Безспорно най-очакваният режисьор тази година в Кан, 79-годишният канадец Дейвид Кроненбърг предизвика фестивалната публика да си зададе въпроса: какво точно представлява мрачната му футуристична драма „Престъпление на бъдещето“? Е ли това кино на „абсолютния синтез“, или куха измислица без връзка с реалността?
Така или иначе, вероятната и неизбежна трансформация на човешките органи се оказа новото старо естетическо удоволствие на ненадминатия тотален автор на „металния шедьовър“ от 1996 г. „Катастрофата“. Повече от когато и да е, днес той е убеден, че един ден човечеството ще се изправи пред неизбежността на адаптирането си към биологичните мутации. Според Кроненбърг това ще се случи в стерилен свят със силно декадентска визия, в която място за модни и лъскави предмети няма. Точно обратното, изкуствената среда, създадена от талантливата сценографка Карол Спайър, е нарочно архаична – интериорите внушават усещането за живот под земята, а екстериорите са обладани от грозни графити.
Декорът е важното изразно средство, подпиращо главната цел, а именно, хладно демонстриране на движенията във и под човешката плът. А нея Кроненбърг никога, ама никога не е обичал.
В неописуемото си „легло на трансформацията“, обгърнато от непрестанно гънещите се пипала на гигантски морски животни, се мъчи създателят на пърформанси Сол Тенсър (Виго Мортенсен). Загрижена за съдбата му, над него бди партньорката му Каприс (Леа Сейду). Тя изгаря от желание да покаже на живо „нищото“ като естетическа категория. В представите ѝ това може да се случи, като аутопсията на трупа на малко момче, задушено с възглавница от собствената си майка, се направи публично. Всичко това се следи от безмилостния Национален регистър на органи, за който пък усърдно се труди красивата му сътрудничка Тимлин (Кристен Стюарт).
В напълно свободната конструкция на нещо средно между готическа балада и силов боди хорър Кроненбърг гради главната си теза – хирургическите интервенции върху човешката плът вече не предизвикват болка, а по-скоро желание за неудържими еротични изживявания. Тела с рани и белези, с мултиплицирани органи, а също с подути черва, крака, лица и бузи се отдават на новите усещания за любов. Добрият „стар секс“ отдавна е забравен. С помощта на едно тотално ново усещане, в което безчувствието доминира, хората се обгръщат със и започват да наподобяват на риби, раци, октоподи и всякакъв друг вид същества, напуснали дъното на океана. Бъдещият човек на Кроненбърг се завръща към началото си, само че без чувствителността си. Така режисьорът отвежда зрителите към един свой собствен свят, в който след като няма плът, значи няма и демони. Все още има някаква болка от самия процес на трансформация, но крайната цел е да се стигне до висшата красота на безчувствието.
Точно на обратния полюс на желанието за въздействие се позиционира Decision To Leave на южнокорейския режисьор Пак Чан-ук, силно романтичен трилър, в който разследващ полицай фатално се влюбва в заподозряната от самия него млада и красива китайка. През целия прекрасно заснет филм двамата постоянно се дебнат, крият се и се разкриват. Мъжът е пределно съвестен и изпълнен с чувство за дълг, Жената – умна престъпница, владееща до съвършенство начините за заблуда. Той постоянно я хваща в измама, но ѝ прощава, тя постоянно го лъже, но се оставя да бъде привлечена от него. Така филмът се превръща в апотеоз на страстта, поднесена с абсолютно визуално съвършенство. В крайна сметка обаче заради смъртта, която носи, страстта се превръща в слабост.
По повод на временните класации на пресата, които поставят филма на Пак Чан-ук на почетното първо място, днешните фестивалци си спомниха за събития от 2003 г. Тогавашният председател на международното жури, небезизвестният Куентин Тарантино бе полудял по OldBoy на Пак Чан-ук и изобщо не криеше възбудата си от него. В крайна сметка, тогава Палмата отиде при „Фаренхайт 9/11“ на Майкъл Мур. Междувременно Пак Чан-ук се превърна в нещо като Хичкок на модерното южнокорейско кино, показващ усещането за грях в емоционалността на героите си от всякакви ракурси (в Decision To Leave има кадри от гледната точка на муха, лазеща по безжизненото око на убития съпруг). Но това не прави филма отвратителен, точно обратното, превръща го в голяма емоционална история, в която мъжката и женската природа са равностойно неустойчиви.
Дали „грешката“ от 2003 г. ще бъде поправена днес? Дали безспорно най-елегантният филм от конкурса ще получи „изпуснатото“ преди години? Сега, когато на картата на света я има войната на Русия срещу Украйна с ужасяващите престъпления към човечеството, никой, нищо не може да предвиди.
Впрочем, паралелната конкурсна програма „Особен поглед“ вече показа дебютния игрален филм на младия украински режисьор Максим Наконечни Butterfly Vision, в който младата разузнавачка Лилия е освободена (по-скоро разменена срещу други пленници) от затвора в Донбас, където е прекарала няколко мъчителни месеца.
У дома тя се завръща силно травмирана и с множество следи от физическо насилие. Съпругът ѝ, който участва в националистическа бойна група, саморазправяща се със сепаратисти, не издържа на „новината“, че жена му е забременяла от насилник. От своя страна, главната героиня отказва да бъде третирана като жертва, ражда детето си, но се освобождава от него по достоен начин. Замислен преди пет години и заснет преди началото на войната, филмът звучи жестоко актуално и далеч не само в черно-бели краски. С нюансираните си ситуации и персонажи той допринася за осъзнаването на някои трайни проблеми в украинското общество като отсъствието на емпатия към женското страдание или архаичното възприятие на идеята за майчинство.
Очевидно на този фестивал в Кан на младия Наконечни му са налага да играе ролята на посланик на страната си. Преди прожекцията каза няколко думи на благодарност към тези, които са избрали филма му в „Особен поглед“, а след нея всички представители на екипа и зрителите в залата плакаха заедно.
Подобни емоционални моменти в Кан не са рядкост, но този път те са особено болезнени. Особено когато военните новини продължават да са все така обезпокояващи…
Павлина Желева
