В Курило нощта мина спокойно. Сега, рано сутринта, огромният парк на психиатричната клиника миришеше свежо на мокра пръст. В клоните на дърветата пееха, та се късаха славеи.
По лъскавата от падналия дъжд централна алея лежаха като огромни въпросителни и удивителни знаци розови блестящи червеи. Галилей внимателно ги заобикаляше. Ръждивият му халат беше пристегнат с тел. Утрото винаги го вдъхновяваше. Предстоеше му най-приятната част от деня – да си купи от лавката на портала кафенце и цигари, да клекне до телеграфния стълб, да си сръбва от кафенцето и да пуши цигара след цигара.
Тютюнът усилваше мисълта му и след мъчителната, безпаметна от лекарствата нощ той пак можеше да разсъждава за съдбините на света.
Лавката обаче още беше затворена. Галилей безпомощно се озърна. Отчаянието го затисна, сякаш изсипаха отгоре му цял самосвал с чакъл. От будката на охраната се показа Григор Сфинкса. Сфинкса винаги имаше цигари. Колкото и да го мразеше, Галилей се помоли:
– Дай една цигара.
– Първо кажи „Аз съм лайно“! – измуча Сфинкса.
– Аз съм лайно.
– Сега може – каза Сфинкса. Извади смачкан пакет от джоба на брезентовата си шуба в защитен цвят, изтръска една цигара и я подаде на Галилей. Галилей запали с треперещи ръце и когато вдъхна първата глътка дим, пак чу песента на славеите.
– Какво се чува за войната? – попита, заеквайки от вълнение той.
– За войната ли? – погледна го с интерес Сфинкса и грапавите му бузи се нагънаха като гофрирана ламарина. – Войната свърши!
Галилей изтърва цигарата. Огледа се безумно и хукна обратно към болничния корпус. Сфинкса се затресе от смях.
– Войната свърши! – крещеше Галилей. Влетя в спалното помещение и започна да буди другите болни. Сваляше одеялата им на пода, дърпаше тежките като торби цимент възглавници, отвори прозорците.
В рамката на вратата се появи санитарят – големият като мамут Пантелей.
– Дътийбамайкатадътийба – сънливо и басово пропя той и с едната ръка без никакво усилие прикова Галилей за желязната рамка на леглото му, а с другата започна да го връзва с висящите там каиши – първо ръцете, после краката.
– Хората още спат бе, дътийбамайкатадътийба!
