CODA може пък да е чудесен, но с оглед новите правила на Американската филмова академия никога няма да сме сигурни дали не е бил предпочетен сред десетте претендента за най-добър филм, защото е единственият разказващ за „хора с увреждания“ в тазгодишната надпревара. Подобна презумпция не хвърляше сянка върху „Деца, забравени от Бога“ (1986, реж. Ранда Хейнс), когато участваше в надпреварата и получи Оскар за главна женска роля…
Единственият „съперник“ на CODA, що се отнася до приобщаването на хора със затруднения в комуникацията, беше японският „Карай колата ми“, но пък едва ли скоро ще се повтори „големият Оскар-шлем“, при който южнокорейският „Паразит“ (2019, реж. Пон Чун-хо) спечели статуетките за най-добър филм, режисьор, оригинален сценарий и едновременно с това за най-добър чуждоезичен филм. Така че от четирите номинации за Рюсуке Хамагучи остана наградата в преименуваната категория „Най-добър международен игрален филм“.
„Карай колата ми“ не е любов от пръв поглед, поне за мен (за разлика от „Паразит“ и от „Джебчии“ на Хирокадзу Корееда), но журито на фестивала в Кан през 2021 г. определено се е… объркало, като е предпочело пред него „Титан“ (реж. Жюлия Дюкурно) за Златната палма, с която не пропусна да оцени другите два азиатски филма съответно през 2018 и 2019 г. „Карай колата ми“ на Рюсуке Хамагучи е от онези интелектуални предизвикателства, които изискват многократно „превъртане“ до просветлението на пълното „усвояване“, защото, макар да предлага разбираемо сюжетно ниво, сценарият съдържа и доста допълнителни пластове, които изискват „ключ за достъп“. И откриването му си заслужава усилието.
Вдъхновен от едноименния разказ на Харуки Мураками от сборника „Мъже без жени“, Хамагучи го надгражда в две посоки: създава предистория за взаимоотношенията на главния герой Юсуке Кафуку и съпругата му Ото и превръща споменатата от Мураками Чехова пиеса „Вуйчо Ваньо“ в център на творческите лутания на протагониста и отражение на вътрешния му конфликт. Така, докато се опитва да пребори емоционалните последици от семейна трагедия, актьорът и режисьор Кафуку приема да постави „Вуйчо Ваньо“ за театрален фестивал в Хирошима, където се запознава с младата и сдържана Мисаки, ангажирана за негов шофьор. По време на всекидневните пътувания от умишлено избраното отдалечено жилище до работното място, искреността в разговорите в колата постепенно води до изправяне на всеки от двамата пред собственото му минало, което все отказва да го освободи…
От една страна, имаме своеобразната депресия, граничеща с безчувственост, с която Кафуку се опитва да продължи напред, без да е разчистил последиците от личната си драма. Поставянето на Чехов едновременно го мотивира и го кара да се чувства зле, защото се идентифицира с образа на вуйчо Ваньо, но в крайна сметка странната „терапия“ постига успех именно чрез превъплъщението на сцената. До него Мисаки се „лекува“, успявайки да сподели с друг човек и да приеме онова, което счита за своя вина – фабриката за отпадъци е превъзходна метафора за тайните, които ранените души носят в себе си…
От друга страна, „Карай колата ми“ е своеобразна рефлексия върху езика – като начин да разбираш другите хора, да се изразяваш, да бъдеш чут отвъд думите, а речта е сърцето на филма, около което се заплитат всички нишки. Словото е вездесъщо в един сюжет, където персонажите търсят убежище в изкуството, за да не трябва да се изправят лице в лице с живота си, и това е валидно както за историите, които телевизионната сценаристка Ото измисля, докато е в леглото със съпруга си, така и за създаването на спектакъл, в който актьорите се изразяват на японски, корейски, английски, мандарин и корейски жестомимичен език. В този пласт от разказа за комуникацията между индивидите или невъзможността за такава се създава ефектен паралел между двойката, с която Кафуку се запознава – японски театрален сътрудник и корейска няма актриса, и взаимоотношенията на Кафуку с миналото, с Мисаки и с колегите от репетиционния процес. По един или друг начин езикът на жестовете се превръща в символ на общуването, което словото не винаги улеснява, особено когато думите са преди всичко защитно укритие от нещо, от някого или от самия себе си…
В трите часа екранно време Рюсуке Хамагучи се заема да изясни психологията на своите персонажи и да предложи сериозен размисъл за проблемите на творческия процес, както и за връзката между него и личния живот. Режисьорът не ни налага своята гледна точка, а просто ни придружава в пътя на героите и ни оставя да ги опознаем, да вникнем в техния опит и да ги разберем.
Единственото, в което зрителят би могъл да го упрекне, е фактът, че Хамагучи малко високомерно е пренебрегнал културната бариера и в епилога не е намерил за необходимо да остави ясна (и за неазиатска публика) индикация, че мястото на действието се е променило – глупаво е да научиш от интернет за сюжетен елемент, който допринася за разгръщането на финалното послание на филмовия разказ… Как животът прошумолява във върховната тишина на един послеслов, казващ много без нито една дума: новата функция на колата, връзката с настоящето чрез носенето на маски и най-сетне формулираната възможност за една нова история.
