„Постоянна експозиция“ (ИК „Жанет 45“, 2021 г.), дебютната стихосбирка на Преслава Виденова, е разделена на четири части и разглежда вярата и любовта пред лицето на смъртта. Преслава показва какво се случва с достойнството и отговорността под сянката на страха и търси пътя на човечността.

Да си представим, че тези стихове са картини в галерия. Постоянна ли е наистина тази експозиция, или това е усещане, което се ражда от самите картини – стихове, а не се дължи на реалността и нейната изменчивост?

Разполагам с ограничен набор от персонификации, т.е. темите и подтикът зад стиховете са обичайни и общочовешки, затова бих казала, че обектите на обозримото в книгата за мен са постоянни, постоянно актуални и въплъщават предмети на колективната памет.

Диафрагмата на възприятията ми се разраства или свива, повлияна от външни процеси, трептения, прахови частици. Естествено се променят преценката ми за обектите на паметта и повърхностните им напластявания, не самите обекти.

Стихотворенията за мен са убежища за събирателни образи, съставени от сходни или припокриващи се фрагменти на конкретни лични спомени. Конкретни са, защото са спомени за събития, предизвикали дълбок афект.

Затова си мисля, че психичният свят на всеки се основава върху една самостоятелно подбрана постоянна експозиция, изложена в галериите на тялото. Тя е пълното вътрешно отражение на полиморфната психическа същност, което желае да бъде проявено и изведено от параметрите на субективното преживяване, за да се изобличи и интегрира.

Ти се занимаваш задълбочено, изследвайки историческите пластове в теб, свързани с идентичността ти, семейството ти. Какво ти носи този процес и какво откриваш?

Носи ми чувство на принадлежност и ми позволява да се разгранича от артефактите на паметта, да ги заявя, за да мога след това да ги асимилирам – така те спират да ми принадлежат като бреме и стават осъзнато преживени. Позволява ми също да отдам почит на предците си, докато отстоявам границите на личния си дълг, да срежа пъпната си връв с ясното съзнание, че съм носител на същата родова кръв.

КОРЕН

Имах спомен от отминала епоха
как проходих
           изличи се,
проговорих
           изличи се,
и отраснах сред божурите,
докато ронех пурпурните цветове.

С тях посипвах дънера
на двора.

Пръстените в ствола
бяха мощите на близки.

Стволът бе поникнал
наобратно в почвата –
върба,
захваната в ядрото на земята,
пуснала брада от корена,
и не израстваше нагоре, а
надолу,
затова стоях
върху отсечената част
от моята страна на родословието
и се преструвах на корона.

Питаш се как можем да живеем с миналото си, с историята си, със съдбата си, но четейки тези стихове, в които човек често се чувства притиснат до стената, аз се питам, можем ли да променяме историята си?

Ние пак сме притиснати от капана на субективните си възприятия за миналото, т.е. миналото ни най-общо казано е конвенция, базираща се на нашето тълкуване на събитията, които ни формират, както и на цялата обективна фактология, която ни убягва.

Не сме в кой знае колко по-изгодна позиция, що се отнася до достъпното настояще. Остава ни единствено да сме съзнателни за предпоставките на действията си и,  доколкото е възможно, за влиянието, което оказваме.

ВЪЗДУХ

Все по-оскъден става разговорът,
все по-трудно вдишваме
все едно
някой е настъпил дробовете ни
като трамплин,
от който да се гмурне в нищото.

Над пъпа ми виси дете,
захванато за двойката ребра
на слънчевия сплит, и се люлее.
Пита
колко повече е нужно
да задържа въздуха си под водата.

Занимава те травмата, личната и социалната, ти я разглеждаш в нейните последствия и как се отразява в душата на човек. Надничаш в скритото, в неизговорното. Какво ти носи това и защо го правиш?

Облекчение. Щом открито адресирам болезнените звена, спирам да изпитвам страх от афекта. Осветявам сенчести аспекти на същността, задавам локуси на обозримото си присъствие, помествам се в тялото си с целия обхват на сетивността му. Определено влагам ритуалност в стиховете и така те придобиват параметрите на свещенодействие, затова се стремя да съм безупречна или честна в словото си – то е необходимото лично жертвоприношение, което правя, за да се съхраня.

Откривам един брутален краен жест на жестокост, имам чувството, че чрез нея разобличаваш отказа от отговорност, така ли е?

Жестокостта ни прави арогантни. Жалостивостта също. Не желая да бъда нито жестока, нито жалостива.

Под жалостивост тук не разбирам съпричастността, защото истинска съпричастност може да бъде проявена само от позиция на сила. Личната сила започва от способността да назовеш слабостите си, раните си, травмите си, срама и страха си, да признаеш, че си уязвим и крехък. Всичко друго е обезсилващ компромис със самия теб.

Затова и не смятам, че има нещо чак толкова крайно в текстовете. Чрез тях проявявам милост към себе си, приемам отблъскващите лица на действителността си, поделям я със света на другия и признавам неговите отблъскващи лица, без да извръщам поглед.

Така поемам отговорност за своите действия, за участието си сред тези лица. 

РЕФЛЕКС

Жест, колкото да завърши прегръдката:
на пръв поглед не коства нищо.

Не крие риска от избухването на война,
метеж,
от свалянето на правителство;
настъпването на глобален катаклизъм.

Не е знак за посегателство върху честта.

Не демонстрира принадлежност
към конкретна радикална група.

Не е идеологически обвързан
с омразата към всичко чуждо.
Не ранява, не държи двуострия кинжал
на подлостта,
не е двусмислено внушение
за нож в гърба –

и все пак ръката се свива в юмрук.

Темата за вярата присъства силно в тези стихове. Вярата, която е поставена под съмнение. Свещеното е отречено, лудостта вирее и разрушава. Какво се случва когато изгубиш вярата си?

По-скоро тотемите и култовете на вярата са отречени и за мен те са несъстоятелни, те се поддават на разруха и се погубват, не вярата. Несъстоятелни ставаме и ние, когато се вкопчваме в тленността на прищевките си.

Друго е вярата, поне за мен, и тя не е подчинена на някакъв фиктивен демиург, който ще слезе, за да ни нахрани, облече, помири и задоволи, а на способността вътре в самия човек да се въздига от бездната си, от горчивината си и въпреки тях да се преборва със себе си, да постига освобождението от меркантилните си зависимости, да се себенадмогва, да се окаля и очисти, да облагородява почвата на дребния битовизъм с будна и жива непримиримост.

Нужни са непрестанни усилия, за да се постига човешкото – нужно е всякога да вярваме, че съзнанието за избора превъзхожда зверското в нас, и всекидневно да избираме да бъдем животворци.

ИЗНАСЯНЕ НА СИНА

В последната най-южна стая
на последния обитаван апартамент
на последния двайсет и втори етаж
на едничкия блок в този тъжен,
населен предимно със скитници,
лунатици и амбулантни търговци,
в пазарните дни процъфтяващ
най-краен квартал
моят малък невзрачен Христос
вдигна микровъстание.
Моят малък невзрачен Христос
слезе от малкото сувенирно разпятие,
заковано в подпухналата от влага стена,
и отърсвайки всичката пепел
и всичките сажди, полепвали някога
по миниатюрното му лакирано дървено
мъченическо тяло, бог излезе от стаята,
без да каже и думичка

Преслава Виденова е родена през 1996 г. в Шумен, завършва езикова гимназия във Варна, живяла е за кратко в Гърция, Холандия и Германия. През 2014 г. печели първа награда на националния рецитал-конкурс „Яворови дни“. През 2015 г. става стипендиант на фондация „Комунитас“. През 2016 г. е отличена с първа награда в раздел „Поезия“ на конкурса „Петя Дубарова“. През 2018 г. записва специалността „Изкуство и култура“ в Маастрихт. През 2019 г. прекъсва следването си, за да се върне в България. Лауреат е на тридесет и седмото издание на Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“ (2020), след който дебютира като млад автор със стихосбирката „Постоянна експозиция“ (2021).

Радослав Чичев