Какво е чувството да държиш в ръцете си втората си книга, „Душите ни страдат красиво“ (КК „Труд“, 2022), 35 години след публикуването на първата, „Обратни влакове“ (Библиотека „Смяна“, изд. „Народна младеж“, 1987)?
През последните 15 години бях от другата страна на барикадата. Като продуктов мениджър в маркетинговия отдел на „Медийна група България“ пряко участвах в съставителството и разпространението на десетки книжни поредици – романни класики от XIX и XX век, енциклопедични за различни възрасти и тематики, детски, исторически, крими, фентъзи… Това бяха блажени години за мене. Къртовска работа, свръхнапрежение, но и неизмеримо удовлетворение. Работехме с големи европейски, а и с редица наши издателства, както и с мегапечатниците на Европа. Произвеждахме красиви стойностни поредици – хората ги харесваха, колекционираха, търсеха. Неописуемо е чувството, че си създал радост за сърцето и душата на толкова много читатели… Имаше пиршества и за киноманите, и за меломаните. Фурор направи поредицата със „златните български филми” отпреди 90-а година на миналия век. После дойде ред на 25 от най-нашумелите ленти след 90-те. Разпространявах и уникален диск за Джон Ленън и посмъртния на Майкъл Джексън… Блажени години, Георги Минчев разтърсваше Южния парк…
Това бяха златните години на рока, вестникарството и книжния бум. Рокаджийската епоха на прохождащата демокрация! Имах невероятния късмет да я изживея пълноценно и отблизо – в 12 вестника на всички длъжности: от репортер до главен редактор. Казвам длъжности, което идва от дълг – така съм го усещал, каквото и да ми е струвало това през годините. Сега се казва „позиция“. На английски думата е изцяло бизнес оцветена. Но на български все пак идва от военната терминология и навява неволни асоциации с битки, атаки, противопоставяне. Кой знае?
И сега се оказвам от другата страна на барикадата. Книгата е като проходило дете – поема своя път, откъснало се е от утробата ти и няма връщане назад. Но отговорността е на името на кориците – какво отроче си отчувал между тях. Чувството е тръпчиво и натоварващо, както у всеки родител. Казваш „На добър час!“ и стисваш рамото му за кураж.
Струваше ли си 35-годишното писателско мълчание? Със задна дата, как гледаш на него? Или просто книгите наистина имат собствен живот?
Едва ли някой би могъл да предвиди нечие писателско мълчание. То е енигма на душата. Но в никакъв случай не е жизнена пауза. Животът продължава, изумителен със своята непредвидимост. Не можеш да го планираш, да го опитомиш, той е по-голям от всички нас. Както не можеш да оковеш и ослепиш душата си – тя все пак ще те погледне в очите, дори в сетния ти миг.
Човешкият живот е безкрайно многоточие, сред което, както e казвано, неведоми са пътищата Божии. Като малък мама ми казваше, че с татко ме уловили в морето. И досега вярвам, че морето е „най-голямото събитие”. То няма начало и край. За мама то е Белият свят. Когато завършвах английската гимназия в Бургас, изгониха последните британски преподаватели (лейбъристи), защото ни развращаваха идеологически, а всички ние, питомците им, се заклехме да отидем в Лондон, продължавайки неудържимо да се развращаваме през следващите години. И успяхме, макар, вярвам, всеки от нас е видял много по-малко в безкрайното многоточие на мечтите си…
Когато завършвах Алма матер, проницателен университетски асистент (тогава всеобщ студентски любимец, а сега достолепен професор) ми намекна, че политиката не е сфера на истинността и ме насочи към пара- и мета-мистификациите в българската литература в първия курс по културология на покойния проф. Николай Генчев (невероятен ум и бонвиван). Следвах съветите му, но в следващите десетилетия, докато горях ентусиазъм в различни вестници, често се спъвах в многоточието на неизречените предупреждения…
Години от живота ми потънаха в Полиграфическия комбинат на „Цариградско шосе”, където днес витаят призраци от вестникарски и писателски легенди и многоточие от тайни. Сега, когато работя на пъпа на „Мария Луиза“ – на по хвърлей разстояние от Лъвов мост и Халите, често гостувам на гълъбите пред Банята, които всеки ден кълват безкрайни многоточия от истории. И понякога се зачеват книги…
Всъщност мълчанието не е 35-годишно. Ръкописът на втората ми книга, по стечение на обстоятелствата, потъна в междуметието на изчезващите държавни издателства в началото на 90-те. И сега не намирам дори едничък екземпляр от него в старите си архиви, избеднял е споменът и за съдържанието. През 1993 г. се роди вторият ми син и това благословено събитие начерта пътя на живота ми през следващите години. Съвсем наскоро обаче, разчиствайки стари журналистически бумаги, неочаквано попаднах на папка с повече от дузина публикувани в най-различни вестници мои разкази именно от онова забравено време. С почуда четях заглавията на историите, като на непознат, докато не стигнах до „Христовият знак“, и тогава спомените оживяха: за млад и гневен мъж, изпълнен със сила и енергия да преобърне света… Намерих и приписка: „Порцелановото цвете“ – май това е било заглавието на проекта за втората книга. Последната публикация е от края на 1992-а. Паметна година.
Какъв спомен имаш за онази злополучна „Южна пролет“ през 1987 г., когато аз, ти, Красимир Димовски и редица други автори бяхме дебютанти, но журито така и не връчи наградата за дебют „Бронзов пегас“, може би единственият случай в историята на наградите?
Случаят е показателен за ония времена. И поучителен за горещите ни тогава глави, които в следващите години животът многократно щеше да охлажда с ледени изненади. В навечерието на конкурса се разчу, че наградата за белетристика е предварително определена още в София за неизвестна авторка. Със сигурност си спомням, че вече в Хасково по време на заседанията на журито Иван Гранитски, тогава млад критик и с много хъс, който познаваше всички млади автори още от в. „Пулс“, където по това време бе зам.-главен редактор, се разбунтува срещу този начин на предрешаване на нещата. Завихри се първо подмолен, а после и явен скандал. Церемонията закъсня. Накрая обявиха, че журито не излъчва награда за белетристичен дебют. Наистина безпрецедентен и единствен случай в историята на наградите „Южна пролет“. А годината беше много силна на дебюти. „Вестоносец“-ът Бойко Ламбовски бе отличеният за поезия. Аз вярвах, че и Деян Енев с „Четиво за нощен влак“, и Краси Димовски с „Ние, кавалеристите“ заслужават отличието. Беше несправедливо – млади автори станаха жертва на задкулисие.
Спомням си също как Виктор Пасков, предходен лауреат с „Невръстни убийства“, ни съчувстваше и с разбиране гледаше как бавно и горчиво се напиваме същата вечер.
Впрочем Красимир Димовски постъпи точно като теб, и той мълча три десетилетия, но миналата година издаде „Момичето, което предсказваше миналото“, а тази – „Ловецът на русалки“. И Костадин Костадинов – също, преди 3–4 години след десетилетно мълчание издаде „Заливът на Ифигения“, а тази година излезе романът му „Ловецът на пеперуди“. За какво говори това – че писателският инстинкт е по-силен от времето?
Вече прочетох „Ловецът на пеперуди“ – разкошен сладкодумен роман, къртовска проучвателна работа. Радвам се и за Краси Димовски, чиято кратка проза „Момичето, което предсказваше миналото“ бе отличена с годишната награда на СБП.
А на въпроса бих предложил догадките на една от моите героини, аз им вярвам: „Праща ли ни Господ поличби? – питаше се вече във метровлакчето Мила. – И кой Бог – този в нас, или този над нас? Или знаците ги ражда подсъзнателната ни интуиция? Води ли ни тя до внезапни прозрения? Например, как да се спасим от саморазрушение? Или как да стигнем до простото щастие… А другият въпрос е: забелязваме ли знаците навреме и разчитаме ли ги правилно?“
Искам да те поздравя, във втората си книга си успял да си намериш темата – животът на тъжните човешки същества от кол и въже, населяващи отсечката на „Мария Луиза“ от „Халите“ до Лъвов мост, да я огледаш от всички страни и да я разкажеш красиво и мощно, но най-главното, наистина да населиш страниците на книгата си с живи герои. Разкажи повече за технологията на писането, как се роди тази книга – защото показваш такова познаване на пейзажа и типажите, че имам чувството, че дълго време буквално си се правил на клошар, на един от тях?
Случва се само във филмите или в PR-и за филмови звезди, не смяташ ли? Като стар ловец на истории знаеш, че в случая е необходимо да имаш очи, уши и въображение, да погледнеш на действителността със сърцето си, да допуснеш звуците на съвременния град в кръвта си. Така зрънце по зрънце се е изпълнил сборникът „Душите ни страдат красиво“ с неразказаните днешни истории от старото ларго на София.
За мене тяло, ум и душа са в постоянен диалог при всеки човек. Тялото ни досажда с несъвършенства, често ни потапя в болки, понякога тялото ни страда нетърпимо. Умът ни често е смутен, разтревожен, угнетен, разтърсен от нарушения човешки и Божи ред, гневи се, ожесточава се, обсебват го демони, става лукав или продажен, избухва в ярост, прави ни агресивни. И вече не сме „венецът на природата“. Душите ни страдат и търсят равновесието, хармонията, изправят ни пред самите себе си, борят се с демоните на ума и тялото, водят ни към катарзиса в нас – към смирението, покаянието, разбирането на другия, прошката, просветлението, вярата. Затова вярвам, че душите винаги страдат красиво, състрадават красиво. Душите ни са нашето убежище.
Вече седем години работя и живея в старото ларго на София – най-многоезичната и разнолика част на София: от Лъвов мост до Банята, Халите и вековните Храмове. Арена на изгубени и намерени души. Живот, който често умът не го побира – не е за вярване. Но е много хубав. Защото е истински. И героите му са истински. Защото душите им страдат красиво. Състрадават красиво. И страданието придобива смисъл на просветление – човешко и смирено. И открива скритите пътеки към Смисъла и Упованието.
Аз съм заклет пешеходец, нямам шофьорска книжка и кола. Всекидневно правя дълги преходи от Лъвов мост през старите квартали до Южния парк или до Борисовата градина, оазиса на Дънов в кв. „Изток“, или до един забравен монашески параклис на „Цар Симеон“ с паметна плоча на портичката на шумнато колкото кърпа дворче: „На това място – наричано Търницата, на 17.V.1555 г. е бил изгорен от поробителите турци св. Мученик Николай Софийски“… И мога да те уверя, че няма по-кръстопътно и многоезично място от старото ларго. От пъпа на София по-лесно се усеща големият днешен свят…
Забелязал ли си, че катедралната църква „Св. Неделя“ на върха със „Св. Параскева“ на „Раковски“ и „Св. Св. Кирил и Методий“ на едноименната улица образуват идеален кръст. Над рамената му са Джамията и Синагогата. Бул. „Мария Луиза“ в центъра е като пълноводна река, по която денонощно се клатушкат в крехките си ладии невероятните съдби и истории на мигранти от изток и от запад, на клошари, бродяги и Езоповци, просякини и джебчии, улични проститутки и наркодилъри, платени биячи на дребно и на едро, продавачки от цяла София и от цялата страна, екзотични пенсионери, които бистрят световната конспирация, куриозни бизнесмени, чужденци от различни култури и континенти, тук живеят достолепни отломки от царско време, юпита и дигитални номади, артисти и дипломати. Площад „Бански“ пред Музея на София (разкошната сграда на бившите Централни минерални бани) с прохладата на водоскоците на перления фонтан, пейките околовръст, омиротворяващата зеленина е идеалната открита сцена, където светът денонощно разиграва своя театър – и актьорите рядко се повтарят. В днешно време човек лесно може да изпадне от каруцата на Бога и да се окаже сред глухарчетата Божии. Войните и катаклизмите по света довяха безброй бездомни и онеправдани, които нарамили в една раничка миналото си, всеки ден с отчаяна решителност следват надеждата си по „Мария Луиза“. Те загребват посоката с петите си. За тях обетованата земя е наблизо. На още едно усилие разстояние. Не им остава нищо друго освен да вярват. Но дали ще я намерят, дали ще я достигнат?
Бездомните, бедняците всъщност често са далеч по-свободни и по-богати духом от мнозина от нас. Затова изглеждат безстрашни. Имат много време да остават сами с душите си, не искат нищо прекомерно от света и живота и затова лесно се спогаждат с тях, стоически понасят несгодите и ударите на съдбата, радостите им са непосредствени, състраданието към ближния лесно им се удава, защото са побратими със страданието.
А сега няколко въпроса за, както се вика, актуалната политическа обстановка. Как гледаш на политическите абракадабри на Слави Трифонов? Защо неговите депутати се оказаха до един от онези същества, на които в училище им викахме „порти“? Или както находчиво отбеляза един наблюдател, с тези хора човек трябва да говори единствено в присъствието на нотариус до себе си.
Героите и антигероите на нашето време, лидерите и лъжепророците ги ражда духът на времето. Първите хората ги следват, защото им сочат ясна цел и пътя към нея. И най-често изгарят. Вторите яхват страховете на хората и ги заробват с демагогия. Така е, откакто свят светува. Сещам се за Ботевия „Патриот”, там всичко е казано:
Патриот е – душа дава
за наука, за свобода;
но не свойта душа, братя,
а душата на народа!
И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек – що да прави?
продава си и душата.
И е добър христиeнин:
не пропуща литургия;
но и в черква затуй ходи,
че черквата й търговия!
И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек – що да прави?
залага си и жената.
И е човек с добро сърце:
не оставя сиромаси;
но не той вас, братя, храни,
а вий него със труда си!
И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек – що да прави?
изяда си и месата.
И един въпрос за одиозния Копейкин, който от дълго време се опитва да торпилира европейския път на България, но когото българският народ много точно закова като с карфица в хербарий с прякора, който му нахлузи и от който прякор Копейкин подскача като някой, на когото ще вадят зъб, вързан с конец за крака на печката, а самия него са поставили да седне на табуретка с дупка в средата и вече действат с губерката? Коя е хранителната среда за тези хора – егото, чуждите финансови потоци или Мениеровия синдром в главите на избирателите?
Моисей водил своя бежански народ 40 години през пустинята към Обетованата земя (от обет – обещание). И много грешни изкушения, беди и предизвикателства е имало за преодоляване. Вероятно за онова време Пътят е продължил две-три поколения. На колко поколения се равнява Пътят в днешно време, трудно би могло да се каже. Но цивилизационният избор на България е направен, ценностите на демокрацията са ясни – това е Пътят. По него ще се явяват лъжепророци, но маските рано или късно падат и истината се усмихва. Тя не е даденост, трябва да се отстоява.
Някъде през 40 г. пр.н.е. Цицерон за пръв път употребява думата „култура“ не като понятие за обработка на земята, а за обработка, култивиране на душата. Културата – убежище за душата. 21 века по-късно продължаваме по трудния начин да преоткриваме това прозрение.
Войната в Украйна раздели българското общество като с нож. Какво ще отговориш на хората, които ласкаят Путин като велик визионер?
С думите на Юрий Шевчук, ветерана на руската рок музика, който безпощадно разголи целите на войната и това защо млади руснаци и украинци се сражават и умират във война, която отнема и живота на цивилни:
„Умират стари хора, жени и деца. Заради някакви Наполеонови планове на нашия последен Цезар, нали? Родината, приятели, не е задник на президент, който трябва да лижеш и да целуваш непрекъснато. Родината е бедна стара жена, която продава картофи на гарата. Това е родината“, каза Юрий Шевчук пред хиляди на концерт в Уфа, столицата на Башкирия.
В тези тежки времена фактът, че продължават да излизат книги е като че ли единственият светъл лъч надежда. Ще подариш ли бройка от книгата си на някой от прототипите на героите си между „Халите“ и Лъвов мост, има ли такъв човек?
Те са я написали. Тя е за всички нас, хората с уютен покрив над главите си и редовен хляб на масата – да пророним сълза и да поговорим с душите си.
Васил Люцканов е роден в Бургас, града на неповторими поети, художници и актьори и на незабравимия градски зевзек Петьо Пандира. 26 години в журналистическия занаят, 15 години в медийния маркетинг. Въпросът е „Има ли място за старите кучета?“
