„Христос воскресе!“ – ще изрекат и тази година много и много хора в т.нар. „православен свят“. Питам се обаче на кого от изричащите го ще бъде дадено да усети това, което казва, на кого ще бъде дадено в предразсветния мрак на пасхалната нощ да види силуета на Възкръсналия, тъй както тогава Го е видяла Мария Магдалина, плачеща при Гроба – на кого ще бъде дадено на види Бога?
Защото Сам Възкръсналият ни е засвидетелствал още докато ни е говорил на земята нещо много важно: блажени са – казал ни е Той – „чистите по сърце, защото те ще видят Бога“ (Мат.5:8).
Нека размислим днес върху тези думи.
Чистите по сърце са блажени не с това, че ще получат нещо от „този свят“, че в него ще „успеят“, ще имат неговото „щастие“. Не. Блажени са – казва ни Христос – защото „ще видят Бога“. Ще видят другото-на-света, отвъдното на света и с това „виждане“ ще са сити. Не със земното насищане.
Защото чистите – нека си дадем сметка – обикновено са неуспешни. В „делата“, които не могат да бъдат резултатни в света, ако се пазиш „чист“, ако не желаеш да се „омърсиш“, успяват онези, които не запазват чистотата си. И да, тези последните, ще видят (ще „познаят“) този свят. Чистите ще видят – тъкмо защото не го „познават“ – Бога. Чистотата на сърцето им ще им даде да видят невидимото, да не им е чудно чудото.
Е, и какво толкова ще „видят“ – ще кажат на това „мъдрите по плът“: онова, което няма видимост? Та то за света, за „реалността“ е нищо! Съзерцатели на мечти и облаци са чистите – празно-гледци и пусто-видци! В какво са уверени? В невероятното. За какво им е, прочее, тази увереност, щом „невероятното“ е нейният предмет? Какво не им е чудно? Чудото. Та не е ли това глупост като дял в света?
Да, така ги виждат онези, които не виждат Бога. И виждат „чистите по сърце“ като не-опитни, като деца, като „младенци по дух“.
За Христос обаче тази „глупост“ в очите на света е нещо „блажено“. Тя е нещо, носещо особена, не-земна радост, от която са постоянно (и в скърбите си) възрадвани „чистите по сърце“. Тя е „знание“, което те знаят. Те са уверени, че има нещо именно когато всичко свидетелства, че няма, съвсем няма алтернатива на онова, което знаят „опитните“. Те знаят това и когато е оче-видно, че „друго няма“.
Да, сякаш няма нищо друго, а „чистите по сърце“ нещо „виждат“; виждат сякаш нямащото го, но… се вижда, че го виждат. И се вижда, че то им дава облика, спокойствието, радостта, т.е. то е сила – силата „на глупостта им“ от гледна точка на света.
Защото силата на „умните“ по плът се оказва слабост – тя е „тъга“ (Екл.1:18): тъга, че няма, няма чистота, няма друг свят. „Уви“ – това е постижението на „умността“.
А чистите по сърце са по особен начин несломени. Те са ведри – предизвикват завист и дори озлобление сред „мъдрите“ по плът. Онова, което „го няма“, им дава силата и значи, значи… го има. Ето защо те имат нещо ангелическо в немощното си битие, притежават някаква кротка и крилата свобода – не от нещо определено, а сякаш от самия свят. Те са свободни дори когато рабстват. Сякаш имат някаква базисна безчувственост към зависимостите на света. Дори да са изтласкани в самота, те като че ли никога не са сами – с Някого са в този свят и когато не са с никого.
И най-важното: онова, което „виждат“ чистите по сърце и което „светът“ обявява за младенческо – чудото, онова, което-не-е-светът, онова светло „отвъд“ – то е солта на живота. Защото без чудото този свят няма „сол“, безсолен е. Тези „мечти и облаци“, това ведро „друго, съвсем, съвсем друго“, това „невъзможно“ всъщност „посолява“ този суров, „реален“ (но затова безвкусен) свят.
Да, ще кажа пак, тази „чистота“ обикновено маргинализира, препятства възможността да се „наложиш“ в света – оставя те в него „нищо“. Такъв е законът на „света“. Да „узнаеш“, да „победиш“ в него, означава „да паднеш“, да се „замесиш“, да изтлееш. Но резултатът, „плодът“ на това изоставяне на чистотата, на младенческата чистота е… един без-солен свят (материален, подчинен на „закони“, безчудесен) – една безрадостна „зрялост“.
Ако има „сол“ за всички възрасти на човека, тя е в детето-в-човека, в „чистотата“, в онова, което е било дял на „неопитността“, която сме имали преди „знанието“. Ето защо оставащите си (по един или друг начин) деца – „чистите по сърце“, именно с тяхната „глупавост“, с тяхната „непригодност“, са „солта на земята“. Те имат власт над изгубваното от „пълноценните“. Те владеят невъзможното за този свят (което другите имат само като „уви, уви“), но, щом го владеят, значи то – невъзможното в този свят, все пак е.
Те го „познават“, животът им е пронизан с него и те не само го „виждат“, но и в тях то се вижда – в тях се вижда Богът. Вижда се Неговото Възкресение. И когато те кажат – и тази година – не в тържествените храмове на някакви си „въоръжени сили“, а, да речем там, на ъгъла на малката уличка, там, пред мама и татко в бомбоубежището на обстрелвания украински град – „Христос Воскресе!“, ние няма как да не потвърдим: да, „Воистину воскресе!“
