Думата принадлежност винаги ме е смущавала. Въпреки че е една от богатите думи в българския език: неуловима морфологично (при+над+лежност или при+надлежно+ст), стилистично податлива в много посоки, натоварена със смисли едновременно от религията, науката и от всяка област на знанието, в която има видове и видоизменяемост. С политическо етикетиране – принадлежността към бившите служби на ДС събира в думата принадлежност едновременно произнасянето на присъдата, но и амнистията. Това си мислех, докато четях „Досието Жана“ на Милена Макариус.
Впрочем думата принадлежност отказва да конкретизира и жанра на тази книга, дали е роман, дали е автобиографична, документалистика. И в това няма нищо неестествено. Защото когато става дума за тоталитарна система, дори литературните жанрове проявяват аморфност.
Сред призраците на комунизма страниците тук събират и разделят до безкрайност майка и дъщеря, всяка от които търси истината за несвободата. (Без истина няма свобода.) Ще е нечестно да твърдя, че всяко поколение прави свой прочит на събитията, защото вододелът в книгата не е поколенчески, а комуникативен: всяка гледна точка има своите основания, но и всяко основание умножава посоките на погледа. До сливане на глаголните времена. Така, от една страна, докато дъщерята снима (явно или тайно) своя филм за миналото, майката пише своята книга постфактум, трудът и на двете е за хипотетични бъдещи ползватели – зрители и читатели. Мислех си как книгата на Милена Макариус е и като субтитри към филма на дъщеря ѝ Божина Панайотова „Червено, твърде червено“. Не съм гледала филма, но бих призовала читателите на книгата да го изгледат. Доколкото това са два подхода към едно и също явление: принадлежност. Към кадрите на дъщерята имаме нужда от думите на майката. Към думите на жертвата – да имаме и картини от последната инстанция. Защото когато става дума за ДС, категоричността в постигането на истината винаги е дълъг процес на наслагвания: колективната памет има съставни части от индивидуална памет, индивидуалната памет е колектив. Но чисто философският момент на тълкуването тук е излишен.
Защото най-голямото достойнство на тази книга е в разголването. Едновременна честност и към читателя, и към фиксивността за авторегистър. Макар всичко при Милена (Жана) да се случва със задна дата, това връхлитане на закъснялата фактология е смазващо, въпреки това тя успява да изплува изпод тежестта и да търси пътищата на вината и на оневиняването. Вината е другият възможен прочит на книгата: „Нашето минало не ни принадлежи, всички хора, които сме срещали през живота си, притежават частица от него, ние го делим с тях. Миналото не е нещо солидно. Разбира се, не можем да го преживеем отново, но можем да го пренапишем или пък други да го пренапишат вместо нас. От срещите си с Милена-Жана ченгето е пишело романа си, а дъщерята прави филм в търсене на истината. Хората в сиво са ставали писатели, или по-точно фалшификатори, автори на комунистическа фикция. Днешните дъщери пренаписват тази фикция, за да я разберат. А аз, Жана, Милена, аз съм техният персонаж, тяхната находка, парче плат, от който всеки изрязва необходимата му кройка.“
Книгата носи в себе си и един особен ключ за тълкуване на първопричинността, според мен оправдаващ всяка политическа епоха. Че езикът е над всичко, че не обстоятелствата диктуват изразните средства, а текстът поражда обстоятелства. Така например когато дъщерята снима тайно, тя използва ресурси, подобни на методи за подслушване, прилагани от ДС. А когато не снима тайно, явната камера пък е вид насилие над снимания. В този смисъл комунизмът може би няма никога да си тръгне. Докато е изразно средство, докато е обстоятелство. Докато е онази самота, но не на неразбрания, а на разбирането за принадлежност: да си присвояваш (дори) чуждата памет.
Особено харесвам личното присъствие в тази книга, разказването в първо лице, винаги съм подкрепяла художествената хрумка да обясниш световната история чрез персонализирано разказване. Но изобщо може ли да става дума за художественост в тази книга, литературен образ ли е ДС, литературни персонажи ли са насилниците и жертвите? Художествеността тук е по-скоро в експресивното присъствие на реминисценцията: всяко припомняне е възстановка по действителен случай. „Реалността е в служба на фикцията, но и фикцията е в служба на реалността.“ Фикция и реалност са съучастници, независимо от коя страна на принадлежността са:
„Питам се дали в нацистка Германия жителите на селата, които виждали пушека недалеч от къщите си, са знаели откъде идва той. Те без съмнение са виждали препълнените с хора влакове, които пристигали и повече не се връщали, но какво точно са знаели? Сред тези съседи на злото, спотаени зад прозорците си, вероятно е била представена гамата на човешката душа: сътрудникът, борецът, пасивният свидетел. Незнанието е програмирано в тоталитарната система, която го налага, но докъде стига то? То е едновременно нашата невинност и нашата отговорност.“
Филмът на дъщерята е покана за диалог с майката. Книгата на майката е отказ да говори за филма на дъщерята. Отказ да говори за себе си с езика на някой друг. Отказ да бъде видяна и разказана като жертва, защото всяко повторение удължава живота на травмата. Когато имаме жертви на комунизма, няма адекватна компенсация и всяка компенсация е клише.
Милена Макариус ни връща към думите на Цветан Тодоров: „ … в тоталитарната страна всички са за оплакване, както палачите, така и жертвите“. И добавя как с тревога наблюдава, че книгата ѝ продължава да се случва в живота. Книга, в която една жена едновременно е жертва, но и палач на собственото си минало. Едновременно е метафора, но и пораждащата я реалност. Контрастите тук взаимно се изключват, и все пак взаимно. Принадлежност и самота.
Милена Михайлова Макариус е родена в София. От 1983 до 1990 г. е асистентка по стара френска литература към катедра „Френска филология“ в Софийския университет. Живее в Париж от 1990 г. Преподава средновековна френска литература първо в университета в Лил, а от 1999 г. в университета в Лимож, Франция. Хабилитирана е през 2009 г. Автор e на книги в областта на френската литература. „Досието Жана“ е първият ѝ роман.
