Надя Попова е главен редактор на официалното издание на Съюза на българските писатели, вестник „Словото днес“. Носителка е на престижни национални и международни награди за поезия и есеистика и за художествени преводи на класическа и съвременна руска литература, драматургия и философия – преводи, които сами по себе си представляват прелестни творчески произведения.

В неспокойните си търсения на изгубената човечност тази чародейка на словесната живопис е създала и продължава да създава поезия, която със своята многопластовост, магнетична въздействена сила, синтезирана образност и конкретна до болка яркост на посланията заема едно от най-значимите места в историята на българската лирика.

Основният творчески принцип на Надя Попова е пресъздаване на днешната бездуховна и безнравствена действителност не само както я вижда, чува, осезава, но и предимно както я преживява. Външните факти и явления са промислени и прочувствани, станали са нейно вътрешно битие, неин духовен свят. Изострените сетива на поетесата се сливат с внезапно нахлулата мисъл и асоциация и се докосват до разрухата в родната България, пошлостите на бруталната реалност и веригите на ежедневието, проявявайки несекваща непримиримост срещу пасивността и безразличието на съвременното ни общество.

„Върви, не спирай. Няма да намериш

фонтана в парка. Някой го уби.

Стърчат като прерязани артерии

опръскани с ръждива кръв тръби.”

Неповторимият по своята индивидуалност поетичен речник на Надя Попова е винаги встрани от всякакви словесни декори, фалшиви извисености и сладникави стилизации. В него доминират приглушена във вглъбения размисъл елегична тоналност и дълбоко искрен, несравнимо експресивен лиричен почерк. Сетивното познание и преживяване в стиховете й носи увличащ и жизнено автентичен естетически смисъл, изразен с пластична изваяност, блестяща метафоричност и пулсиращ вътрешен ритъм. Например вълнуващите и вълшебно уловени мигновения в следния откъс от поемата й „Друго изречение за любовта”:

„Тя е мирис на листа от орех,

в пръстите ни стрити,

брезов катедрален свод,

огласян от щурците,

въздухът сребрист, съшит от пеперуди,

и гнездо върху комин, под който огънят се буди;

тя е скитникът, качил се без билет на влака –

да повярва сам,

че някой някъде го чака;

тя е гласен звук и главна буква,

пари гърлото ти, устните напуква;

будна кома наречи я, сън наяве –

зрящ те прави и те ослепява.”

Тревожната действителност на изтерзана България извиква у майсторската художничка на писмовността драматично емоционален потрес от заобикалящата ни следдесетоноемврийска физическа и духовна нищета, в който откриваме едновременно сурово реалистично отрицание и нестихващо съчувствие към съвременниците ни заради ограничеността на социалния им опит и лесното им изпадане в заблуди:

„Липов дъх, италиански шлагери...

Сякаш няма криза и е нямало.

А сред центъра богопомазан –

крясъци и клади от омраза.

Боже в небесата ли, в душите ли,

кой зася ни в тази почва прашна?

Колко много ангели-спасители,

а наоколо е все по-страшно.

Гроздовете на гнева са смачкани,

но къде е виното ни, братя?!

И липите прецъфтяват в здрача.

И се мятаме под сърпа на луната.”

Изумителната поетеса Надя Попова ражда своите проникновени послания с потомствена ерудиция, но и вижда света в колорит, изтръгнат от душата й. В разнопосочните и обагрено изваяни размисли на авторката ранимостта, болката, страданието като самопознание и самосъд и постоянната жажда за взаимност подхранват стройността и хармонията на нейния творчески свят и каляват духа като извори на възвишено и човеколюбиво смиреномъдрие, което няма възраст.

„Звезден дъжд обещават. Но в облаци

е небето вечерно.

Всеки ден побелявам все повече,

а отвътре е все по-черно.

...

Концерт на щурци по мрак,

далече пролайва куче.

Замина последният влак.

Каквото можа – се случи.

Вечерното зарево

в зениците ми се къпе.

Под родовото дърво

очакват ме сенки скъпи.

А хълмите околовръст

тържествено ще ме изпратят

полегна ли в тази пръст,

с концерт за щурци и вятър.”

Вдъхновеното и съкровено изповедно изкуство на Надя Попова е проникнато от озарението на мисълта и чувствата. То успява да внуши на читателя стремеж към вътрешно равновесие и едно особено усещане за душевен стоицизъм. А именно, че човек би могъл да превъзмогне себе си, за да остане и да победи.

Явор Чучков