново се налага темата за Цветан. И за енигматичната жена, която „седеше на чуждия бряг“ и която „той бе обичал някога,/ а тя щеше да го обича тепърва“. Й. Василев предполага, че жената е Юлия Кръстева. Но това е и самата Блага. Разпознавам я по „сянката клюнеста“ на гарвана на Едгар По, кацнал на рамото ѝ, по „мидовидните очи, които навсякъде, а най-вече в родината ѝ/ изглеждаха като очи на чужденка“ и които щяха да го видят тепърва. Но най-вече я разпознавам по изповедта в типичния оксиморон, вградена в друга поема:  

Нищо – само приятелство имах с него –
повече от любов.

…

Нищо наистина, нищо имах с него –
повече от всичко.

 

Свикнала да ѝ отваря вратите към неизвестното, с някаква мъжка последователност сега той ѝ открива и вратата на смъртта. Но и най-странната, най-преданата любов – отвъд осъществяването – която щеше да ѝ се открива тепърва… Това е основна тема в романа „Глухарчето“ – как продължава животът, „движен от нашите мъртви“. Любов – отвъд осъществяването. Едва когато изгубим скъп човек, тогава намираме себе си. Това е отдавнашна тема на Блага, но сега на нея е посветен целият роман. Разговорът с мъртвите става все по-насъщен: „Покойници, будилници на съвестта“. Прозаичният текст е изтъкан от вътрешни цитати на стихове за мъртвите. Без никаква промяна са втъкани в романа последните три строфи от „Заупокой“ (1986): Вие, нашите скъпи мъртви, всеки миг умирате наново, за да ни присаждате усет за вечен живот. Простете на нас, смъртните, и ни вдъхнете душа. Покойници, носачи на земята…

Веднага следват инварианти на стихотворението „Свещ за мъртвите“ (1995). Явно е, че то се е раждало едновременно с романа, защото тук текстът доста кръжи около смисъла, все още не е намерена точната форма, която да го закове. Но идеята е ясна: Мъртвите са „безсънно светещи сенки“, които ни водят в тъмното. Тази болка насъщна ни прави човеци. В тях съзираме „лице в лице срещу себе си/ от упор укори на съвестта, / която ни прави смирени“. Все още липсва баладичният финал, намерен по-късно – кулминация на трагизма: отново на принципа на парадокса на заогледалието:

 

Ако ги нямаше нашите мъртви,
щяхме приживе да сме мъртъвци. 

 

14 май 1995 г., Черешова задушница

 

21.

Внимателно се взирам в лицата,
светещи в пръстта,
на моите мъртви.

 

Мотивът „моите мъртви“ продължава да я обсебва, най-силните стихове в края са отново разговор с мъртвите. И най-важното: „те си запазиха образа – единственото, което не им отне смъртта“. Това бе свръхважно за Блага – да си запази образа, за това тя бе готова на всякакви загуби. Разбира се, отново става дума за лицето, онова истинско лице, за което по-късно Веселин Андреев ще ѝ напише в писмо: „Блага, ти запази своето лице, но какво направих аз с моето?“

 

Нищо, че лицето ми е натрошен прозорец
от камъни, с които ме замеря нечия игра –
през него си поемам въздух свеж и режещ,
за да вървя изправена все още… Все още.
Докога?     

 

По-нататък, 1974 г.

 

Докосвам слепоочията на камъка… По-късно в „Урания“ лайтмотивно се повтаря детайлът с нежните слепоочия на момичето, може би там Блага намира най-чувствителната връзка с мисълта, с душата, с отвъдното. Вероятно е така, защото в „Догадка“ (1984) се повтаря отново този детайл тъкмо в контекста на мисълта: Слепоочие до слепоочие, мисъл до мисъл.

 

Докосвам слепоочията на камъка
все още топли,
с една пулсираща жилка.
Предайте ми своята последна мисъл, самотници,
от живите изоставени,
когато сте поели на път.

В часа на моето тръгване, знам,
няма да бъда от вас,
от мъртвите, изоставена.
Душата ми ще се озърта
за придружаващите я тихо
попътни сенки на птици.

 

Нейните мъртви действително я придружаваха – тя бе провидчица: те единствено не я изоставиха – попътни сенки на птици – в часа на нейното тръгване Отвъд.  

 

22.

Откривам смисъла суров на липсата.
Почти печалба, че изгубих всичко.

…

Имам сега без-страх-от-нищото.

 

Това състояние е проницателно обяснено в „Глухарчето“: „Прелее ли мъката, тя удавя страха. Когато се озовеш отвъд страха, тогава е най-страшно. Нищо не е в състояние да те спре да прекрачиш и най-запретения праг, и отвъдния, както стори Сия“. – Защото, какво ти остава? Отново вариация на главната тема от „Лавина“: „Човекът се измерва с онова, което му остава, след като изгуби всичко“. Точно навреме – откривам листче, оставено (ми) в екземпляра на „Отсам и отвъд“: вариант на стихотворение от десет реда. Оставени са първите три, другите са зачертани. Без дата този път. Тоест: валидно за целия живот.

 

Познание

Човекът е това,
което му остава,
след като загуби всичко.

В това листче е загърнато друго листче – нали с листчетата живеем, казваше Блага: стихотворението „Нищо“, непубликувано. Не успях да разгадая енигмата. Както и тя изглежда не е успяла да я разгадае. Енигмата на смъртта може би. Но вече е направила това в „Лавина“: Съзнавайки и преодолявайки поражението, което е човешката ни участ, щом сме се родили смъртни, ние сме надвишили съдбата си.  

 

27.

Какво ти остава? – Говорът на твоята ръка в моята… Пръсти, сплетени в моряшки възел преди отплаване… Да докоснеш ръка със „зрящи пръсти“.

Краткостта на мига, разширен от нежността до безпредела на морето. Аз съм тук с теб, ти си тук с мен, за да се справим заедно с болката – най-чистата форма на взаимността. Въвеждане в нежността чрез болката:

Цялото нежно море ни изпълва отвътре… 

Темата за нежността ще бъде продължена в поемата „Ключ“ (1987). Тази поема звучи като втора част на „Забранено море“. 20 години след това, писана отново при морето. Неслучайно е дадена отново във Варненското издателство „Галактика“ по старата традиция на „Забранено море“. След 20 години Блага отново стои пред прага на нежността. Бездомна, отново търси ключ: към „последния и първия ни дом“. И го намира сякаш: в милосърдието.

 

Стоя сама, бездомна пред дома.
Една снежинка на дланта ми кацва
и милосърдно се топи в сълза.
Поемам я с надежда вместо ключ.

Да ми отключи жажданата нежност –
последния и първия ни дом.

Август-септември 1987 г.

 

Какво остава? Сълзата на изчезналата планета, една светеща диря, като символ на човешката милост. Може би някой с развито вътрешно ухо ще долови този тайнствен призив на изчезналата планета: „Да спреш сълзата на някое близко, скъпо, разбито същество, което се е раздало на другите. И тази сълза непрестанно да свети на твоето небе, да се завърти в твоята орбита, да пречиства вътрешното ти пространство от всякакви тъмни помисли“. По-късно в молитвата на Урания и тази утопия на Блага ще се сбъдне – като стих:

 

Задръж ни в нежността!
Не ни давай на арогантния ураган!
Посей ни в светлината!
Не ни оставяй в бухалската хралупа на страха!
Съхрани ни в духа!
Не ни предавай на нищото!

 

29.

Все повече споделям с мъртвите,
защото живите отбягват
да се говори за най-главното.

 

Налага се отново лайтмотивът „с мъртвите ми е споделено“. Те знаят някаква отвъдна истина, с която я подготвят за смъртта. В техните погледи търси същността – на живота и на смъртта. И тази отвъдна утопия, обсебила Блага – копнеж по хармония с мъртвите, ще се сбъдне Отвъд, почти успоредно със „Забранено море“ – отново като стих:

 

Отвъдната страна на пустотата
е залесена с тихи разговори без думи,
със слени погледи, с разбирателство и взаимност.
Там всичко е простено и надмогнато.
Душите нищо не разделя там.

 

Отсам и отвъд, 1975 г.

 

34.

Трябва на всяка цена да им кажа
преди да потъна в безболието на камъка:
След тяхната смърт едва
разбрах какво значи заедно.

Отново диалог с мъртвите, на езика на мъката и мълчанието, разкриващ непосилната цена на взаимността, на истинската заедност: загубата, липсата, отсъствието, смъртта. Това е трайно повтаряща се тема у Блага. Трансформация, но и доразвитие на библейското: ще ме намерите, когато ме загубите…

 

 

Не когато сме един до друг,
а когато сме един без друг,
тогава сме истински заедно.

 

Най-голямата липса – един без друг – това е реалната взаимност, постижима единствено в смъртта. Формула, многократно доказвана наяве. Само митът за Яворов е достатъчен: той се обвързва истински с Лора след смъртта ѝ. По този суров, но единствено възможен начин тя го обвързва със себе си завинаги – чрез смъртта. – Но тя дали знае това?… Най-неочаквана поанта подчертава трагизма на абсолютната невъзможност това терзание да бъде споделено. В риторизма на въпроса се съдържа трагичният отговор.  

 

Само едно ме терзае:
те дали знаят това?

 

Анна Каменова е била особено трогната от този финал. Известна е нейната трагедия, загубила в един миг всичките си най-близки под бомбите: „Блага, сигурно много пъти ще чета и препрочитам страниците от новата Ви поема. Само една страница няма да препрочета. Тя е в мен, премисляна е много пъти, все едно че аз съм я изказала. А те дали знаят това? Анна“

 

54.

Любовта още ни предстои
в своята най-силна експлозия –
там на ивицата на хоризонта,
когато единият остане отсам,
а другият потъне отвъд.

 

Блага отново търси да се приюти в антиномиите на мисълта си. Старият библейски мотив: ще се видим, когато се изгубим, продължава и в последната сбирка „Ден-живот“ – в прощалната творба „Безсъмнено“. Смъртта – като най-изчерпваща загуба, едва смъртта разкрива истинското лице и истинската стойност на човека.

 

В мига на моето изчезване,
ще се явя,
намерила и себе си, и вас.
Безсъмнено.

 

А може би тъкмо в това е „смисъла суров на липсата“… Търсенето на смисъл в невъзвратимостта на загубата не престава да терзае поетесата. Апострофът, озаглавен „Понякога“, за да не бъде озаглавен „Прощално“, нескрито прокарва нишки към „Прощално“ на Вапцаров. Онова, което не се е решила да направи с романа „Лице“: да постави заглавието „Ще идвам в съня ти…“, замислено вероятно като интертекстуален диалог с Вапцаров, поетесата прави сега, прекланяйки бели коси пред трагизма на Вапцаровото „Прощално“. Но и задава нов въпрос: – Къде е сън – отсам или отвъд? Зададен като риторичен, този въпрос задава и отговора.

 

И само в съня ви
понякога ще прескачам отсам,
оставайки си отвъд.
Къде е сън – отсам или отвъд?

9 ноември 2001 г.

 

Всъщност поетесата има своето „Прощално“. Тук му е мястото. Няма по-трагична самотност. Не бих могла да го докосна – с каквито и да било думи:

 

Самотна ще е последната ми нощ.
Ни жива душа освен
до мене палачът.

…

Щом няма ни дънер, ни стрък трева,
ще прегърна палача,
опръскан с моята кръв.

 

Прощално, 1992 г.

 

39.

Когато една жена чака
през цялата нощ
мъжа си да се завърне

от нечие обятие,
от някъде-път,
от не знам си какво си,

тя измерва секунда по секунда,
съмнение по съмнение
нощта до седмото дъно.

 

Този фрагмент отваря следващото дъно – слепотата на най-близкия като друг образ на смъртта. Ужасът от последната загуба, загубата на взаимността. Седмото дъно на ада – пределът сякаш на болката, която няма предел. Тази болка изчерпва личността до ръба на нощта. И: щракнал, ключът отвън – какво ще отвори? – Тя вече е кръгла Самотност. Не е случаен апострофът към „Забранено море“, който Блага ще прибави за антологията „Времена“ (1998):

 

Все търсиш дъното,
за да отмахнеш похлупака
над следващата бездна.

 

Все търсиш, 1998 г.

Времена

 40.

Измъквайки я от дъното, една звездица – със сребърна въдица – ювелирен детайл, добавен по-късно – защо ме изпълва с толкова болка?… Отговорът е даден в мъдростта на Белокосата, проекция на Блага в „Урания“: „Ние, хората, първо се разминаваме едни с други, а после и със звездите, и със Земята. Пусто е небето в душите ни“. Вместо далечния резонанс от звездите, толкова по-нужно е близкото откликване на човека… Хармонията с вселената се достига само в споделеността, в пречупването на лъча в един земен поглед.

Докато в диалога с вселената „Очи в очи със звездите“ (29 август 1979 г.) тя „изтръпва от взаимност“, в апострофа, прибавен след 20 години, в отговор на отчаяните си въпроси долавя само екот из пространствата: мълчанието на звездите. Показателно е, че апострофът е прибавен на симетрична дата, 29 август 2000 г. Мълчанието на звездите говори достатъчно: нарушена е хармонията с всемира.

 

48.

Кому съм изпратила това писмо,
вдълбано с азбука за слепи
от моите стъпки? 

Кой ще разчита?…..

И няма ли някой по-проницателен,
отколкото мога да си въобразя,
съвсем отблизо
от друго измерение
чрез моята пясъчна записка
да узнае някаква истина
за планетата и за мене,
която аз самата не знам?

 

Фрагмент 48 е много важен. Тук се поставя въпросът за смисъла на интерпретацията. Под сянката на смъртта този въпрос все по-настойчиво се врязва в съзнанието. В творчеството си, като в „азбука за слепи“, тя е вложила своята истина за себе си и света. А то е пясъчна записка, думи, написани с дъха по вода, крехки следи по босия пясък, които вълната на времето всеки момент ще изтрие…

В същото време писателката непрестанно се опитва да убеди сама себе си, в рамките на личната си утопия, че словото не умира. „То е най-трайната еманация на човешкия дух“. Зад видимото – в заогледалието – словото ще съхранява дълбинната същност на личността, смисъла на появата ѝ в живота. Но важен е въпросът: Кой ще разчита? – от друго измерение – а може би и „с други измерения“. За да не остане „жива зазидана – до живот, а може и след смъртта“… Кой ще проникне отвъд обвивката, отвъд хипнозата на словото.

На 26 февруари 1975 г. Блага е написала много важно писмо на Атанас Натев по повод неговата оценка за сбирката „Как“: „истинско предизвикателство, лирически апостроф на цялата съвременна поезия“. В дълбоката мисловност на този текст тя вижда едно разбиращо съзнание, вижда насрещния, „търсещ я слепешком“. Изпитва най-голямото човешко щастие – „щастието да бъдеш разбран“. Критикът действително е вникнал в „каквината“ на поетическото ѝ мислене, готов да я последва в изпитанието на неизречимостта:

„Очаквах Вашата преценка за „Как“ со страхом божи. Да бъдеш разбран дори когато не си успял да се изразиш пълно и точно – има ли по-голямо човешко щастие? А Вашият проникновен етюд е повече от разбиране, то е съпричастие към родилния миг…“

След десет години Блага ще превърне тези размисли в стих: „Да бъдеш разбран“ – за щастието от споделеността на мислите. Отвъд любовта, отвъд жаждата „да докоснеш ръка със зрящи пръсти“, стои по-силната, по-жестоката жажда – да бъдеш „до бездънно разбран“. За дръзкия риск – да отблъскваш лесната яснота и да завихряш въпрос след въпрос – „навътре в тъмния водовърт“ на мислите. До „непроходимост“. Но такава непроходи-мост, играе си Блага с думите, която е мост към насрещния, „търсещ те слепешком“. Като лакмус – за този насрещен, който ще понесе изпитанието на въпросите, стигащи до дъно. После – до следващото дъно… За да стигне до неизречимостта.

 

Ще може ли да понесе – и кой? –
такава непроходи-мост,
ще може ли някога да разбере,
че искаш просто да бъдеш разбран?

 

Да бъдеш разбран, 1984 г.

 

„Езикът е вълново поле с огромни разливи“ – пише в „Урания“. За да задейства това вълново поле, нужен му е резонанс: „Възприемател насреща, живо същество, да затрепти на същата вълна. Поне едно разбиращо и вярващо в думата същество“. Единствената надежда е, че този „някой“ ще вникне, ще откликне – проницателно. В напрежението, в паузите, в мълчанието между думите, ще съзре някаква истина, която дори тя сама не знае за себе си… Ще премине онази звънтяща граница между изразеното и неизразимото, за да стигне до дъното на неизразимата тайна. Ще разчете най-трудния за разчитане език – езикът на мълчанието. И ще изрече – вместо нея – неизреченото.

 

Моят лутащ се глас
търси попътен отклик,
за да изрече неизречимото. 

 

Попътен отклик, 1999 г.

 

Смея да се облъщавам – горчиво, че е имала надежда в някого – съвсем отблизо, макар и не от друго измерение, – като чета и препрочитам онова, което е надписала на сбирката „Времена“, 17 ноември 2000 г.:

 

Не мога нищо да скрия от тебе –
всичко четеш и разбираш
вътре в мен.  

 

 

Добавила съм под автографа: „Разбирането е повече от любов. Разбирането стои отвъд любовта…“ От този автограф поникна тристишие, апостроф към стихотворението „Покаяние“:

 

Нищо не мога да скрия –
всичко открито на длан
вътре в мен. 

 

Самопризнание пак и пак, 2000 г.

 

50.

Змийскозелени, студенокръвни вълни
се обвиват около тялото ми,
както разхлаждащи компреси
върху мехур от изгаряне.

Водата ме отмива с чудодейна длан…

Каква лекота!

 

Потапянето в митологичните води отмива тежестта на човешката греховност… Потапянето във водите – до запой… с мисълта – е ново раждане, зареждащо творческите потенции. Предвечните води, всевечните води – кристални – космогоничен символ, вместилище на всички зародиши, са магическа и целебна субстанция. Превръщат се в жива вода.

Когато Блага задава въпрос на Ванга, пророчицата, как вижда мъртвите, отговорът бил: „като през вода“. И Урания гледа в Тайната „с отворени очи като под вода“, чува Гласа „като пречупен през водна стена“. Митологичните води – предвечните води, всевечните води – увеличителен кристал, вселенска линза, през която проглежда Загадката.

Неслучайно, устремен вдън бездната, към смъртта, пил вече от предвечните води, от които – страх ни е да пием, нас – страдални, Яворов посвещава на Боян Пенев тъкмо стихотворението „Вечните води“. Слага му ново заглавие „Нирвана“ – освобождение, просветление и достигане пълна хармония на духа, край на страданието и най-висше щастие. Прозрял може би тъкмо това висше назначение на изкуството, „което ни успокоява в лоното на общочовешкия дух“.

 

Предвечните води, всевечните води – кристални,
бездънни и безбрежни, призивно прохладни…
Но страх ни е да пием, нас – страдални,
безсънни, безнадеждни, знойно жадни. 

 

*

В архива на Блага намерих важни „белези“ от времето на „Забранено море“. С обичайния знак ключ сол, знак за това, че „помничетата“ са част от замислената автобиографична книга. Оставени сякаш действително като ключ към поемата. Най-добрият анализ си е направила самата тя. Какво повече може да бъде казано…

Човекът е не само тяло, но преди всичко дух! Благодаря на ножа, че ме лиши от тяло, за да се пробуди духът. Имах хубаво, жадно, лудо тяло! Една болест ми го отне… Раковата болница за мен отвори бяла писта, откъдето се готвех да излетя в други светове, но натежах и паднах засега…

Страшно боли връщането от тоя път, след като си набрал скорост за преодоляване на земното притегляне… Какъв тежък грях съм сторила, че толкова натежах и не можах да скъсам земното притегляне и да излетя в безпределната лекота и облекчение? Толкова вътре надникнах в подземния свят, толкова на живо смъртта видях, че ми се струва да съм вече умряла и се връщам в горния свят като привидение, което се движи, без да може да промени нещо и само вижда и се опитва нещо да направи, поне да предупреди живите какво ги очаква и колко невярно живеят. Но никой не ме чува… Любов! Яви ми се не телом, а духом – тогава ще повярвам в тебе!

 

Евелина Белчева е доктор по литературознание, занимава се с литературна история, текстология, архиви. Автор е на три книги, разкриващи живота и личността на Владимир Василев, известния редактор на сп. „Златорог“: „Самотен в своето време. Владимир Василев, или още към мартирологията на българския дух“; „Златорожката връзка. Петър Динеков – Владимир Василев, два портрета в 74 неизвестни писма”; „Златорожката тайна. Владимир Василев в театъра на живота си”. Съставител на две книги по дневниците на Петър Динеков „Записки от „прехода“ (2020). Работата ѝ основно e съсредоточена върху живота и творчеството на Блага Димитрова. Редактор на мемоарната книга „Блага – така я помним”. Изследва архивите на академик Петър Динеков, Владимир Василев, Блага Димитрова, П. К. Яворов, Михаил Кремен и др.

 

 

Евелина Белчева