Дни преди рождената дата на Радой Ралин (23 април 1922 г.) слушах предаването на Петър Краевски по радио Пловдив „Алтер Его“ с участието на Кин Стоянов, по-големия син на поета. Впрочем събитията за ознаменуване 100-годишнината на Радой продължиха и след тази дата. На 27 април бе честването в „Сатиричния театър“ под наслов „Една красива грешка“, а на 29-и бе организирана от Нов български университет и Столичната библиотека научна конференция и изложба с редки издания на Радой Ралин „100 г. от рождението на Радой Ралин“. На 12 май имаше честване в Дома на хумора и сатирата в Габрово: „Радой Ралин – начин да оцеляваме, без да се снишаваме“. А БНТ излъчи нов филм за поета със заглавие „Лош сън“, режисьор Николай Василев. Иска ми се да спомена и премиерата на анкетата на Вихрен Чернокожев с Радой Ралин „Просто живях…“. Със синовна обич и дълг Кин Стоянов и семейството му правят много за ознаменуването на 100-годишнината на човека и твореца Радой Ралин.

а, слушам „Алтер его“ и чух едно позабравено от мен стихотворение на Радой. Прииска ми се да си го припомня и разгърнах първия том от двутомника с произведения на Радой Ралин от 1985 г. Стихотворението бе „Интермецо“ – едно от любимите ми. Какво бе изумлението ми, когато в поразкъсания от четене том със стихотворенията видях три прегънати листа. Съпругът ми Вихрен имаше навик да слага свои ръкописи в разни книги. За миг се поколебах дали да ги разгърна – и досега се вълнувам, вече четвърта година, откакто си отиде Вихрен, да разгръщам негови ръкописи и го правя като свещенодействие.

Това бе наистина изненада. Текст от Вихрен, който той е писал, когато Радой е починал. Прочетох текста няколко пъти. Всичко се върна пред очите ми. Споделих със сина си развълнувано, че не си спомням този текст – дали Вихрен го е чел някъде, дали го е публикувал (проверихме, но не излиза никъде), или го е писал за себе си, за да премине през този труден за него и за всички нас, приятелите, период. Откакто го намерих, не спирам да се вълнувам и да мисля за този текст. Кин нарече текста на Вихрен „разтърсващ“ и имам съгласието му да го споделя с вас.

Ето текста, писан от Вихрен през 2004 г., който намерих едва преди три седмици. Явно така е било писано да стане…

Росица Чернокожева

* * *

Вихрен Чернокожев

Отиде си и Радой Ралин.

Отмина в по-добрия свят един целунат от Бога поет. Каква полза от късни думи и късни признания, които никога и нищо не връщат. Сега хулителите му ще са първи хвалители. По-добре да помълчим, докато се оттече мътният венцехвален поток. Но настояща България, която на 23 юли 2004 г. се редеше на дълга опашка пред храма „Свети седмочисленици“, за да ѝ прости Радой в последния си земен ден, още не знае кого е загубила. Ще мине време, докато почувства по-остро болката и празнотата. Лъжа е, че няма незаменими хора; както и да се залъгваме, Радой ще си остане единствен, неповторим и неповторен. Чета тия дни и слушам, че бил говорител на народа, неговата съвест. Да, в стиховете и в сатирите си, в пиесите и сценариите си той изкупваше „падналата всенародност“, говореше онова, което България не смееше да изрече всред смазващото общогражданско мълчание. Ала горко ти народе, ако си се оставил един-единствен човек, па бил той и Радой Ралин, да е твоята съвест…

Радой неподражаемо превръщаше българските страхове в стихове, пишеше неубоими епиграми, за да не могат тираноманите да превръщат баладите в сатири. Блясъкът на ереста направи от лириката му жизнерадостно убеждение. Българската литература тепърва ще се доубеждава, че естественото място на неговата жизнепредвиждаща поезия е при Вутимски, Далчев, Геров. Еретик по рождение, той не чакаше и на нашата улица да дойде демокрацията, моментът на истината, а с цялото си личностно и гражданско поведение сам ги създаваше. Не принадлежеше никому, защото сам си беше институция. Вярваше, че свободата има смисъл само когато „ти е собствена реалност“, затова превърна живота си в гражданско неподчинение. Отказът му от почести, звания, награди мнозина възприемаха като поза, странност, чудачество. Трябваше ли да обиди и принизи душата си, оная гордост срещу безчестието, която си е само ралиновска… Властта, славата, богатството и за миг не го изкушиха. Ехото от слава е… лава. Не завеща нито една лъжа. Не го унижиха капризите и издевателствата на никой режим; той сам си замесваше свободата. Който има знанието – навътре в словото – има всичко.

Радой притежаваше всичко тъкмо защото нямаше чувство за притежание. Изживя последните си години в самота. Бедността носеше като благороднически герб. Униженията, огорченията, разочарованията бяха единственото му неотчуждаемо богатство. Напуснаха го мечти, илюзии, приятели… Напускаше го дори смехът. Остана му само простотата и просветлението на случайните познанства. Софийските улици най-много ще тъгуват по Радой.

Сега, когато цяла България се сбогува с теб Радой, аз казвам просто „довиждане“. Знам, че пак ще се видим (сигурно по-често от преди), когато чета и препрочитам стиховете ти, когато минавам през есенната улица „Латинка“ и черните дни ми навеждат очите към толкова незабелязани неща. Пак ще се срещнем там, горе, за да довършим недовършената ни книга, която така и си остана недописана, и която ти искаше да наречеш „Просто живях…“. Било е знак на съдбата; твоят живот продължава.

Довиждане, Радой.

* * *

Аз и синът ми Вихрен-младши, както и синовете на Радой Ралин – Кин и Стефан Стоянови, решихме да издадем книгата анкета, която Радой и Вихрен създадоха заедно и която смятаха за недовършена, недописана. Това е нашата почит към паметта им и преклонение пред талантите, пред гражданските им позиции и човеколюбието им.

Росица Чернокожева

Вихрен Чернокожев (1951–2018) е литературен историк и критик, доц. д-р в Института за литература при БАН, чийто заместник-директор е в периода 2000–2012 г. Ръководител на Издателския център „Боян Пенев“ (2002–2012). Автор на книгите „Безпощадният мечтател. Страници за Димитър Подвързачов“ (1986), „Българският смях“ (1994, отличена с Националната награда „Райко Алексиев“), „Антология на българския смях“ (1995, съвм. с Р. Чернокожева), „Врати към смисъла“ (2000), „Другият бряг на думите“ (2002). Съставител (заедно с Р. Чернокожева) на „Епиграми“ от Змей Горянин (2001), „Правото да се разочароваш“ от Радой Ралин (2003), „Избрани произведения“ от Димитър Подвързачов (2009). Съставител (заедно с Б. Кунчев и Е. Сугарев) на сборника „Антитоталитарната литература“ (2009). Автор на издадената посмъртно литературна анкета с Радой Ралин „Просто живях…“ (2021).