Възкресението на Иисуса Христа не е само най-великото чудо в света, то е единственият живот, в който човеците живеят и ще живеят. Днес мнозина отричат Спасителя, но онова, което не се оспорва и не се забравя, това е светлината на словото, с която Той е помилвал човеците. Добротворецът и занапред ще се насърчава от Словото Божие, злосторникът ще се плаши от Него, а безверникът непрестанно – ден и нощ – ще се мъчи да имитира истинския брилянт.
За всички човеци на земята Неговото възкресение се превърна в изобилна, нахранваща софра. Бедните духом, плачещите, кротките, гладните и жадните за правда, милостивите, чистите по сърце, миротворците, изгонените заради правда и всички похулени, изгонени, наклеветени получиха от тая софра милост, правда, любов и спасение. Който посяга на чуждото, замърсява правдата и въстава срещу мира. Който взема в плен, в плен ще отиде. Правото на човека е осветено за вечни времена. Никой не е по-голям от Агнеца, защото Той положи живота си от любов към човека.
Християнството е нещо повече от религия на народите – то е самият живот. По-важно е да живееш с Христа и с живота си да свидетелстваш за правдата, свободата и любовта, отколкото да знаеш всичко за Христа. Човек е в правдата, когато се бори срещу злото. За да се радва на свободата, той не бива да я търси извън любовта. По-велико е да простиш, отколкото да осъдиш. По-добре е да търсиш вината в себе си, отколкото да обвиняваш други. Който дава на всички щедро и без укор – ще му се даде. Такава е софрата на Възкресението – всеки е поканен да се нахрани за вечни времена с хляба на живота.
Християнското сърце е оная капчица роса, която отразява велелепието на божествената светлина. Който почувства красотата на слънчевия лъч и разбере силата на животворната му целувка, ще почувства и ще разбере в какво безценно съкровище се превръща сърцето на вярващия в Бога. В това сърце всяко страдание се превръща във велико славословие на Бога и всяка радост – в смирение и любов към човека. Тъй е, защото Великата Жертва е дадена, а софрата на изобилието е сложена. Кръстната смърт на Праведника изяви трите измерения на безначалния живот: вярата, надеждата и любовта, „но по-голяма от тях е любовта”. Тя е, която украсява скрития човек на сърцето в нетленната красота на кроткия и тих дух.
На софрата на Възкресението е поканен и българският народ. Ето, повече от хиляда години той яде от хляба и пие от кръвта на Спасителя. И той е един от наследниците на Царството Божие, което е на небето и земята. А всеки наследник е войник в защита на правдата и истината. За тази величествена борба и за прослава на името на Бога и за спасението на Кръста Господен той изковава най-мощното оръжие – Азбуката, с която отвори очите и отключи устата на всички славяни. От тая първа след Христа азбука човечеството получи нов тласък, защото всяко слово, написано и изречено, е милост към човека и вечност на духа.
През източната врата нахлу християнската цивилизация в света и пак през таза врата нахлува безверникът да опустошава и покорява Европа. В тия исторически и съдбоносни дни България бе скалата, в която се разби стихията на варварина завоевател. Цели петдесет години българинът брани възраждаща се Европа. Цели петдесет години се ля християнска кръв за спасение на европейските народи. Завоевателят, който бе тръгнал да покори Европа и да замени християнската цивилизация, едва можа да достигне вратите на Виена, пред вратите на която получи смъртоносна рана. Историята отбелязва само събитието, но тя забравя най-важното, че пролятата кръв в името на Бога определя и съдбите на народите. Народ не гине за временни неща, а за вечни истини. Неговата жертва е доброволна, кръстна жертва – изобилна софра, която насища оцелелите със свобода, могъщество и културен напредък.
Народът, който се пожертва, за да може Европа спокойно да създава великата си култура и с това да даде блясък на християнската си цивилизация, остана в робство. Петвековен мрак заключи вратата на свободата, покри с насилие творческия труд и подхвърли на изтребление всеки буден и смел живот. И стана така, че народът, който обича многодетната челяд, остана малоброен. Народът, който отвори очите на другите, остана в тъмнина. Народът, който пожертва себе си за ближния, сам бе забравен от човеците и времето.
Търпеливо и с вяра в Бога българският народ понесе тия дълги, непосилни години на робство и гнет. През това време той подложи на проверка духовните си сили. И като не можа да запази свободата си, запази и задълбочи вярата си. Семейството, имотът, живата мъка и трудът определиха невидимите граници на неговата нова държава. Така вярата и трудът станаха опора в робството и именно тия две сили осъществиха духовния светоглед на българския човек и той стана чадо на Христа и поборник на свободата. А народът, възлюбил Бога, винаги има какво да каже и да даде на света.
Българинът е храбър, но не е войнствен. Той не обича промените и люшкането, а трайните неща и правия път. Възможностите на неговото сърце са безкрайни. Той е напълно в любовта към човека и затова е извънредно чувствителен към правдата. За него творчеството на човека няма граници и затова земята, върху която той живее и твори, не може и не бива да бъде населявана и измъчвана от насилници.
Поради тия причини всички събития, които тласкат света напред, намират българина подготвен и готов на саможертва. От ревност към правдата той става герой, от любов към истината отива на кръстна смърт, а от обич към Бога и човека става безпогрешно прозорлив. Нищо от това, което става и има да става, не го изненадва. Той винаги съгласува ударите на сърцето си с великата мирова правда, правилно разбира стъпките на времето. Кръв лесно не се пролива. Ако българският човек бе в омразата, той не би се жертвал за вяра, свобода и правда между народите. Нима е хитрост, когато сам си в нищета, да приемеш децата на Югославия, нима е користно да признаваш грешките си и чрез истинско християнско смирение и жертва да ги изкупваш?
И сега е сложена софрата на любовта. Коя света истина похули българският народ? Чрез каква неправда биде наранена правдата на другите народи? Чрез какво насилие посегнахме на чужди домове? Българската правда е насилена от това, че силните не искат да разберат, че българинът винаги е бил обърнат с лице към човека. И от любов към човека е отрекъл войната. Та българска неправда ли превърна пътищата на Балкана и гробищата в домове на милион бежанци?
Народът винаги е бил в жертвата. И тъкмо затова неговото страдание е несъизмеримо. Но каквото и да стане с него, Бог няма да го остави, защото всички, които са поканени на любвеобилната софра и не са я похулили, ще получат награда.
След софрата на Възкресението ще бъде сложена и софрата на мира. Силните и велики държави ще присъждат с правда и справедливост народите. Добре е да не забравят, че силата им е дадена от Бога за добро. Светът е на границата на една нова епоха. Началото на тази епоха трябва да започне с милост към човека и правда за народите. Българинът от векове живее в бедни къщурки и се труди с помощта на кравичка и магаре. На неговата софра има само едно ястие и то в повечето дни на годината е от вода и зеленчуци. Той би бил доволен, ако не погледнат със завист на „стопанската му мощ”. Нали чрез тоя непосилен труд той достигна до истината и прие в сърцето си Спасителя?
От строителите и попечителите на световния мир България търси справедливост в името на Бога. Силните са силни, когато останат напълно в мъдростта. Тя иде от сърцето, в нея се събират светлините на миналото, настоящето и бъдещето. В миналото българският народ е приел с дълбока вяра Възкресението и от любов към Христа е страдал за ближния. В настоящето с нравствена сила е отрекъл насилниците и с такава сила пак слави името на Бога в бъдещето. В него ще царуват само милостивите и справедливите. От тях светът чака, по подобие на Христовото възкресение, възкресението на човека.
Затова българският народ посреща тазгодишния Великден с надежда, че ще бъде поканен на великата софра на мира, в името на любовта и човека.
Константин Петканов е роден на 12 декември 1891 г. в с. Каваклия, Одринска Тракия, в семейството на свещеник. Завършва гимназия „Д-р Петър Берон” в Одрин. Учителства в Малко Търново и Бунар-Хисар. Следва славянска филология в Софийския университет. Доброволец в Македоно-Одринското опълчение по време на Балканската война и участник в Междусъюзническата и Първата световна война. През 20-те години на ХХ век живее и работи в Бургас и региона, където редактира вестниците „Странджа” и „Демократически преглед”, става уредник на общинската библиотека, избран е за помощник-кмет на Бургас. От 1930 г. се премества в София. Секретар е на Върховния комитет на тракийската организация и редактор на вестник „Тракия” и на сп. „Завет”. През 1934 г. издава романа „Морава звезда кървава”, предизвикал – поради неговата подчертано антивоенна насоченост – един от най-шумните скандали в Третото българско царство. Година по-късно романът му е конфискуван, а Петканов е уволнен от Дирекцията на обновата. След преврата на 9 септември 1944 г. е назначен за директор на Народната култура в Министерството на пропагандата (по-късно – Министерство на информацията и изкуствата). През 1945 г. е избран за академик – редовен член на БАН. Редактира сп. „Балкански преглед” (1946–1949). Член на църковното настоятелство на храма „Св. София”. След закриването на Министерството на информацията и изкуствата в края на 1947 г. Петканов остава без работа и редовни доходи. Умира на 12 февруари 1952 г. в София. Автор е на повече от 60 книги – романи, повести и сборници с разкази, между които „Без деца” (1927), „Старото време” (1930), „Хайдути” (1931), „Вятър ечи” (1933), Индже войвода” (1935), „Вълнолом” (1937), „Иде от равнината” (1937), „Кирпичената къща” (1939), „Ангелина” (1940), „Магия” (1941), „Дамянова челяд” (1943), „Белите извори” (1946) и др. Текстът му „Великденско слово за България и силните” е писан преди подписването на Парижкия мирен договор (февруари 1947 г.), който урежда излизането на България от Втората световна война. Публикуван е във в. „Изгрев”, брой 75, 20 април 1946 г.
