Дългогодишните солисти на Варненската балетна трупа Румяна Малчева и Денко Стоянов за партньорството в балетната двойка и израстването заедно; за отношението към класическата и съвременната хореография; за уроците на хореографите Галина и Стефан Йорданови, Желка Табакова, Калина БогоеваКакво предопредели дълголетието на вашата балетна двойка?

 

 

Румяна Малчева: С Денко винаги се чувствах много комфортно и много сигурна, имах му доверие и бях щастлива да танцувам с него.

 

Денко Стоянов: След като постъпих в операта, първоначално танцувах в ансамбли, после започнах да получавам сола и така постепенно се оформихме като балетна двойка с Руми. Тя дойде от Държавното хореографско училище в София, а аз завърших във Варна, но си допаднахме и повече от десет години танцувахме заедно.

Румяна Малчева: Желка Табакова ръководеше балета, тя ни събра за пръв път в двойка за „Порги и Бес“ на Гершуин през 1987 г.

Биографията ви на балетна двойка започва със съвременна хореография, нещо необичайно за онова време. Сигурно ви е било интересно… 

 

Румяна Малчева: О, да. Тогава съвременната хореография въобще беше непозната у нас. Аз съм випуск 1969 г. и ние нищо не знаехме за съвременна хореография, тя навлезе години по-късно в балетното образование.

 

Защо Желка Табакова избра тъкмо вас да представите авангардната за времето си хореография? 

 

Румяна Малчева: Не само нас. Ние с Денко танцувахме на премиерата, но в представленията се редувахме с другата солистична двойка Екатерина Чешмеджиева и Константин Илиев.

 

Румяна Малчева: Желка Табакова дойде при нас, току-що завършила хореография и балетна режисура в ГИТИС, Москва, беше млада и всички много я харесвахме. Но и с Галина Йорданова съм имала хубави репетиционни моменти – спомням си „Жизел“, където танцувах сватбеното па де дьо и солистка вилиси.

 

Денко Стоянов: Галина и Стефан Йорданови бяха крайно взискателни, те преподаваха старата руска школа, всичко беше много строго, дисциплината беше желязна, репетирахме непрекъснато. С тях подготвяхме новите балетна постановка за три, понякога и за шест месеца. Това се налагаше и от спецификата на големите класически балети, повечето от които Йорданови поставиха за пръв път във Варна. Тогава репетиционният процес по принцип заемаше много по-дълго време, отколкото сега. Йорданови работеха предимно класическа хореография, но поставяха и съвременна хореография, като Еcce Homo, което имаше голям успех. А Желка Табакова внесе много нови идеи, тя беше истински новатор.

 

И Варненският балет е имал привилегията пръв да почерпи от нейната иновативна младежка енергия.

 

Как се случи преходът от класическа към съвременна хореография, доколкото класическата хореография е била запазена марка на Галина и Стефан Йорданови, формирали облика на варненския балет повече от две десетилетия. Румяна Малчева: Наред със свежия полъх, който донесе със себе си, тя за пръв път покани чужди хореографи във Варна.

Денко Стоянов: Това бяха Ренато Греко и Мария Терезия дел Медико, благодарение на които се сблъскахме с тенденциите в съвременната хореография. Двамата поставиха балета „Бохемски живот“, в който Мими не страдаше от туберкулоза, както е в операта на Пучини, а беше наркоманка.

Румяна Малчева: Трупата ни беше голяма, в нея танцуваха около 50 балетни артисти. За пръв път направиха подбор, нещо съвсем чуждо за нас. Този кастинг, както сега се нарича, продължи много дълго, ние играехме, журито ни отсяваше, отсяваше, докато накрая останахме шест момичета. Беше много трудно и аз бях щастлива, че доказах себе си, защото от шестте балерини само аз и Ина Коджагюлова бяхме в навечерието на 40-те, останалите бяха много млади. Спомням си, че Мария Терезия ме харесваше, Ренато не съвсем, после те заминаха и ни оставиха да репетираме с тяхната асистентка Мария Грация. Репетициите продължаваха всеки ден от 9 сутринта до 9 вечерта, аз минах само на чай и беше безумно трудно, но смятам, че този репетиционен процес удължи сценичния ми път. След „Бохемски живот“ танцувах още осем години, преди да се посветя на балетната педагогика. Почувствах се особено горда, когато накрая Ренато ме похвали за напредъка, който съм постигнала, и ми възложи главната роля на Мими във втория състав. Но и да играя в ансамбъла ми беше приятно, даже хореографията на ансамбъла ми харесваше повече, отколкото тази на Мими.

Денко Стоянов: Усвоявахме нови танцувални техники и това ни вдъхновяваше.

Румяна Малчева: За пръв път правехме и екзерсисите по нов, съвсем различен, начин. За нас всичко това беше не само интересно, но и сложно, защото както вече казах, нямахме нужната подготовка по съвременна хореография. Огромна е разликата между екзерсисите за съвременна и класическа хореография, макар че базата и в двата случая е класическата хореография.

 

Кое все пак се танцува по-трудно – класическата или съвременната хореография?

 

Денко Стоянов: Винаги се тръгва от класическата към съвременната хореография, това е пътят за развитие на съвременни балетни техники.

Румяна Малчева: Най-добре би било да се започне с паралелно обучение по класическа и съвременна хореография. През 2012 г. ме поканиха в едно балетно училище в Лондон, в което 9-годишните деца учеха класика, но също джаз балет, модерен балет, степ и всичко вървеше паралелно. Неслучайно английските танцьори могат всичко. Сега в България също се учи съвременна хореография, но все още има какво да се желае.

 

 

 

Ако следваме хронологията, след Желка Табакова идва Калина Богоева, едно от големите имена в съвременното балетно изкуство, примабалерина на Софийския балет, професор, академик.

 

Денко Стоянов: Да, в началото на 90-те години начело на нашия балет застана Калина Богоева, която по-късно оглави балет „Арабеск“, създаде фондация „Калина Богоева“ и от години провежда своята Международна лятна танцова академия във Варна.

Румяна Малчева: Тя умееше да ни предразполага, беше строга, но притежаваше и чувство за хумор, така че нещата винаги се получаваха. С нейните постановки „Болеро“, „Дон Кихот“ и други заглавия пътувахме на голямо турне в Германия, Швейцария и Австрия. Отнасяхме се с респект към нея, наричахме я „Господарката на Медената планина“, защото една от ролите ѝ в балета „Каменното цвете“ беше именно Господарката на Медената планина.

И си спомням един такъв случай. На един 24 май трябваше да играем балета „Нестинарка“ от Марин Големинов, хореография Калина Богоева в курорта „Дружба“, сега „Св. св. Константин и Елена“. Качихме се в наетия специално за нас автобус, предварително облечени с ефирните си сценични костюми, наметнати отгоре с лека дрешка. Шофьорът започна да обяснява, че ще ни остави на едно място, откъдето лесно сме можели да стигнем пеш до сцената. Възпротивихме се, защото времето беше доста хладно, макар и 24 май, и нашият колега и репетитор Любомир Кацаров веднага влезе в пререкание с шофьора. В този момент вратата на автобуса се отвори.

 

„Добър ден“ каза със спокоен глас Калина Богоева, погледна шофьора с онези нейни зелени очи и му нареди: „А сега карайте след мен“. Затвори вратата на автобуса, качи се в своята кола и потегли. Шофьорът беше като омагьосан и без да каже дума, подкара след нея. А ние избухнахме в луд смях, защото Любо похаби толкова много енергия, но не можа да се разбере с шофьора, докато Калина го направи само с едно „Добър ден“. Най-забавното в случая беше, че суетейки се около тръгването, Калина беше пропуснала началото на разпрата и съвсем не подозираше, че е разрешила някакъв конфликт. Толкова силно беше излъчването ѝ.

Денко Стоянов: Тя наистина притежава силна харизма. Двамата с Руми сме завършили при нея в НМА „Проф. Панчо Владигеров“ балетна педагогика, бакалавърска степен, и балетна режисура, магистърска степен.

 

Вие, балетните артисти, сте толкова обсебени от балета, сякаш нищо друго не съществува. Не го ли чувствате понякога като ограничение?

 

Денко Стоянов: В никакъв случай. Да танцуваш балет, особено на млади години, това за нас не беше ограничение – напротив, ние танцувахме нашите осъществени мечти. Има период, в който трябва да изживееш това. По-късно, след като натрупаш опит, разбираш, че животът съдържа и други важни неща, но все пак балетът си остава смисъл на нашето съществуване. Това беше и продължава да бъде нашият избор. Моят балет е моят живот и моят живот е моят балет.

Румяна Малчева: И аз не съм се чувствала ограничена. Въпреки непрестанните репетиции, намирахме време за дискотеки и всякакви други забавления, след всяка премиера се събирахме, за да празнуваме. Не бих могла да си представя живота без балет. И ако имах втора възможност, пак щях да избера балета.

 

Безкрайното търпение, което ви е необходимо, за да усъвършенствате всеки детайл от изпълнението си, как го постигате?

 

Румяна Малчева: Детайлите понякога се получават, понякога – не, а търпението се разбира от само себе си. Нашето поколение танцуваше с нагласата, че непрекъснато трябва да се усъвършенства. Така ни възпитаваха и за нас това си остана най-голямата ценност за цял живот.

 

Дори да постигнеш съвършенство, то не ти е дадено веднъж завинаги, трябва отново и отново да го защитаваш…

 

Денко Стоянов: Да, балетното изкуство е ефирмерно, то е мимолетно, за мига и трябва непрекъснато да работиш върху техниката си, за да я запазиш. Ден или два да не репетираш, губиш част от постигнатото. Скокове, поддръжки, шпагат, пирует, арабеск, падьом и всичко останало трябва постоянно да тренираш.

Румяна Малчева: Всекидневно трябва да поддържаш тялото си, за да ти служи. Ние започваме с балета от ранна възраст и затова от малки сме научени на труд и дисциплина. Дисциплина и труд. Това е. И не ни е тежало, защото сме го обичали. Няма друг начин да танцуваш балет, освен ако не тренираш редовно.

 

Ролята, в която най-много сте се харесвали, която най-много ви е вдъхновявала?

 

Румяна Малчева: Първата ми голяма роля беше Босилка в „Нестинарка“ от Марин Големинов на хореографа Асен Гаврилов. Работех с чудесната балетна педагожка Лили Берон, която някога е танцувала същата роля. Веднъж тя ме попита имам ли специални отношения с хореографа, аз отговорих отрицателно и озадачена на свой ред я запитах защо ми задава такъв въпрос. Защото, обясни ми тя, моята партия била по-сложна и по-хубава от нейната (усмихва се). След това дойде Ида в „Цветята на малката Ида“ от Владимир Панчев, отново с хореография на Асен Гаврилов, сватбеното па де дьо в „Жизел“ – то ми беше едно от най-любимите, после Принцеса Бодур в „1001 нощ“, Момичето в „Синдбад Моряка“, Момичето в „Корени“ от Милко Коларов, хореография на Маргарита Арнаудова, танцувах в „Още веднъж за любовта“ от Вангелис, в „Любовна магия“ играех Лусия и т.н.

Денко Стоянов: Първата ми роля при Йорданови беше в детския балет „Чиполино“ през 1979 г., тогава танцувах с Валя Желязкова, харесвах си тази главна роля. После участвах в „Жизел“, „Любовна магия“, „Бохемски живот“, в „Дон Кихот“ бях Базил, също любима роля, и още много други. Обичах да бъда на сцената с Руми в „Порги и Бес“, „Чудният мандарин“, „Чиполино“ – втората постановка, дълги години танцувахме с нея танца в операта „Травиата“, хореография на Емилия Кирова, също „Рахманинов“ по музика на Рахманинов, хореография на Калина Богоева, много хубаво представление.

 

 

 

Толкова години, всеки ден с един и същи човек, не омръзва ли?

 

Денко Стоянов: О, да, случвало се е дори сериозно да се скараме (засмива се), но това не траеше дълго. В нашата двойка Руми беше по-търпелива, по-уравновесена, докато аз бях по-невъздържан.

Румяна Малчева: Така или иначе забравяхме всички недоразумения, когато излизахме на сцената и никога не сме си позволявали различията ни по каквито и да било въпроси да влияят на нашите изпълнения.

Денко Стоянов: Руми беше чудесна партньорка, много технична, а и беше лекичка, което е предимство при поддръжките. Тя беше голям работохолик и непрекъснато ме дърпаше да репетираме, което понякога ми досаждаше, но се подчинявах. И до ден днешен не разбирам колегите, които се отказват от поредната репетиция, вярвайки, че нещата ще се получат от само себе си по време на представлението.

 

В балетната двойка всеки е зависим от другия, на какво разчитате у своя партньор?

 

Денко Стоянов: Във взаимоотношенията с партньорката си разчитам на нейната всеотдайност, съвест и честност. Много е важно да знаеш какъв човек имаш срещу себе си, защото се срещат хора, които едно казват, друго мислят и трето правят, дори могат нарочно да изтърват партньорката си.

Румяна Малчева: Това е най-важното наистина. Танцувала съм и с друг партньор, който беше крайно суетен и некоректен, така че знам много добре какво означава това, за което говори Денко.

Денко Стоянов: В една двойка всеки трябва да знае как да презентира партньора си. Ако нещо не се е получило, аз търся причината най-напред в себе си и винаги обсъждам с партньорката си защо е станало така и какво трябва да променим, за да стане. В двойката мъжът не бива да се самоизтъква и да слага себе си на първо място, това е професионален принцип.

Румяна Малчева: Денко винаги е бил кавалер, не само към мен. И по-късно, когато станах репетитор, той винаги се е държал по същия начин. С Денко балерината е спокойна и може да разчита на него за подкрепа и помощ.

Денко Стоянов: А има и балерини, които са много претенциозни и непрекъснато настояват партньорът им да променя сценичното си поведение, което предизвиква комплекси, създава дискомфорт, несигурност и води до обратен ефект.

 

Един излишен въпрос, но все пак да го задам. Обичате ли аплодисментите?

 

И двамата: Кой не обича аплодисментите.

 

Мислите ли за публиката, когато танцувате, или напълно я изключвате?

 

Румяна Малчева: Нямам време да мисля за публиката, напълно се потапям в това, което ми предстои.

Денко Стоянов: Преди години поглеждах към публиката, но нечий поглед можеше да ме разконцентрира и се научих да се пазя от това.

Румяна Малчева: Имахме една колежка, която така те гледаше по диагонал, че можеше да те събори с поглед, но с времето и аз намерих своя начин да се абстрахирам от лоша енергия. Ние сме толкова кратко на сцената, колкото кратко и на земята, затова трябва да използваме това време, за да дадем най-доброто от себе си, с надеждата, че публиката ще го оцени.

 

Пожеланията ви за сегашната балетна трупа на Варненската опера…

 

Румяна Малчева: Направихме балетните паралелки в НУИ „Добри Христов“, за да подготвяме млади кадри и сцената да се пълни с нови артисти, но това не се случва в степента, която очакваме. Наистина, днес не е лесно да се поддържа национална балетна трупа, защото съществува отлив от нашата толкова трудна и недотам добре заплатена професия. От друга страна, съвременният глобален свят предпочита интернационалните балетни трупи с високо мотивирани артисти. Наблюдаваме този процес навсякъде по света, така е и в сегашния балетен състав на Варненската опера, на който пожелавам много късмет във всяко отношение.

Денко Стоянов: И аз пожелавам същото. Ще се радвам, въпреки тенденцията, за която спомена Руми, на варненската балетна сцена да танцуват повече българи и те да бъдат лицето на Варненския балет.