Олга Токарчук завършва психология във Варшавския университет и известно време работи като психотерапевт, преди окончателно да се отдаде на литературата. Вероятно не без връзка с това, тя проявява траен интерес към сънищата – своите и на героите си. Сънуването е част от материята на нейните светове, особено осезаемо например в романа „Дом дневен, дом нощен“, с чието обновено, редактирано преиздание разполагаме от няколко дни (прев. Христина Симеонова, изд. ICU). Така че няма нищо необичайно в това да цитирам сън.
„Уважаеми дами и господа, след приключването на един от най-изморителните романи в живота ми сънувах сън. Всичко се случваше в спокойно лятно пространство, може би леко напомнящо на социалистическите курорти, които познавах от детството (България, Златни пясъци или Слънчев бряг)…“ Така, с „български” сън, започва едно знаменателно есе на Олга Токарчук. В съня се явява летен театър, в който бавно се събира публика, но не каква да е публика: „Облечени със светли дрехи, развълнувани и доволни, в този театър идваха персонажите от моите романи“.
И това ако не е изненада – тъкмо България да се окаже сцена на този авторски литературен пандемониум. Сънят помества в тукашни, наши предели онова, което Токарчук ще нарече „Страната Метакси“, т.е. „Страната Помежду“ – онази „нито човешка, нито абстрактна божествена страна“, особено място на фантазията, но и на паметта. Там шестват литературни и филмови герои наред с лица от историята, наред с актьори, поети, хора на изкуството, превърнали се в съвременни митове, които в главите ни често са по-реални от съседите в квартала… Докъде се развива идеята за тази страна може да проверите сами в прекрасното българско издание на „Чувствителният разказвач“ (впрочем първото преводно издание на книгата след оригиналното полско от 2020 г., истинско преводаческо и издателско постижение).
За себе си знам – когато на 10 и 11 юни се смеся с публиката, дошла да види и чуе Олга Токарчук в София, ще се оглеждам внимателно. Препоръчвам го и на вас. Защото не е изключено между редовете в залата да зърнем с крайчеца на окото пани Душейко, невинно-лукавата героиня от „Карай плуга си през костите на мъртвите“, проницателната камериерка от втория разказ в „Гардеробът“, онова старче от „Чудати разкази“, което внезапно открива, че всички чорапи имат странен, алогичен ръб, а защо не и чудно хубавата Света Кумернис от житието, вписано в „Дом дневен, дом нощен“, или самия Яков Франк, неудобният еврейски проповедник от „Книгите на Яков“ (масивен том, който ще очакваме на български)…
Това е Олга Токарчук – не просто писателка, а създателка на митове тук и сега, които въвличат читателите, отместват пределите на видимия свят, правят го по-желан и по-поносим. Несъмнено идването ѝ у нас е събитие. Не всеки ден посрещаме нобелов лауреат за литература (от гостуването на Орхан Памук в София изминаха 11 години). При това Олга Токарчук е един от най-живите, най-излъчващите нобелисти в наше време. Тя завладява и с текстовете, и с присъствието си, и с каузите си. Срещата с голям писател посред трудни времена е зареждащо, а и изцелително преживяване. Самото вписване на България в календара на Олга Токарчук за 2022 г. е реверанс към българската литературна общност и читателска публика, към българската полонистика, която е подготвяла преводачи от полски през годините. То нарежда София сред литературните столици на света днес.
И това не е преувеличение. Защото сред разнородните публични ангажименти на Олга Токарчук по-рано тази година беше наситеното ѝ, широко отразено турне в САЩ около излизането на английски на нейния магнум опус „Книгите на Яков“ (прев. Дженифър Крофт). Книгата беше номинирана за международната награда Букър, рядък случай на втора номинация на един и същи автор, след като Токарчук печели тази награда през 2018 г. с романа си „Бегуни“ (на английски Flights). 2022 г. е и юбилейна година за писателката (родена през 1962 г.), макар момичешкото ѝ лице, увенчано от впечатляваща раста прическа, да не издава годините ѝ. Последните месеци за нея са свързани и с постоянно застъпване за каузата на Украйна – Токарчук не се уморява да повтаря, че украинците се бият за Европа, за всички нас.
Впрочем в този неочаквано създал се катастрофичен контекст какво би трябвало да правим, ако не да четем тъкмо литературата на Средна и Източна Европа. Тя има много какво да ни каже за ситуацията, в която се оказахме. А Олга Токарчук е тъкмо един от най-мощните гласове, идващи от тази част на света. Книгите ѝ принадлежат на една вълна, която можем да наречем нежна революция в литературата след 1989 г. Тези процеси, видими и у нас през 90-те години и след това, са свързани с разрояване на езиците и гледните точки, излизане от калъпа на монолитния разказ, фрагментиране на повествуванието, есеизиране на романа, което го прави едновременно и жанр на интелектуалното размишление и проучване. Характерен феномен е и фактът, че тъкмо в обществата в преход си извоюваха широка читателска популярност автори, които пишат сложна, висока литература, които възпитават своя читателска публика.
В случая на Токарчук знаковият ѝ роман, който я изведе до Нобеловата награда, се оказа „Бегуни“ – книга, която някак в движение обединява поредица от истории за движещи се хора, хора на път, хора, прекосяващи граници. Така тя не само улавя духа на мигриращия човек – главен герой на нашето време, но и демонстрира, че идва краят на старите затворени общества, че живеем във време на отвореност и пропускливост. Впрочем тези повествувания от нов тип се оказват двойно по-важни тук и сега. Защото, както вече отбеляза Светлана Алексиевич (другата знакова нобелистка от близката ни част на света), агресията на Путин е насочена тъкмо срещу наследството на нежните революции, срещу възможността за мирна промяна и отваряне към света, а оттук, бихме добавили, и за движение.
Сред каузите на Олга Токарчук във и извън литературата са също правата на жените в Полша, екологията и защитата на животните, работата с паметта за недалечното минало, включително за Холокоста. Заемането на позиция по тези въпроси ѝ е коствало сериозни нападки и заплахи от крайни националистически кръгове.
Спирането на света по време на пандемията, както и множеството покани за лекции и публично споделяне на писателски опит водят до един особен авторефлексивен обрат в текстовете на Олга Токарчук. Имам предвид вече споменатите нейни есета, обединени под заглавието „Чувствителният разказвач“ – една мечтана фигура и оперативна метафора, изкована в нобеловата ѝ лекция. Големият въпрос, който задава Олга Токарчук, е как разказваме оттук насетне, как мислим бъдещето, когато не ни стигат думите, формите, гледните точки дори за настоящето, как удържаме свързващ смисъл във времена на разпад и поляризация, времена, разпънати между измамния уют на собствения мобилен телефон, надигането на новите стари национализми и бедствията на загиващата планета.
Затова и очакваме с още по-голямо любопитство новия ѝ роман със загадъчното заглавие Empuzjon, писан през последните три години и излязъл в Полша съвсем наскоро. Версиите за странната дума се множат: старогръцка богиня на страха, митологично насекомо, отпратка към Платоновия „Пир“, белодробна болест… Или може би сложна игра с всички тези алюзии и културни пластове.
Дали сме готови за идването на Токарчук? Хубаво е, че имаме на български голяма част от нейните книги. Върху тях са работили поне петима преводачи. В началото те излизат по-хаотично, пръснати в различни издателства, невинаги забелязани от широката публика. Но са адекватно представяни през годините на страниците на „Литературен вестник“. Няколко от тях са в превод на Силвия Борисова. А напоследък като преводач на Токарчук се утвърждава и Крум Крумов. Допълването на преводаческите интерпретации на един автор е богатство. Неслучайно и на английски внушителният литературен корпус на Токарчук е поделен между англичанката Антония Лойд Джоунс и американката Дженифър Крофт.
През последните години писането на Олга Токарчук у нас намери своя стабилен дом в лицето на издателство ICU, което пред очите ни елегантно и прецизно оформи една истинска Токарчук-библиотека, редактирана предано от Невена Дишлиева-Кръстева и оформена красиво и мъдро от художничката Таня Минчева. Изложба с нейни рисунки към споменатите издания ще бъде част от събитията в „Топлоцентрала“. Да отбележим, че ICU e едно от малкото български издателства, които поставят имената на преводачите на първа корица на книгите. Което е част от една друга голяма кауза на отворения свят – грижата за превода, за неговото насърчаване и видимост. Впрочем това не е очевидна практика и е отворен въпрос в много страни на Запад. Тъкмо една от преводачките на Токарчук, Дженифър Крофт, в интервю за „Ню Йорк Таймс“ програмно заяви, че отказва да работи за издатели, които не поставят името ѝ на корицата… Ето един рядък случай, в който сме не изоставащи, а изпреварващи.
Впрочем за Олга Токарчук това няма да е първи път в България. Освен като дете на морето, тя е идвала през 2014 г. за премиера на една от своите книги, пътувала е и инкогнито по следите на своя герой Яков Франк, който в похожденията си е стигал и до Османската империя… Имаме всички основания за най-високи очаквания към предстоящите срещи, обещаващи дълбочина и провокативност по въпроса за мястото и мисията на литературата в днешния свят. Така че Олга Токарчук ни принадлежи – и ни предстои.
Полската писателка Олга Токарчук, носителка на Нобелова награда за литература (2018), гостува в София на 10 и 11 юни 2022 г. по покана на фондация „Прочети София“ и на Георги Господинов, с когото я свързва дългогодишно литературно приятелство.
Текстът е публикуван първоначално на сайта на Културния център на Софийския университет.
Биляна Курташева e доктор по теория и история на литературата, главен асистент в Нов български университет. Завършила е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор на книгите „По ръба на сравнението. Яворов и Ролинг Стоунс и други не/възможни интертекстове“ (2018, номинация за национална награда „Христо Г. Данов“) и „Антологии и канон: антологийни модели на българската литература“ (2012, Национална награда „Южна пролет“ за литературна история и критика). Курташева е била съосновател и редактор на независимото списание за литература „Витамин Б“ (1996–1999). От 2000 г. е главен редактор на сп. „Следва“, издание на НБУ за университетска култура, изкуства и хуманитаристика.
Биляна Курташева
