Понеже всичко било бележка под линия към Платон, в началото е андрогинът. Сдвоено същество, обречена и невъзможна заедност на две тела, които както и да се допълват, си пречат, тежат си, правят съществуването си драматично, незадоволено, чудовищно. Това е първият образ в новия танцов пърформанс на Марион Дърова FREEFALL. Постепенно като от първичния бульон на формиращите се видове на сцената изпълзяват митични същества, красиво чудовищни, изплъзващи се от всяка таксономия, чисти желания.
Последните си два опуса – WO MAN и FREEFALL – Марион създава с пръст на спусъка за интерпретации и нароява смисли и тълкувания, без които възприемането на случващото се безпроблемно може, но които добавят нива на наслада и разбиране на границата на интелектуалната игра.
И ако държим да продължим с Платон, нека поиграем със сценографията, първи опит на визуалния артист Викентий Комитски в сферата на театъра. Бележката под линия към платоновата tabula rasa, която можем да прочетем в празното на сцената, е кубистичният връх на айсберг, еднакво присъстващ и отсъстващ там, разкрит, но повече скриващ, видян, но с акцент върху онова, което не виждаме. Като пирамидата на доминиращия социално-сексуален ред, чиито основания не виждаме, но знаем, че изпълват бездна под краката ни, под съзнанието ни, под възможността ни да рационализираме порядъка, безпорядъка, нормите, ограниченията, забраните, деленията.
Базово деление, което фундира общностите ни, е веднъж очевидната генитална двойственост на вида ни, и втори път – изхождащите от половите ни различия социални такива с цялата система на власт, забрани, строго дефинирани идентичности, тежащи върху нас със силата на присъди.
С FREEFALL Марион Дърова успява да избяга от всякаква идея за бинарност. Изпълнителите на сцената са облечени с унифициращи ги костюми, без намек за гениталната сексуалност, чийто провал отдавна е обявен от Жак Лакан. Няма пол, има желание. И цялото представление е анализ и разсъждение върху желанието.
Дуетите и солата на актьорите генерират чиста наслада и напрежение, растящи с очакването и любопитството докъде би стигнала откровеността на някои от сцените. Доколко може да се изкаже онзи ерос, който в края на XIX в. един британски лорд, съсипващо близък на един британски писател, гениалният затворник от Рединг, ще назове „любовта, която не смее да каже името си”. Филтърът на митологията, през който ни се явяват отделните сола и дуети, изчиства необходимостта от рационални определения и решения, еманципира от доминацията на понятията и ни държи в сферата на чистото желание. Желание без удовлетворение, без финал, дори без обект. Или с ясното съзнание за невъзможното притежание и достигане на обекта на желанието.
Златокрилият ерос в солото на Мартина Апостолова е едно от есенциалните понятия в спектакъла, преведени на движенчески език. С топката стрела се играе, не се поразява. Еросът е в готовност да стреля по всеки, буквално по публиката. Но не го прави. Защото желанието не е божествена субстанция, вън и независима от нас, дарявана ни свише. То тече между нас, поражда се от желанието на другия и остава в режим на невъзможност между мен и него. Точно тук Платон изчезва – неговият ерос винаги идва отвън, като дар, като изпитание, като наказание. Еросът на Лакан се поражда и тече между индивидите, както властта според Фуко.
Желанието се появява там, където има липса. Айсбергът фалос на сцената символизира тъкмо това всеприсъствие на желанието, което не постига удовлетворение. Под него всички маршируват, успоредени и увличащи се един друг в транса на повторението, което искаме отново и отново да ни върне към моментите на удовлетвореност на желанието. И ако зад заглавието на този текст намигва Киркегор, това не е случайно – теорията му за прелъстяването като абсолютизация на желанието чрез повторения е важна, както за Лакан, така и за Дърова. Тя превръща актьорите на сцената в желаещи машини. Роботизира желанието, извежда го до универсална формула на движението, на съществуването изобщо. Този 20-минутен групов повтарящ се модул от представлението е пароксичното желание да повторим, за да удължим насладата, да рестартираме желанието, да преоткрием изгубения обект – поредната заблуда, защото повторението е невъзможно, загубата на обекта на желанието е загуба завинаги.
На финала логично стигаме до зомбиращото изкачване към върха на айсберга – налудно тичане нагоре с яснотата, че върхът не може да бъде достигнат и че качването е началото на скока в бездната. Оставането на върха е невъзможно – на него няма място дори за един, а желанието е винаги към другия, минирано от невъзможността да бъде достигнато. Телата ще останат завинаги сами и непознати, колкото и да размием идентичностите си, както и да се лъжем с езика си. След колективната лудост и травма от никога непостижимия ерос остава меланхоличното съзерцание на края. На сцената всички уморено и успокоено ще приемат финала – на силите си, на желанията си. Ще обърнат лице към небе, което ще почервенее като залез, като край на всичко, като апокалипсис. Липсва само прелитащата комета, в чиято опашка да разчетем думата „меланхолия”… По линията Платон-Лакан спектакълът извежда до идеята, че между живота и смъртта стои воалът на красотата. И колкото повече я познаваме, толкова повече се доближаваме до края. Премахването на воала, махането на покрова, revelation, апокалипсис.
Апокалипсисът, личен и общ, може да бъде много красив и секси.
___________________
FREEFALL е шестият спектакъл на хореографката Марион Дърова. Петият ѝ – WO MAN, е носител на наградата Икар за съвременен танц и пърформанс за 2021 г. FREEFALL е продуциран от Фондация ONE, РЦСИ Топлоцентрала и фондация Цоцоркови.
Музика Климент Дичев; сценография Викентий Комитски; мапинг Ивелина Иванова; костюми Рая Кърпачева. Изпълнители: Жана Пенчева, Мартина Апостолова, Николай Марков, Пламен Кънев, Цвета Дойчева, Яница Атанасова.
Премиерата на FREEFALL беше в Пловдив, в рамките на фестивала ONE DANCE WEEK. На 28 юни 2022 г. ще бъде показан на сцената на Топлоцентрала, където ще се играе и през сезон 2022–23.
Николай Колев
