Нарекохме ги спонтанно „най-добре пазената тайна на пловдивската ъндърграунд сцена“. И май си е точно така. Trees са живото доказателство за максимата „Ако изкуството е граница, то аз бих бил имигрант“, която сама се намеси в разговора ни, когато стана дума за пловдивския художник и визуален артист Мич Брезунек (иначе бретонец)… Тук героите ни също са от цял свят – басистът Мат е от Уелингтън, Нова Зеландия, китаристът Нико е французин, а фронтменът Гейбриъл – британец, живял в Истанбул, преди да се установи в Пловдив, на път отново да смени местоживеенето си, заминавайки за Австралия. Единствените 40% българска жилка идват от барабаниста Тони Шнитер (питайте го как точно ги е изчислил), по чието фамилно име, знаково за културата на Пловдив от последния век, също можете да се ориентирате. Иначе го познаваме като част от екипа на „Пост-култура“ и видео-документалист (и не само) на Wrong Fest и супергрупата ТДК.

Trees обаче са българска група по начина, по който такива са Bedlam Club, или Ritmos Negros, или първият (ню-джазовият) състав на Nocktern, по начина, по който музиканти като шотландеца Стив Хамилтън, като перуанеца Пиеро Епифания, каталунеца Арнау Гарофе или англичанина Андрю Андерсън от „КАКЕ?“ са част от най-интересните проекти на българската музикална сцена днес (онази извън радио квотите). Жанрът на Trees са „мърдър баладите“ (ако вземем за отправна точка едноименния албум на Ник Кейв), но тук влиянията са много повече и разнопосочни – има ги и Swans, има го и Марк Ланеган, има я и атмосферата от филмите на Дейвид Линч. Има го онова равно, измамно спокойствие, в което сякаш нещо ще избухне всеки момент – но съвсем не там, където го очаквате. Някои от песните са по-стари – започнати от Гейбриъл Кларк още в истанбулския му период – заедно с музикантите от тогавашната му група Pis Yabanci Джералд Саудекар и Матю Лемън (последният участва и като гост-кларинетист от разстояние в първия сингъл на Trees). Други са родени на пловдивска територия. Тревожността, характерна за песните на Trees, я има и в самата биография на групата, защото буквално не знаем дали ѝ предстои зашеметяваща кариера, или разпад (със заминаването на Гейбриъл за Австралия през септември). Ако Австралия въобще съществува, каквото съмнение изрази в разговора ни Тони Шнитер…

Да започнем с историята на Trees…

Гейбриъл: Групата е създадена от Нико и мен.

Нико: Преди около две години, в една малка стая над апартамента ми… Сигурно е било зима. Гейбриъл ми каза, че има няколко песни и иска да пробва нови аранжименти и да ги направи някак по-завършени. „Разбира се“ – отвърнах – „искам да участвам“. И започнахме да се събираме в продължение на няколко седмици между декември и януари…

Гейбриъл: Това беше преди две-три години и концепцията доста се промени оттогава. Промените започнаха с новия сезон на „Туин Пийкс“ – „Завръщането“, който е фантастичен. Имаше един клуб там в края на всеки епизод… Как беше името му? „Банг Банг“, мисля… Там в края на всеки епизод свири различна група – Nine Inch Nails дори…

Да, и нашият приятел Алекс Хан Хунтай (познат навремето с проекта си Dirty Beaches) на саксофон – има го в края на петия епизод заедно със сина на Линч Райли и с Дийн Хърли – в триото Trouble.

Гейбриъл: Искахме да пресъздадем духа на този клуб от „Туин Пийкс“, усещането за леко отделяне от реалността, за сюрреален воал… Усещане като в песните на Джули Круз. Така започнахме, но естествено оттогава нещата са се променили.

Но пък в музиката ви има и много други неща – звукът на Swans например…

Гейбриъл: Да, неизбежно е. Не съм сигурен, че това дойде от мен, мисля, че така се развиха песните в групата.

Мат: Тези двамата дълго са свирили заедно. И преди около девет месеца ме попитаха дали бих дошъл на няколко репетиции. По това време вече бях свирил с Нико няколко пъти, даже имахме в София концерт под името „Заток” (измислена дума от комбинацията на запад и изток – б.а.), но този проект не потръгна. Май ни трябваше някой по-харизматичен и динамичен за фронтмен. И когато Гейбриъл и Нико, които вече бяха добри приятели, ми се обадиха и ме помолиха да им помогна с бас китара, помислих си „защо не“. После трябваше само да си намерим само някой да свири на барабани и перкусии…

Тони: Как станах барабанист на Trees ли? Гейбриъл ми писа, питайки ме знам ли някой подходящ, който да свири на барабани, за да го пробват за групата. И аз отговорих „Ами, не… но ще помисля и ако се сетя, ще ти кажа“. После, две седмици по-късно, случайно се срещаме и аз питам: „Намерихте ли си барабанист?“. И Гейбриъл: „Не, много е трудно, дори си мислим Мат да седне зад барабаните и да почнем да си търсим басист“… И тогава спонтанно им предложих – доколкото стигат уменията ми – първоначално да им държа някакъв ритъм, за да почнат репетиции поне. И така си и остана… Преди да се присъединя към тях, не бях свирил на барабани от цели седем години и именно по време на тези репетиции почувствах колко всъщност ми е липсвало това…

Да се върнем на името на групата. Създава ли името ви такива асоциации, както на български „дървета“… – за нещо вдървено? Или връзката тук е по-изтънчена?

Гейбриъл: Не бих казал „изтъчнена“, но имаше такова намерение, да. Какви асоциации поражда на български….

Дървен, вдървен, скован, неестествен или пък като „дървен философ“… Не заради дървото, а заради позицията и състоянието.

Мат: Обсъждахме всъщност дали групата да не се казва Wooden („Дървен“)… помните ли? Дискутирахме името на групата цяла вечност. И си казвахме: „Какво лошо пък има в името „Дървен“. Правехме си „неймсторминг“, или брейнсторминг за различни имена. И името Трийс просто се появи… Не помня кой точно го предложи, но в крайна сметка това си е добро име за група.

Дървета, ягоди (Strawberries, името на първата записана песен на групата) – последователни сте, вижда се…

Мат: Има тема, която преминава през цялата ни музика. Става дума за това колко отчаяна, но и колко силна може да е природата, колко може да страда и колко страшна може да бъде. Като злите дървета в първата част на „Злите мъртви“… Мокри листа, почва, пръст, всичко това се появява отново и отново в песните ни.

Гейбриъл: А и кой не харесва дървета?

Мат: Дърветата са върхът.

Гейбриъл: Те освен това си помагат. Дърветата общуват чрез корените си, разменят си съобщения, хранителни съставки… Ако някое дърво е в беда, другите му помагат.

Мат: Мисля, че използват гъбния мицел, за да си общуват. Страхотно е.

А вашите дървета сякаш сочат с корените си и към небесата…

Гейбриъл: Да, те винаги се протягат и гледат нагоре. Мисля, че много от героите в песните ни са по един или друг начин отчаяни: или са полудели психопати, или са ужасно тъжни и модерният свят ги измъчва, системата, в която са заседнали, ги докарва до отчаяние. И решението на всички тези проблеми е в солидарността, взаимопомощта, общността, обществото. Такива са отношенията между дърветата. Това стои зад името ни.

Нямаше да е така разбираемо, ако се казвахте просто Wooden.

Гейбриъл: И това име си ми харесва.

Можеш да напишеш песен и да я озаглавиш така…

Мат: „Дървен“ всъщност е дума с отрицателни конотации на английски. Само си помисли за Скарлет Йохансон и нейната „дървена“ игра. Не, „Дървен“ не беше добър вариант… Та кой би искал да го асоциират с вдървена актьорска игра?

А какво дърво е всеки от вас?

Тони: Другите могат да дадат различни интерпретации, но ако мога да избирам, бих бил бреза. Не искам да определям съдбите на останалите, но може би Мат би бил дъб, понеже свири на бас – да, дъб. От дъб се правят и любимите ми барабани, които дават топъл, плътен, масивен, тежък звук. Мат е басист, не барабанист, но дъбът му отива… Гейбриъл сигурно е бук, а Нико би следвало да е нещо завъртяно – гинко билоба, например. Макар че, ако не го познаваш, първоначално би го оприличил на нещо по-обикновено, липа, да кажем. Но три минути по-късно със сигурност вече ще си открил, че е гинко билоба.

Нямате иглолистни в групата, забелязвам…

Тони: Не съм мислил по въпроса… Всъщност голяма част от детството си съм прекарал във Велинград, където има много иглолистни дървета… Така че, като се замисля, я да се сменя от бреза на бор. Да, миризмата на бор е много хубав детски спомен за мен, а и баба ми ни даваше да ядем боров мед, да – сменям се от бреза на бор.

Какво е Пловдив за вас? Като място за живеене, а и за създаване на музика заедно?

Нико: За мен е опит. Всички сме различни, с различен произход, и някак успяваме да намерим пресечна точка. Свиря на китара, много скучен инструмент, но се опитвам да намеря не толкова скучните му страни в тази група…

Гейбриъл: Не мисля, че само свириш на китара…

Нико: Старая се. Опитвам се. И това е, което търся в Trees – как да използвам китарата по нов начин, как да експериментирам с всичко налично – ефекти, материали, шумове.

Гейбриъл: Пловдив… Пловдив е много малък град, колкото Исландия е. Страхотно е, че има толкова много добра музика на такова малко място. Мисля, че покрай „Петното на Роршах“ и „Пост-култура“, и фестивалите като Wrong Fest, и всичко, което прави Никола Николов от ТДК в този град виждам истински плам. И като си помисля за музиката в Пловдив, това е първото, за което се сещам.

Мат: Аз мисля че съм в добра позиция да отговоря на този въпрос, понеже свиря в две банди всъщност: едната е от Пловдив, другата – от един мъничък град в Англия, който се казва Лондон. Имам възможност да сравнявам какво е да си в група там и тук. Основната разлика е свободата. В Пловдив всички са „айляк“, няма бързане и това ти оставя повече свободно пространство, за да следваш идеите за проект като този. Докато в Лондон напрежението е огромно и постоянно. Там съм само за по няколко дни месечно, но като се върна в Пловдив, имам нужда да си почина от целия стрес. А дори не ми се налага да се справям с типичното лондонско всекидневие… Това, че съм тук, ми дава перспектива какъв би могъл да бъде животът, ако отстъпиш крачка назад и си кажеш: „Ето това всъщност искам да постигна“, защото ако си в група като Trees, е добре да имаш повече време за планиране и творчество, а не просто да се бориш да направиш следващата крачка от пътуването си и да не паднеш от ескалатора.

Trees ще излязат на сцената на клуб *Mixtape 5* в понеделник (6 юни 2022) от 20 часа, точно преди легендата на американския хамънд-пънк-блус Джеймс Лег, в концертната поредица „Аларма Пънк Джаз“.