Романът на Теодора Димова стана носител на френската награда „Фрагонар“ за чуждоезична творба. Френското издание (Les Dévastés) излезе в началото на 2022 г. в превод на Мари Врина.

Новоучредената френска награда има амбицията „да отличава нов женски глас отдругаде, да избира роман, който ни пренася отвъд нашите граници, който ни запознава с нови култури и различна действителност“, се посочва на сайта на наградата „Фрагонар“. В журито участват писатели като носителя на „Гонкур“ Матиас Енар и Ален Мабанку, преводачката Якута Аликавазовис, Аньес Коста от парфюмерийната къща „Фрагонар“, по чиято идея е учредена наградата и др.

„Разказ за страха, „Поразените“ е и великолепна книга за любовта, дълбока, монолитна, потопена сред болката и фаталността. Една ода на любовта и  солидарността, дори когато тя бива отказана. Възпяване на куража в дълбините на тези сърца, изглеждащи тъй слаби преди изпитанието. Роман за женската устойчивост, „Поразените“ възпява и мъжете, силата на убеждението и издръжливостта им“, пише Лоран Пфаад в рецензията си за изданието „Ебдоскоп“, озаглавена „Женско гробище“. За да стигне до заключението: „Гробищата са места на паметта. За да си спомняме. За да не забравяме. И Теодора Димова издига с тази книга истински мемориал над един общ анонимен гроб“.

„Ужасяващото насилие, преживяно от българите, отбелязва Габриел Наполи в „ЕAN“, е и това на техните разкази, на ужаса пред радикалното революционно насилие и по тази причина „Поразените“ е важна книга за българската история и за терора, преживян от част от населението. Това напомня някои страници на Шандор Мараи в „Спомените на Унгария“, както и за ужаса на унгарците пред бруталността на новите окупанти“.

„Усещаме терора, страха – четем в рецензията в „julieamimots“ – които прозират в свидетелствата. Виждаме ги да се нагнетяват, още и още, с новите властници на страната. И няма как да не съзрем в този текст отзвук от актуалността. Ето защо нищо не подбужда към оптимизъм“.

А „Л’Обс“ отбелязва, че романът „Поразените“ на Теодора Димова, описващ нахлуването на Червената армия в нейната страна през 1944 г., сякаш говори също и за днешна Украйна. Изданието публикува словото на Теодора Димова при връчването на наградата „Фрагонар“, което предлагаме в българския му оригинал.

***

Теодора Димова

Метафизическото зло, стоварило се върху България, сега се стоварва и върху Украйна

Изключително съм горда да получа новоучредената награда на Perfumery Fragonard. За мен е голяма чест тук, в Париж, романът ми „Поразените” да бъде забелязан от жури, съставено от високоуважавани писатели, артисти, преводачи, преподаватели и ценители и приятели на литературата. Прочетох, че La Maison Fragonard от десетилетия се управлява от три жени: Anne, Agnès et Françoise Costa, и тяхната загриженост за положението на жената в света е довело до решението им новоучредената награда да бъде присъждана на жена. Намирам това за изключително силен и мил жест на подкрепа.

Искам да изкажа и своята благодарност към Editions des Syrtes, които вече издават трета поредна моя книга. Да благодаря за доверието на целия екип към мен, за неуморната  работа на редакторката Олимпия Верже и за всеобемащата енергия на завеждащата връзки с обществеността редакторка Нели Младенов.

Искам да изкажа и огромната си благодарност към професора по български език и литература и преводач Мари Врина, на чиито усилия и труд се дължи превода на повече от 50 книги от съвременни и класически български автори. Не мога да се сдържа да не кажа, че миналата година тя стана носител на най-престижната френска награда за превод „Етиен Доле“ за 2021 г., присъждана от Сорбоната.

Смятам, че няма човек, роден и израсъл във времето на тоталитаризма, който да не носи по един или друг начин стигма от този период. В този смисъл веднъж нанесена, поразата или стигмата се предава несъзнателно от поколение на поколение. И това е може би най-коварната, най-скритата и най-дългосрочно действаща последица от комунизма – фактът, че той мимикрира, сменя дрескода си, сменя новоговора си, сменя външността си, но в своята същност остава един и същ.

Когато през 2016 г. започнах да пиша романа си „Поразените“, аз не смятах, че само след няколко години, той ще се окаже толкова стряскащо, печално актуален. Не можех да си представя, че историите, които разказвам, случили се преди 77 години, ще ги гледам на живо пред екрана на лаптопа си. Не смятах, че историята може да проявява смазваща, смразяваща повторяемост.

В „Поразените“ се разказва за далечната 1944 г., когато Червената армия навлиза в страната, извършва с помощта на своите български лакеи преврат на 8 срещу 9 септември и установява тоталитарна диктатура. Още от първите дни започва терорът върху всички онези, които не приветстват новата власт, които отказват да ѝ сътрудничат, да се закичат с червени карамфили и червени ленти на ръкавите, които отказват да ходят по митинги и да скандират имената на комунистическите вождове. Още в първите дни безследно изчезват или са арестувани журналисти, закриват се редакции на „вражески“ настроени вестници.

Под подозрението на кремълските лакеи попада всеки, който отказва да сътрудничи на новата власт. Издаден е специален декрет, който насърчава отмъщението към „народните врагове“. А „народен враг“ е заможната буржоазна класа, тютюнотърговци, едри и дребни индустриалци, едри и дребни земевладелци, интелигенцията, средната класа, като цяло получила висшето си образование в европейските столици, всички те са потенциални врагове на новата власт, освен ако не демонстрират изричното си желание да ѝ сътрудничат.

А да ѝ сътрудничат, означава да разпространяват партийната пропаганда, да се борят срещу свободата на словото, да всяват страх у познатите и непознатите си, да ги шпионират, да доносничат срещу тях, да ги клеветят в недостатъчно уважение към комунистическата идеология. Арестувани са десетки хиляди души из цялата страна. Провеждат се набързо сформираните, камуфлажни, декоративни, безпринципни „народни съдилища“, в които се осъждат на смърт хиляди от висшия и средния политически ешелон, лекари, учители, банкери, писатели, журналисти, художници. За няколко месеца елитът на нацията е ликвидиран.

В министерствата и административните учреждения съставът е напълно подменен, на мястото на хората с образование са назначени привърженици на новата власт много често без никакъв образователен ценз. Семействата на осъдените и арестуваните са изселени по провинцията, имуществото им е иззето „ в полза на народното съкровище“, както е записано в смъртните присъди. За няколко месеца терорът на новата власт успява да всее парализиращ страх в душите на населението. Духът на европейска България е изтръгнат. В жилищата на арестуваните, убитите, изселените и безследно изчезналите са настанени българските лакеи на съветската диктатура. Вече те се разпореждат с имуществото им, с мебелите им, с приборите им, с дрехите им.

Метафизично зло, катастрофа, трагедия, която изведнъж се сгромолясва върху България преди 77 години, а сега се стоварва с всичката си тежест и върху Украйна. Никой не е вярвал, че тази катастрофа е възможна да се случи, никой не си е представял, че нейните мащаби могат да са тъй огромни и безмилостни.

Смятах, че „Поразените” е роман за паметта, а се оказа, че той е и предчувствие  за онова, което предстои. Понякога литературата и историческата съдба мистично се преплитат. И писателят може да бъде единствено свидетел на това преплитане.