Офис, двама мъже, интервю за работа.
Работодателят: Кажете ми кой е най-големият Ви недостатък.
Кандидатът: Винаги казвам истината в очите на хората.
Работодателят: Аз мисля, че това не е недостатък.
Кандидатът: Изобщо не ме интересува какво мислите.
Този виц свършва на най-интересното място. Хайде на бас, че никой от вас не си зададе въпроса какво е станало после – взели ли са този кандидат на работа? Понякога го разказвам на познати и след това ги питам – този дали е получил работното място? При което те започват да се смеят още повече, отколкото на вица. Ясно е, че не са го взели. Защо пък да е ясно? Не е ли добре за която и да е работа, да има човек, който винаги казва истината в очите на хората – опитвам се да отворя спор. След което ми казват истината в очите: ти си луда, естествено, че никой не иска такъв човек, особено пък сега.
Откога стана „особено пък сега“? Не е ли било винаги опасно, неприятно, непечелившо да се казва истината? Ако Сократ е казал: „Истината е полезна за хората само в сферата на медицината“, значи проблемът съществува поне от четири века преди Христос. Само че Сократ, както знаем, не е оставил писано слово. Той дотолкова величаел истината, че не искал да я оскверни с неточно предаване с думи черно на бяло. Каквото знаем, че бил казал, знаем го от преразкази на Платон и неколцина други негови ученици. Тогава как да сме сигурни, че преразказите отговарят на казаното от Сократ? Ей такива сложнотии настъпват, когато истината е важна. Във всички времена е имало примери, когато истината не е била най-важна, но сега, днес, в този момент тя е най-малко важна.
През 2016 г. Оксфордският речник обяви за дума на годината „постистина“. Тази дума победи след избора на Доналд Тръмп за президент и след референдума за Брекзит. През 2016 г. думата „постистина“ е употребена 2000 процента повече в сравнение с предходната година. С нея се обясняват и посочените по-горе политически събития със световна зависимост. Според коментаторите очакваше се „постистината“ да играе голяма, за да не кажа – голямата, роля в световен мащаб. Не познаха. Много скоро свенливото „постистина“ прерасна в „лъжа“. Голямата роля в оформянето на общественото мнение бе дадена на лъжата. През същата 2016 г. една от десетте думи, която стигна до финала за избор на дума на годината, беше coulrophobia – екстремен или нерационален страх от клоуни. Сещате се, думата повиши рязко своята значимост с избора на Доналд Тръмп за президент на САЩ. Пет години и половина по-късно тази непозната дума вече не може да бъде характеризирана нито като екстремна, нито като нерационална. Страхът от добре и не чак дотам добре маскирани клоуни, от които зависи съдбата на човечеството, вече е нещо обичайно и съвсем рационално. Движим се толкова бързо с попътния вятър на лъжата, че няма как да не се съгласим с Тери Пратчет: докато истината си връзва обувките, лъжата вече е обиколила света.
Няма нужда от прогнози дали ще има Трета световна война. Вече я има. Нарича се хибридна. След време историците ще намерят начин да дадат единна дефиниция на хибридната война, но засега са обединени поне по една от характеристиките ѝ: дезинформацията е съществена част от хибридната война. Дезинформацията – тоест лъжата. Съществена част от война – тоест поразяваща сила. Хибридна – мишена са не телата, а умовете. Думите са превърнати в куршуми, картинките – в бомби. Медиите – в технология с двойно предназначение, могат да пренасят с еднаква скорост както истини, така и лъжи. Всеки човек с клавиатура – бойна единица. Невежеството – логистична подкрепа. Светът – бойно поле.
Тази война е различна от онези войни, за които знаем от филмите, книгите и учебниците по история. При нея, за да превземе една страна друга страна, не е нужно да покрие с войнишки гробища нейната територия, докато един войник се качи на покрива на съответния райхстаг и забие знаме. При хибридната война нарочената страна се превзема отвътре, а чуждото знаме се издига от наети хора, за да се стигне до момента, когато и в съответния райхстаг местата се заемат също от наети и финансово мотивирани хора, които започват да управляват своята страна в услуга и в интерес на чуждата страна. И всичко това без обявилата хибридна война държава да си е мръднала пръста, освен да удря буквички по клавиатурата и да брои пари за хората, които ще ѝ свършат работа. Лъжата е най-тихият динамит. Превзема територии безшумно. Застила, замъглява, зашеметява. Пленява.
Тези неща си мислех, докато превъртах социалната мрежа и днес. Общо взето – познатите конспирации. В Украйна са „открили“ поредната биолаборатория, която ще разреди човечеството с нова пандемия, като сведе бройката на хората до числото, за което са се споразумели хора като Бил Гейтс и Сорос. А вие къде бяхте по време на осемгодишния „геноцид“ в Донбас? Бежанците от Украйна се „обгрижват“ луксозно и затова няма пари за пенсии. „Разказ“ на очевидец: срещнах едни деца, които се връщаха от лагер, питах ги има ли край морето украинци и те казаха има много и страшно замърсяват плажовете, хвърлят нарочно всякакви боклуци…
Дотук съм впечатлена (разбирай – учудена) само от едно – как тези деца успяват да различат руснаци от украинци? Вярно, че сме втората по интелигентност нация в света, но ми идва прекалена такава интелигентност у деца, които дори не са учили като нас руски. Коментиращите обаче не са впечатлени от такива детайли. Те имат нужда от информация, която ги устройва. Която не застрашава сътворената от нас легенда за нас самите: ние не се справяме, то се вижда, че не сме цъфнали и вързали, но не сме виновни, виновна е държавата, на която по-свидни от нас са ѝ някакви украинци, дошли тук да си починат в морските хотели, да изядат парите за пенсии и да мърсят околната ни среда. Да се чувстваш невинен за окаяното си състояние, да намериш виновник извън себе си, да имаш тема за „справедлив“ гняв е голяма психологическа печалба. Дава ти я лъжата – удобната, уютната, оправдаващата те лъжа. А истината – какво? Истината ти търси сметка. Истината те кара да я откриваш, да преосмисляш, да се променяш – ето, това вече е ужас! – да се променяш и то винаги в посока на това да носиш отговорност за себе си. Истината ти размътва главата, тъй уютно приспана от лъжата.
Всъщност има някаква разлика в социална мрежа. Среща се вече тук-там надписче фактчек, което съобщава, че информацията за, да речем, смъртоносните биолаборатории в Украйна, не е вярна. Тук има само два проблема. Първият: защо фактчек, неразумни юроде, защо не го преведохме като „проверка на фактите“, за да го разбират хората, към които основно е насочено? Нали е ясно, че тези хора не са най-образованите, щом вярват на такива лъжи? Нали е ясно, че имат алергия към чужди езици от евроатлантическата общност, към която също са изприщени от алергия. Кога ще стане ясно, че Русия е първа бойна сила на хибридния фронт точно защото ориентира дезинформациите към комплексираните хора на най-достъпния за тях език? И второ: всеу сте се морили да търсите верния факт и да се надявате, че той ще зачеркне измисления. Живеем във време, в което хората не се интересуват от факти. Това е война. Хибридна, но война – ако човек е откъм страната на лъжата, бронебойни патрони за нея няма открити.
Мисля, че му се вика синхроничност. Точно си мислех, че излизане от този омагьосан кръг няма, когато попаднах на следното изречение в един наскоро излязъл прекрасен роман. То гласи: „И най-силните аргументи на света няма да накарат човек да промени мнението си. Единственото, способно да го направи, е добрата история“. („Дървесна история“, Ричард Пауърс, изд. „Колибри“) Звучи като силно начало за един съвсем нов учебник по една съвсем нова журналистика в битката за истината – журналистиката на добрата история.
