Мадс Микелсен е превъзходен злодей (и не само), но и най-добрият актьор трудно може да се впише в образ, създаден и „оживен“ от друг. Ако сте гледали Джони Деп като Гелърт Гринделвалд, с наежената бяла коса, различните очи и цялото му същество, излъчващо някаква перверзна наслада от съзнанието за собствената му злокобност и за страха, който внушава у околните, не бихте могли да си представите друг Гринделвалд…
Но ето, че въоръжени с „етични съображения“ от Warner Bros. изгониха от снимачната площадка изпълнител, от чийто персонаж не могат да се лишат във „Фантастични животни: Тайните на Дъмбълдор“, с каквито и да било сюжетни еквилибристики. И ако Тери Гилиъм имаше нужда от сценарна обосновка, за да довърши ролята на непрежалимия Хийт Леджър с други актьори (в „Сделката на доктор Парнасъс“, 2009), то във „Фантастични животни“ 3 просто са „сменили лицето“ на Гринделвалд и са оставили Микелсен да се оправя сам (с два бели кичура в перчема). Не че това е най-големият проблем на филма…
Изглежда нито Дж. К. Роулинг, нито Дейвид Йейтс са си взели особена поука от противоречивия прием от страна на критиката на предишния им съвместен епизод от приключенията на фантастичните животни и съпътстващите ги магьосници. И дори привличането на ветерана в Хари Потър-драматургията Стийв Клоувс (но също така сценарист и режисьор на „Невероятните Бейкър бойс“, 1989) не успява да помогне на Роулинг да надгради въображението на „вие-знаете-какво“. В резултат „Фантастични животни 3“ се оформя все повече като spin-off на prequel-а (или обратното) на Дъмбълдор, Албус Дъмбълдор.
Насред предизборната кампания за лидер на магическия свят Гринделвалд пак съумява да се измъкне от правосъдието – с помощта на съмишлениците си, сред които вече са мрачният феникс Кридънс и четящата мисли Куини, и се намесва в управленската надпревара. Междувременно Дъмбълдор, за когото вече знаем, че не може да се изправи в единоборство с Гриндевалд, събира екип, начело с братята Скамандър, за да гарантира честността на избора, в който основно действащо лице е магическото създание килин, което разпознава „чистата душа“…
Третият филм от поредицата страда както от проблеми с ритъма, така и от сериозни сценарни липси, в това число и липсата на „магия“, която да прикове вниманието на зрителя. Сред тайните на семейство Дъмбълдор се оказват мелодраматични хватки като обречена любов с трагични последици и хомосексуално привличане, което е толкова „срамежливо“ заявено във фабулата (вероятно под страх от някаква цензура, тегнеща над „младежките филми“) и така лишено от химия в актьорското взаимодействие, че звучи като самоцелна сензация. Същевременно отношенията между познатите персонажи общо взето буксуват на едно място, характерите не търпят развитие (с изключение може би на Джейкъб Ковалски), някои като магьосницата Тина почти отсъстват от сюжета, а новите образи остават по-скоро щрихирани. Самият Гринделвалд е изгубил нещо от безпардонната си жестокост и повече напомня на рафинираните противници на Джеймс Бонд, отколкото на самозабравил се магьосник.
Като оставим настрана усещането за déjà-vu, логичните връзки на ръба на клишето с всичко, което познаваме от вселената Хари Потър, и разглеждането на „Фантастични животни 3“ като опит да се извлече още финансова изгода от носталгията по Хогуортс, основният проблем, който все повече се откроява в новата поредица, е стремежът на интригата да разисква политически казуси с подчертана липса на задълбоченост. Джоан Роулинг далеч не е първата, на която ѝ хрумва да прави паралел между събитията в измислен свят и печално известните ламтежи на тирани с мегаломански философии.
Но… Има много осезаема разлика между намеците за чистокръвната раса и постоянно тлеещия конфликт между хора и магьосници, които се промъкват от самото начало на сагата за Хари Потър и поддържат напрежението на контекста, и превръщането на поредния Вие-знаете-кой в централна фигура на фабулния сблъсък, с манипулирането на масите и нахъсването на последователите (не на последно място с обещанията за „истина“ и „свобода“) – неусетно средството се е превърнало в цел. А разпознаваемостта на поуката предизвиква единствено досада.
В този смисъл, с всеки следващ епизод „Фантастични животни“ става все по-предвидим и по-малко изненадващ, що се отнася до общата сюжетна конструкция, включително и със своеобразната „кротост“ на финалната равносметка в стил „грандиозният сблъсък отново се отлага“. А паралелните лични истории на персонажите или се разпадат, или се замразяват за неопределено време, или се банализират.
Явно четирите години след „Престъпленията на Гринделвалд“ не са стигнали за освежаване на франчайза и в резултат „Фантастични животни: Тайните на Дъмбълдор“ е все така ефектен като визия, но му липсва баланс, както драматургичен, така и монтажен. А Еди Редмейн, Дан Фоглър и техните герои си остават най-добрите попадения, напук на „големите“ магьосници.
