Соловите концерти и албуми на Джесика Мос (иначе член на пост-рок колектива Thee Silver Mt. Zion Memorial Orchestra и клезмер групата Black Ox Orkestar от Монреал, Квебек и гост-музикант в класическия албум Funeral (2004) на самите Arcade Fire) са звуково пътешествие, което отвежда слушателя в светове, родеещи се с тези на композитори и инструменталисти като Хилмар Орн Хилмарсон, Александър Баланеску, Джулия Кент или Джо Куейл. И тук паралелът не е само в комуникацията между лъка, струните, пространството и въображението. Има нещо изключително ритуално, което ви пренася сякаш във филм, без да е нужно да гледате, само слушайки: факт, който може да бъде оценен в още по-голяма степен поради това, че в момента Джесика е на турне с един от най-оригиналните аудио-визуални проекти в Северното полукълбо, а именно, Jerusalem In My Heart на живеещия също в Монреал ливански музикант и продуцент Радуан Гази Мумнех, с визуалните импровизации на 16-милиметрови филмови ленти на Ерин Уайзгърбър (виж брой 5/2022 на сп. „Култура“). Три от четирите солови албума на Джесика Мос са издадени от лейбъла на Радуан Constellation Records, двамата са работили многократно заедно, но настоящото турне е първото им съвместно, а концертът в София е третият в него. Броени часове преди да излети за Европа, ние успяхме да разговаряме с нея за живота, Вселената и… останалото, което не е никак малко.

Как започна всичко в соловото ви творчество? То се появява сравнително късно, след години концертна и звукозаписна работа с различни групи (ваши и чужди). Кой беше импулсът, който ви подтикна да запишете първия си такъв албум Under Plastic Island (издаден по класическия DIY-начин) през 2015 г.?

Както споменахте, няколко милиона години свирих в банди, но след едно турне на TheeSilverMt. ZionMemorialOrchestra с Кевин Дориа решихме да направим нещо заедно само двамата с него – от разстояние. Това беше преди 7–8 години и тогава за първи път отидох в репетиционната сама. Въпреки че целта беше съвместната ми работа с Кевин, всъщност открих собствения си глас, който дотогава дори не знаех, че притежавам. В известна степен се пристрастих към изследването му и нещата започнаха да се развиват. Бандата ни си взе дълга почивка и по това време вече бях много отдадена на идеята да правя соло музика. Всичко стана в правилния момент.

…и оттогава насам – четири албума… 

Да, а има и пети, който ще излезе идната година.

Музикалните територии, в които се движи соловото ви творчество – съвременна класическа музика, моментни композиции, звукови пейзажи – всъщност са безкрайни… Човек може да чуе вдъхновения от много и различни жанрове, но на сцената в крайна сметка е един човек с инструмента си, с лък, с аудио ефекти. Опишете ни метода си на работа. 

Записвам всичко сама, но после следва дълъг процес на постпродукция, в който свързвам отделните части от музиката. Голяма част от композицията се случва чак след като съм наредила всички парчета от пъзела.

А тези парчета от пъзела се появяват в момента на свиренето или тръгвате от определени идеи с определен план или нагласа? 

Започвам от определени концепции, немузикални идеи, пейзажи или пък нещо, което съм видяла по новините, от неща, които много ме вълнуват. Те изваждат музиката наяве. Не мога да опиша толкова добре себе си с думи, колкото мога с музика, но не мога да обясня и музиката, която правя, защото тя се ражда в един много личен процес. През повечето време нямам представа какви тонове свиря или в коя тоналност съм, защото всичко започва от импровизация. Сърцето и ушите ми знаят какво свиря, но не и технически.

А изненадвате ли се понякога, когато слушате записи на свои концерти – „О, това аз ли съм го изсвирила“?

Постоянно! Това ми е най-любимото. Когато започна един албум от импровизация, след това прекарвам дълго време в слушане на записите си и в тях откривам семената на различни идеи. Най-големите изненади идват, след като отворя ProTools и открия, че нещо, което съм свирила във вторник, и друго, отпреди четири години примерно, заедно се оказват началото на нещо съвсем ново…. Това е най-любимата ми част от правенето на музика.

Как познанията, уменията и идеите, натрупани по време на работата ви в предишни музикални проекти, рефлектират в соловата ви музика. Ето, в някои пиеси може да се чуе далечно ехо от клезмер дори… в ембиънт контекст, което не е много често срещано.

Цялото ми семейство е от еврейски произход, това е музиката на моите предци. Освен това съм свирила и продължавам да съм част от групата BlackOxOrkestar, която свири еврейска музика. Това е една от основните ми отправни точки – позволявам ѝ да ме води и да става част от музиката ми. Нямам правила за жанрове или звучене. Като цяло, не следвам правила.

Създавате дълги и атмосферични композиции като откриващия трак в Entaglement, или като Under и Plastic Island в първия ви солов албум от 2015 г., където заглавията на двете над 20-минутни произведения съединени дават заглавието на албума. Но от друга страна, се интересувате от фрактали, частици, фосфени (Fractals, Particles, Phosphenes – тук цитираме имена на произведения и албум). Къде поставяте себе си между тези две макро/микро крайности?

Оставям това на интуицията си. Ако нещо, което искам да изразя, се нуждае от повече време или пък от различни версии на една и съща идея, оставям го така. Ако друго може да бъде реализирано е по-кратко времетраене, просто давам шанс на музиката да бъде такава. Единствената структура, с която съм принудена да се съобразявам, е колко дълга трябва да бъде всяка една от страните на плочата, което само по себе си е достатъчно предизвикателство, защото понякога имам чувството, че мога да свиря безкрайно. За мен Fractals е едно и също произведение в четири части. Също както и Contemplation в новия албум. Това са просто различни итерации на нещо, до което съм се опитала да достигна.

В соловите си албуми работите самостоятелно, но в последния имате и гост-музикант. Как и кога решавате да поканите някого в своя свят? 

Последният ми албум и този, който ще излезе догодина, са първите случаи, в които правя нещо такова. Единственият гост в Phosphenes е Тиери Амар, басистът на GodspeedYou! BlackEmperor, с когото почти двайсет години сме свирили заедно в Thee Silver Mt. Zion Memorial Orchestra. Така че не е било въпрос с кой басист да свиря, а кога Тиери е свободен… В следващия албум ми гостува австралийският барабанист Джим Уайт, с когото се сприятелих през годините, а по време на пандемията ми дойде лудата идея да му изпратя няколко парчета и да видя дали той би свирил в тях, за което той с удоволствие се съгласи.

А гласът? Започнахме разговора с откриването на собствения глас в метафоричен план, но в соловата ви музика глас понякога се появява и буквално…

Моят глас не е най-силният глас в света, но понякога се нуждая от него. Истината е, че музиката ме кара да търся тези неща – да използвам гласа си, за да прекъсна цигулката, или пък като допълнителен инструмент. Понякога имам по-конкретна идея, но през повечето време просто има нещо в главата ми, което казва: „Трябва да изпееш тази част“.

Това е въпрос, който задавам на всички музиканти от Монреал, които ни гостуват, защото през последните десетина година сме имали доста характерни гости от вашата сцена като Алекс Хан Хунтай, като Радуан Гази Мумнех, като Handsome Furs, като Стефан Христоф, чиито корени са от България, но за пръв път посети София едва миналата година… Как обаче изглежда тази сцена в Монреал през 2022?

В наши дни е доста различно. Сцената се разви по този начин, защото сме нещо като френски град-остров в центъра на англоезична държава и я имаше тази откъснатост… В Канада няма много големи градове. Торонто и Ванкувър са английски градове, а в Монреал трябваше или да си френскоезичен, или да изкарваш парите си някъде другаде. Поради това, когато развивахме сцената, градът беше доста празен. Наемите бяха много евтини и имахме апартаменти и репетиционни, без да трябва да работим толкова много, колкото на други места. Имаше и няколко ключови места за свирене на живо, а малкият размер на сцената означаваше, че всички се познавахме. Беше просто един магически момент, но нещата се променят и става все по-трудно да живееш тук. Радвам се, че вече съм успяла да изградя своя свят, защото това става все по-трудно постижимо… Например наемите в Монреал са три пъти по-високи отпреди. Имаме и изключително консервативно местно управление, което се старае Квебек да бъде населен само от бели, говорещи френски хора и е изключително нетолерантно към всеки, който не влиза в това описание. Съвсем скоро приеха един нов закон за френския език, който смятам, че ще принуди много хора да се преместят. Трябва да призная, че е доста депресиращо.

Жалко, защото на нас, на базата на личните ни познанства и на музиката, която идва оттам, но и гледайки го все презокеански, от няколко хиляди километра, Монреал винаги ни е изглеждал като много разнородна и мултикултурна общност?

Така е, ние много се стараем да я запазим такава. Но сегашното консервативно управление е много брутално и се надявам да издържим.

Да се върнем към разговора за еврейската сцена в Канада, която на нас ни е доста по-непозната, отколкото тази в САЩ, например. Е, Ленард Коен всички го познават. Сещам се и за Бен Каплан, който беше тук по наша покана миналия декември. Волф Краковски също. И май дотук стигат познанията ми. Има ли достатъчно музиканти в Канада, които пазят тези традиции, но създават и своя музика, и с които да можете да споделяте красотата и духа на тая музика?

Да, това е най-хубавото на свиренето на традиционна еврейска музика, защото знаете едни и същи песни и винаги може да свирите заедно. Мисля, че в Монреал е най-многобройното еврейско население от цяла Канада и има лятна програма, в която идват много хора от цял свят. В моя личен опит тази музика е основно свързана със семейството и бандата ми Black Ox Orkestar, която до момента е издала два албума и планираме нов за догодина, в който освен много красива еврейска музика има и музика от региона около нас.

Разкажeте ни повече за турнето с Радуан Гази Мумнех и Jerusalem In My Heart, на което сте в момента.

Соловото ви творчество, както казахте в началото, тръгва от намерението ви за дуо от дистанция. Каква е основната разлика, когато работите по музика с някого другиго, но от разстояние, и когато се срещнете на сцената?

Смятам, че този процес отваря много възможности да бъдеш изненадан. Изпращаш нещо, което си направил, но не знаеш какво ще получиш обратно. Може да останеш напълно отнесен от това, което чуеш, или пък да се окажеш фрустриран от резултата. Трябва да си търпелив. Това дава пространство на музиката.

И като финал: кои са тримата най-важни цигулари в живота ви?

Израснах, слушайки и обожавайки класическа музика. Първата класическа цигуларка, която обикнах, е Хилъри Хан. Има нещо в нейната цигулка, което просто резонира в мен… начинът, по който звучи, начинът, по който си поема дъх. В началото, когато реших, че искам да свиря в банда, нямаше много цигулари, които да свирят в групи, но чух Ива Битова. Днес тя е повече в авангардната импровизирана музика, но някои от нейните стари записи са много мелодични и красиви. Тя беше първият цигулар, когото чух да свири и да пее едновременно, и ми се стори невероятно. Първата банда, в която чух да се използва цигулка по начин, който ме накара да мечтая, беше Dirty Tree от Австралия с Джим Уайт, когото споменах по-рано, на барабаните (цигулката в групата е на Уорън Елис, настоящата „дясна ръка“ на Ник Кейв, б.а.). Албумът им Horse Stories ми отвори очите. А когато се присъединих към Thee Silver Mt. Zion Memorial Orchestra през 2000 г., цигуларката им Софи Трудо вече свиреше и с Godspeed You! Black Emperor, тя също беше от хората, които ми показаха какво може да се направи с цигулката, особено когато свириш през китарен усилвател. Тя със сигурност беше учител за мен в началото.

Нашият живот е една колаборация. Големи приятели сме от наистина дълго време. Първият път, когато работихме заедно, той беше озвучител на Thee Silver Mt. Zion Memorial Orchestra и пътуваше на турнета заедно с нас. Проектът му Jerusalem In My Heart е един от любимите ми за всички времена, освен това той е аудиоинженер на всичко, което издавам. Всъщност все още не сме издали нищо съвместно, но сме свирили заедно на живо много пъти. С него винаги сме искали да сме на турне, така че и двамата сме много развълнувани.

Джесика Мос ще свири програмата от албума си Phosphenes (2021), както и все още непознати пиеси от предстоящия си албум за Constellation Records и импровизации на живо в рамките на „Шумна неделя“ на 29 май (неделя) от 20 часа в клуб *Mixtape 5*. Преди нея на сцената ще свири българско-ливанското краут-поп дуо OOHS!, а след нея – Jerusalem In My Heart.