Ще си позволя да започна с едно лично признание. Преди много години (бяхме средношколци) имахме часове по професионално ориентиране. В тях трябваше да си представим Живота. Пет, десет, двайсет, трийсет, четиресет години напред. Трябваше да знаем какви са талантите ни, ала най-важното бе: как ще се трудим за т.нар. общество. Тогава реших, че моят принос към развития социализъм ще бъде науката „бекетознание“. Вярвах още, че докато дойде време за пенсия, ще натрупам толкова абсурди, че само и единствено Бекет ще ми помогне да им намеря стопанско приложение.
Ето защо, четейки „Самюъл Бекет: сияйното отсъствие“, по детски се радвам, че една моя мечта се е сбъднала и че тази така лелеяна наука сега е факт. Лошото е, че Антоанета Дончева ме изпревари и ми отне илюзията, че някой ден Годо ще бъда самият аз. Но важното е, че книгата я има; че вече я дочакахме.
И сега, малко по-сериозно. След „Самюъл Бекет: сияйното отсъствие“ наистина може (и трябва) да се говори за бекетознание в България и за това, че литературната теория е придобила епистемологични сетива за абсурда. Няма човек, който да не е държал абсурда в ръцете си и да не е усещал, че колкото по-силно е желанието да го излееш като мръсна вода, толкова по-лесно той преминава през кожата и се сраства с плътта ти.
Не е необходимо да четеш Бекет, за да знаеш, че кръвта може да изтече, но не и абсурдът. Почти метафизически устойчив, той те кара да търсиш определения, да го сравняваш, да го изследваш… да го гледаш ту под лупа, ту под микроскоп, ту с бинокъл. Подобен е изследователският подход в книгата на Антоанета Дончева. От Августин и Данте, от Николай Кузански и Шопенхауер, от Маркиз дьо Сад, Марсел Пруст и Джеймс Джойс… текстът изследва всички възможни пътища, през които брауновите частици на читателската рефлексия биха могли да минат. Бекет, разглобен до кварки; като всеки от тези кварки носи в себе си сноп херменевтични перспективи. Четеш за „Краят на играта“ и откриваш, че визиите към този текст са повече от песъчинките в Тихия океан. И което е парадоксално, Антоанета Дончева е успяла да ги открие, да ги опише и каталогизира. През любимата игра на Бекет – шаха (само библиографията по този въпрос стига за няколко дисертации), през митични лабиринти, та до библейските сюжети около Йов и гниещата от проказа плът…
Друг е въпросът, че подобно знание задължава (и донякъде смущава). След толкова шахматни истории, ако не беше тази книга за Бекет, нямаше как и откъде да науча, че съществува някой си Кумар[1], който през вече далечната 1997 г. е написал чудесна монография за шахматните метафори в „Краят на играта“; нито щях да съм чувал за Алавес и Ейтънейзен и да зная, че наричали шаха „мечтаният свят на Бекет“ (стр. 371).
И ако в свое оправдание бих казал, че не съм професионален шахматист, то с образа на пророците нещата стоят по друг начин. Като „професионален“ поп би трябвало да ми е ясно, че човекът от земята Уц е главният герой в пиесите на Бекет. Ама пусти семинарии… като не се учи в тях за Томас Кузиньо и за това, че още той е открил връзката между агонията на Лъки и „излишното“ страдание на Йов… Всъщност то е излишно и при Мърфи, и при Молой и при Малоун. Давам си сметка, че на онзи, който иска да бъде добър богослов, трудно ще му хрумне как знанието за Йов може да граничи с Бекет. „Прекалено абсурдно е“, биха казали мнозина. Но ако човек прочете повестта „Първа любов“ и чуе как разказвачът ни известява: Да бъдеш само болка и нищо друго, това би опростило нещата, всичко се променя. За да го проумееш обаче, ти трябват книги мостове. В противен случай бездната от смислови връзки, от намеци, от алюзии и от значения ще е непроходима. По-лесно би било да минеш пешком по вълните на Червено море, отколкото да шестваш по водите, свързващи библейските морета с тези на абсурдния театър.
Като протегната ръка са тези книги мостове и в това е тяхното очарование. Дори да не водят към Нова Земя и към Ново Небе, пак си струват. Най-малкото защото могат да укажат пътя към една Вишнева градина с разклоняващи се пътеки, за да видим как именно там Поцо и Лъки чакат Годо. А може да ни посочат Вуйчо Ваньо и полусериозно да ни попитат: би ли могъл един герой на Чехов да се присъедини към компанията на Владимир и Естрагон? Ще им помогне ли да се обесят или любезно ще им обясни, че този глупав навик е вреден за тяхното здраве?
Въпрос и след въпроса – запетайка. За да последва друг въпрос…
Ала „лошото“ е, че четенето не отговаря на въпросите, а само ги умножава. И ти, скъпи читателю (би казал Радичков), за да оцелееш, трябва да хванеш тези запетайки за петите и като библейския Яков чрез тях да се оттласнеш от утробата на майка си. Сетне, докато суматохата е в разгара си, добре е да има кого да попиташ: дали английската дума за болка – pain, и римската богиня на наказанието – Poena, са като двете страни на една и съща монета? И ако отговорът е да, то от какъв метал е отлята, колко тежи и каква е покупателната стойност на тази монета?
Някой би казал, че Бекет обича книгата на Йов, защото тя стои някак встрани от общия библейски контекст. Но Антоанета Дончева (струва ми се) би отвърнала, че по-голям абсурд никой никога не би могъл да измисли.
И става безпощадно ясно, че едно от големите достойнства на „Самюъл Бекет: сияйното отсъствие” е, че тази книга ни превежда важни разговори, водени на езици, които не разбираме. Сякаш и тя – подобно на Савската царица (от Флоберовата пиеса „Изкушението на св. Антоний) – пристига при нас, обвита с прочутото жълто платно, донесено от Бактрия. Нужни са четиресет и три преводачи при това пътешествие… А това – понякога – може да бъде извор на недоразумения.
Но да пишеш за Бекет и да вярваш, че няма да се появят недоразумения, е малко абсурдно.
