Нашето приятелство е от почти половин век. Свидетел съм на целия му път, на всичките периоди, през които е преминал, за да стигне до показаната в тази зала зрялата възраст на таланта. Защото той е точно в тази възраст. Възраст, в която започва да си поставят важните въпроси извън рисувалните техники.

Младият Греди е обсебен от страстта да овладее формата, но не да копира вещата, а да изтръгне предмети и пейзажи от натурата и ги превърне в свои изказ. Разхождали сме се с него сред приказни пейзажи, виждал съм го и затворен в ателие насред Париж – една и съща страст.  

Следващият етап е свързан със страстта да се създаде един измислен свят от абстрактни форми. Но тази негова абстрактност не е абстрактността на класическия абстракционизъм. Не е разрушаване на вещния свят, свеждането му до геометричния език, а създаване на свят от въображаеми форми. Това е период на необуздана фантазия, на картини, наподобяващи кадри от фантастичните филми на Спилбърг. Следва един друг период в творчеството му, който мога да определя като търсене метафизиката на мястото: на пейзажа (Исландия, Флоренция, Париж, океана и т.н.). Но и метафизика на вещния свят на човека, на обиталището, на дома…

Греди се променя постоянно. Не може да стои на едно място.

Може да се прибавят и други по-второстепенни писти, но всички те се събират в най-важното, показано тук и заявено директно. Достигане до въпроса за смисъла и предназначението на живописта (а и на изкуството изобщо). Това е големият и труден въпрос: „Как днес да бъдем модерни, хора на своята епоха, и в същото време да не загубим смисъла на живота и на човека, как да запазим духа на традицията, или казано директно как да бъдем едновременно модерни и донякъде консервативни, верни на големите наследени ценности – морал, добродетелност, доброта, красота, любов.“

Греди търси отговор на този голям въпрос в собственото си творчество, но днес, с тази изложба, го е изразил по един изключителен и неповторим начин: предлагайки ни своите живописни коментари върху творчеството на големите художници. В диалог с тях, не само израз на възхищение, но и в един вид на задаване на задочни въпроси. Не винаги еднозначни, понякога крещи критика или просто питане. Той е достигнал до момента, в който се чувства част от едно голямо семейство, сред хора, които обича и които чувства близки, именно защото са заставали пред същата тревога и същото търсене, до които достига и зрелият Греди Асса.

Той сам казва в краткия си авторски предговор, че ни представя само малка част от авторите, които се е опитвал да разгадае, т.е. да открие отговора, който дават на въпроса, пред който се е изправил. Но няма един отговор на този въпрос, Греди не само разбира, но и добре показва това. Точно това отличава големите творци от производителите на серийно изкуство.

Греди няма еднакво отношение към представените творци и разликата не идва от преценка, че едни са по-велики от други, а от това, което той самият успява да схване като отговор на „големия въпрос“. Тази книга едва ли е неговото предложение за история на модерното изкуство, а и не му е работа да го прави. Той сам загатва за разделителните линии: един път рисунките му са илюстрация (тоест просто показват техните отговори на въпроса, който той им задава задочно); друг път рисунките са израз на емоция (тоест изразяват харесване, възхищение, но техният път едва ли е негов път) и накрая рисунките са декларация (тоест израз на съпричастност, споделеност, одобрение, и възхищение, разбира се).

Рисунките, представени в този хубав албум, са търсене и изразяване (не пълно, а импровизирано, спонтанно, като общо усещане на възприемащ чувствителен субект) на изкристализирали образи на художествено мислене, на морални ценности, изразени от художника в диалога му със света в специфични контексти.

Ще дам няколко произволни примера с авторите, които Греди коментира, така както аз ги определям, защото самият той не говори направо, а чрез рисунките си и сякаш поставя загадки пред хората, разлистващи албума.

Рисунки илюстрации: на Дечко Узунов, Алберто Джакомети, Майсторът – някак си константен. Ето защо смятам така: Дечко Узунов е изящен и нежен рисувач, но Греди е изразил това често графично, поставяйки в непрестанния поток на времето движението от младия градски бохема към образа на стария, покрит със слава бард. Младият и старият Дечко Узунов са тъждествени, Греди се променя постоянно. Интересен е и коментарът на Греди за Майстора. Нарисувал е една от селските мадони на Майстора, олицетворение на идеала за красота и непорочност, и е обградена от нещо като облак от ябълки, изобразени с незавършени общи контури. Греди знае, че в живота нещата са по-сложни, че наред с невинността и светостта съществуват съблазни, пороци и изкушения. Търсенето на Майстора е автентично, но и това не е отговорът на Греди.

Рисунки емоция: на Ван Гог, Ненко Балкански, Вера Недкова, Иван Кирков. Греди има нещо много общо с тримата големи български художници: това е преди всичко  фактът, че те всичките са създали своеобразни поетики на вещния свят, на обиталището човешко.

Рисунки декларации: на Жул Паскин, Фернанду Песоа, Жорж Папазов, Иван Вукадинов, Модиляни, Болтански… За общото му с всеки от тях може да се напише по една малка студия.

Но това е моят прочит, Греди вероятно има съвършено друга класификация на отношенията си.

В интервю в „24 часа“ по повод на изложбата Греди изказва мнението, че зрелостта на художника се изразява във възможността да се откроят различните периоди на творчеството му. Казва, че би искал да може да се каже за него: „Това е ранният Греди Асса“. В къщи имам няколко картини на Греди и на въпросите на посетилите ме приятели уверено казвам – те са на ранния Греди Асса.

Ивайло Знеполски