Диана Добрева и Явор Гърдев ще обучават бъдещите режисьори от магистърската програма в НАТФИЗ, ръководена от проф. Пламен Марков. С него разговаря Ваня Печикамъкова

 

 

С проф. Пламен Марков се срещаме в деня, когато се навършват 146 години от рождението на Кръстьо Сарафов, един от първите български професионални актьори, чието име носи Национална академия за театрално и филмово изкуство. Проф. Марков е „ветеран“ на Академията, както сам се определя. През 1976 г. е приет като студент, а след завършването си е преподавател. Още от миналото хилядолетие е в работилницата за таланти.

 

Как се усещате в контекста на времето?

 

Като от ледниковата епоха. Добре се чувствам, нямам причини да се оплаквам. Та аз съм професор от миналото хилядолетие!

 

В едно свое интервю казвате: „Моят избор е да правя неща, които са ми интересни, да ми е любопитно и да съм свободен“. Какви са вашите наблюдения, младият човек днес любопитен ли е?

 

Да. Когато казваме, че младото поколение е безотговорно, не се интересува от нищо, това изобщо не е вярно. Студентите, когато бързо и по подходящ начин ги въвлечеш в правилата на този поток на обучение по театър, започват да се движат на собствен ход. Нашите студенти са изключително мотивирани, изключително дисциплинирани. В НАТФИЗ, както е известно, няма почивен ден, работи се по всяко време на денонощието. Като се затвори НАТФИЗ, те и по квартирите се събират или пък успяват да излъжат охраната и да работят цяла нощ.

 

Режисурата е по-многоаспектна професия в сравнение с актьорската. Дано да не ми се обиди някой!

 

Разбира се, че режисурата е много по-сложна професия.

 

Трябва да разбираш от повече неща…

 

Да разбираш от култура, от философия, от естетика, от психология, и то практическа психология. Имаше едно време такава книжка – „Режисурата, като практическа психология“. Това е самата истина, защото ти трябва да поставяш актьорите в някакви ситуации, за да можеш да предизвикваш у тях необходимите резултати, свързани с персонаж, който е далеч от тях. А това са си психологически казуси, които трябва да се решават в движение.

 

Ако преди е било трудно по идеологически причини, то днес пред какви трудности са изправени младите режисьори?

 

Никога не е лесно. Забранявали са и са ми спирали представления – всъщност още първите ми дипломни режисьорски опити. Но, както казваше Леон Даниел, „Счупеното настрана и продължаваш“. Винаги има някакви обстоятелства, които трябва да надхитряш и заобикаляш, разбира се, без да правиш груби компромиси. Едно време идеология, след това финанси, пазар, друг вид регламентации, кръгове, които искат да ги припознаеш и да им принадлежиш…

 

Младите пред какви предизвикателства се изправят днес?

 

Младите искат бързо да се случват нещата. Естествено е да са нетърпеливи. Искат да направят тяхната 68-а година, но не знаят, че след това нищо особено добро не се е случило. Всички леви студентски промаоистки бунтове във Франция, анархистичните бунтове и терористичните актове на фракцията „Червена армия“ в Германия… на сегашните студенти им се виждат обвеяни с романтичен ореол, но аз помня, че иранските студенти и студентки свалиха шаха и си докараха аятоласите и фереджетата в ислямските университети, помня как по комунистическо време Мао Дзедун смени цялата комунистическа номенклатура за своя диктаторска изгода, използвайки енергията на младите хунвейбини.

 

По тази причина се отнасям леко скептично към рушащите статуквото младежки революции, защото знам, че зад тях има едни чичковци с интереси, които подклаждат естественото младежко недоволство. Заедно с това никога няма да попреча и да кажа: „Не, недейте и вие да опитвате от същото. Доказано е, че това е обречено на злоупотреба от страна на скрити кукловоди“. За съжаление аз все повече вярвам в еволюцията на нещо, което има своя логика и се е изградило конструктивно, а не деструктивно. Твърдя, че нещата истински се променят, когато се променят структурите отвътре. Така се опитвам и да строя спектаклите си – структурно. Българското Възраждане не е стигнало до самостоятелно национално освобождение, но е работило отвътре в системата – обучение, образование, култура, и това е дало основите за реална промяна. Демократичните идеи, истинското творчество не се родиха на 10 ноември 1989 г.

 

Способно ли е днешното младо режисьорско поколение на промени?

 

Естествено. Много често именно те оглавяват обществени или естетически движения за промяна. Разбирам ги, защото аз самият като студент бях доста непокорен и недоволен, организирал съм всякакви младежки групи за натиск върху статуквото – младежки сцени, фестивали на младите и прочие. Спомням си, че като студент бях инициатор на една петиция, подписана от всички студенти по режисура, които учеха тогава, че сме крайно недоволни от образованието и искаме: първо, второ, трето… Още я пазя като документ на времето от 1979 г. Но с годините у мен все повече надделява умерен скептицизъм към резултатите, които се постигат чрез протестърски действия. А и не е честно да се криеш зад младите, за да реализираш свои частни идеи.

 

Как се е променила програмата от ваше време до днес?

 

О, всичко се променя! От днешна гледна точка програмата си беше много добра. Аз съм учил при проф. Сашо Стоянов, една енциклопедична фигура, и това, че се е изучавал само Станиславски, е чиста лъжа. Моят професор ме е запознал с всички съвременни тенденции, защото той ги познаваше, ходеше по света, знаеше, разбираше. Ако някои не са чували за модерния театър по това време, то е, защото не са искали да чуят, затова не е стигнало до тях. През 1982 г. в София се състоя „Театър на нациите“, уникален фестивал на най-интересните спектакли от целия свят, селекционирани от Международния театрален институт… Та да се върнем към учебната програма. Тя никак не беше лоша, защото именно тя създаде големите български режисьори. Разбира се, отделен е въпросът, че програмата непрекъснато трябва да бъде обновявана. Театърът се развива, другите изкуства се развиват, човекознанието се развива, а пък театърът е вид човекознание.

 

Българският театър добре ли е поставен на европейската сцена?

 

Това можем да го кажем, когато нашата Академия гостува на всички фестивали. Ние сме във всички престижни международни организации. Мои студенти или студенти на други професори са получавали награди и за режисура, и за актьорство, и за спектакъл.

 

Това ли е по-сладкото удовлетворение – ваш ученик да бъде отличен?

 

О, да! Аз имам много ученици, които са между най-утвърдените днешни актьори и режисьори в България. Няма състезание, в което да не са отбелязани и да не са отличени мои студенти, поне от години не се е случвало, вероятно защото преподавам от 1986 г.

 

За какво трябва да са подготвени бъдещите режисьори, които искат да станат велики, да правят филми и спектакли, в които да играят най-добрите?

 

Тук това е много сложно. Неслучайно в някои от големите театрални страни няма обучение по режисура, както няма обучение за писатели. Трябва да се отделят много средства за обучението на един режисьор, то е все едно да обучаваш престолонаследник. Трябва да му осигуриш трийсетина преподаватели, които да водят почти индивидуално обучение с него, както Аристотел е преподавал лично на Александър Велики. Трябва да му осигуриш и много негови колеги студенти, които да изпълняват безплатно и безвъзмездно неговите пожелания и прищевки, и това също е изключително скъпо и трудно за осъществяване.

 

Старите западни демокрации са затруднени да си го позволяват. Там почти няма къде да учиш театрална режисура като в нашите условия. Така че, това е една източна луксозна измишльотина, която постепенно се е утвърдила в достатъчно висока и качествена степен. Режисурата в много страни често се учи практически и прагматически. Някой става асистент-режисьор с години на утвърден режисьор и му краде занаята, отначало като чирак, после като калфа и накрая взема тапия за майсторство, гарантирано от ментора си. Но и у нас съществува статутът на асистент на режисьора. Аз почти винаги имам до себе си някого от обучаващите се като асистент-режисьор. Много от тях са вече утвърдени имена. Ето, Богдан Димитров, на когото му предстои дипломиране, е асистент-режисьор на „Горчивите сълзи на Петра фон Кант“ на Фасбиндер в театър „София“. Надявам се наученото да му е от полза.

 

 

Какво ви кара да поканите някого за асистент?

 

Аз не крия занаята си. Защото в една много висока степен режисурата е занаят. Може да си изключително творчески устроен човек, но нямаш ли занаята, за да преведеш всичко чрез средствата на театъра, това си остава дилетантско упражнение. От тази гледна точка обучението по режисура може да даде методология, да ти даде умения, да ти даде подреждане на етапите. Гротовски, който е един от най-големите авангардисти на световния театър, е учил по системата на Станиславски, при неговия ученик Юрий Завадски и е бил много щастлив от това. После можеш да променяш всичко спрямо творческите си импулси и спрямо естетиката, която искаш да създадеш. Станиславски е като анатомията. Трябва да знаеш анатомията на актьорската работа, за да се намесваш, да диагностицираш, лекуваш, изграждаш.

Академията може да ти даде методология, която ти да надградиш и усъвършенстваш по свой образ и подобие. Говорим за школа, школуван актьор или режисьор. По тази причина в ХХ век с появата на режисьора вече могат да се създават въздействащи спектакли, защото преди това е имало само прочути въздействащи актьори и около тях някакви статисти и самодейци, но хората са отивали да гледат Елеонора Дузе, Томазо Салвини…

 

Успяват ли да се реализират завършилите режисьори?

 

Успяват! Има голям глад за режисьори, защото е нужно специфично и рядко съчетание на качества, за да се появи и утвърди режисьорски талант. И само като усетят, че се появява интересно ново име, директорите на театри започват да ми се обаждат. Някои млади режисьори даже изгарят бързо от прекомерно желание да се реализират.

 

Подават се на изкушението името им бързо да стане известно?

 

Младите режисьори могат бързо да нашумят и бързо да се провалят по различни причини – поради характера си, поради фалшиви и суетни амбиции, поради желание да правят или имитират само това, което им харесва, без да се съобразяват кой би го гледал. Това е проклятие за директора на театъра и той бяга като от огън от такива режисьори.

 

Как се изявяват жените в тази професия?

 

Тази професия се феминизира, както много други. Вече няма разсъждение, че това не е женска професия. Стигна се дотам, че обсъждахме в катедрата, че съм приел само момичета в новия си режисьорски клас. „Това е безобразие, тази професия просто си смени характера, тя става сълзлива“ – това го твърдяха нашите колежки, утвърдени режисьорки, и беше чак комично. Аз трябваше да се оправдавам, че давам място на най-достойно представилите се на изпитите.

 

Достойно се справят, а след това създават ли качествени спектакли?

 

„Някои могат, други – не“, казваше Маргарит Минков. Разликата по пол не е актуална, човек или има качества за дадена работа, или не. Преди на мъжете с талант им е било по-лесно да се наложат, а обществото не е благоприятствало развитието на жените. Сега не е така.

 

Какви са предпоставките един режисьор да стане успешен?

 

Как един писател става известен? Като пише много ли? Не! Като намери темата, като намери своята аудитория, своите читатели… същото е и с режисьора. Разбира се, режисьорът трябва да има много качества, за да успее. Първото качество е на лидер, защото той трябва да води цялата група. Качествата на лидер не можеш да ги делегираш на никого. Те могат да се развият, но би трябвало потенциално да ги имаш. В моята система на преподаване аз имам паралелни актьорски и режисьорски клас. Те постоянно си взаимодействат.

 

Вие ли сте въвели този тип обучение?

 

Не съм го измислил аз. Аз съм един от тия, дето вярват в това и го утвърждават. Аз самият бях обучен в такъв клас. Сега имам първокурсници режисьори, които първия семестър бяха само актьори, т.е. те играят заедно с актьорите. Трябва да разберат тоя занаят. Не са имали пряко изпит по режисура, защото още не са натрупали достатъчно опит и през втория семестър започват да организират групи за откъсите си. Заедно с това по естествен начин около тях понякога се образуват по-интересните етюди, защото както казваше, светла му памет, Леон Даниел: „Режисьорът трябва да е измисляч“. Той трябва да измисля разни неща, трябва да е онова хлапе в махалата, което води другите деца. Винаги има такова – креативно. Но тези качества могат да се проявят само в конкретна среда, те не са абстрактни качества. Няма как човек да прочете пет книги за лидерството и да стане лидер. То става по естествен начин, когато другите ти вярват. И това е голямото предимство на обучението по режисура в НАТФИЗ.

 

Да си извоюваш авторитет.

 

Най-страшното е актьорите да не ти вярват. Имах като студент в първи курс същите дилеми. С един мой приятел, с когото после непрекъснато работехме, Пламен Сираков, водихме след първия семестър безпощаден разговор. Той ми каза: „Адаш, много умно говориш, много интересно, ама изобщо не вярвам в това, което ми приказваш, нищо не ми помага, нищо не разбирам“. Това беше тежка криза за мен, защото той ми го каза добронамерено. И трябваше да намеря начина, по който да въздействам, по който да съблазня, да заинтригувам. И това е специфичното. Режисьорите се придвижват по различен начин. Например Явор Гърдев, който е сред преподавателите от магистърската степен „Режисура в сценичните изкуства“, е завършил НГДЕК. Той разбира от философия и е изключително ерудиран човек.

 

Той идва от знанието, знае изключително много, идва от философията и културологията. Диана Добрева, която ще бъде новият член на този педагогически екип, е една от най-успешните ни режисьорки и се радвам, че ще привлечем и нея към магистърските програми. Съобщавам пред вас за първи път, че тя ще бъде поканена в моя екип в магистърската програма, защото е добре младите колеги там да имат контакт с най-успешните режисьори от тази средна възраст като Явор Гърдев и Диана Добрева, както и с Антон Угринов и Калин Ангелов, които са между най-активно поставящите режисьори от средната възрастова група.

 

Това е пътят – студентите да се срещат с различни хора и да имат различни провокации. Винаги в моите екипи е имало хора, които са не просто асистенти, а качествени театрали: Елена Цикова, Атанас Атанасов, Ивайло Христов. Пенко Господинов е бил мой асистент. Имена, които сега са ръководители на класове. Сега асистент в актьорския ми клас е една от най-интересните актриси от това поколение Анастасия Лютова. Добре е студентите да се срещат с такива хора. Това вдига нивото на очакване към тях.

 

Леон Даниел казваше, че на всеки седем години режисьорът трябва да си сменя категорично стила. Какво мислите за това?

 

На мен лично ми го е казвал. Той ме беше взел под крилото си и много интересни неща споделяше. Ние бяхме колеги в Театъра на армията. Той, както и аз, не вярваше, че трябва да имаш един и същи разпознаваем стил и да правиш едно и също представление. Това на мен лично ми е смъртоносно скучно. По-лошо е от занаятчийския театър – да възпроизвеждаш само това, което вече си правил. Разбира се, човек трябва да повтаря и развива откритията си. Аз като направя нещо според мен много интересно, след четири-пет години отново се връщам към подобна тема, но вече обогатена. Когато направиш някакво откритие, дръж на него, но го развивай, не го повтаряй! Това също е част от методологията. Обучението е важно, но самообучението е още по-важно. Аз имам много прочути и известни ученици, но имам и такива, от които нищо не се получи. А съм давал и на едните, и на другите едно и също.

 

А защо е така?

 

Ако си добър ученик, може да вземеш от много учители. Аз не твърдя, че ако не бях приел дадени студенти, те нямаше да станат режисьори, но има стечение на обстоятелствата. Във взаимоотношенията учител–ученик по-важен е ученикът! Моите студенти знаят много повече, защото са постоянно в интернет и могат да проверят всичко и навсякъде. Те имат не по-малко информация от мен, даже имат повече информация от мен. Въпросът е тази информация да бъде канализирана, за да може да се вземе от нея най-същественото, което би свършило работа.

 

 

проф. Пламен Марков