Закрепостени в нашите възгледи за правото, ние вярвахме в съществуването на немската, на европейската, на световната съвест и бяхме убедени, че има предел за безчовечността, която ще се унищожи от само себе си и веднъж завинаги ще изчезне от цялото човечество.
Стефан Цвайг, Incipit Hitler
Как се пише честно за Войната – на български, от българи за българи? Без да се превърнем в използвачи на „темата” или в самодоволници, които самоуверено „хвърлят светлина върху положението”? Ако имахме светлина в себе си, че и за хвърляне наоколо, щяхме да видим тази война отдалеч и може би щяхме да я избегнем. Тази наша война,наша въпреки цялото ни клинчене, защото, нали, нито ние стреляме, нито нас ни обстрелват (засега). Наша – защото наша е греховната отговорност за нея, но тя пък нали не е само наша… и тук ще започне академичен полилог за дозажа на отговорностите, който окончателно ще ни отдалечи от честността. А честно ще бъде да признаем, че не знаем нищо – хайде, нищо съществено – за отношенията между човешките групи, щом не знаем най-важното, и това наше незнание ни докара дотук. Дано поне сега да можем да видим нещо от онова, което пламъците на Войната изтръгват от мрака на сегашното, миналото и бъдещето. Да го видим с просто око, изострено от състраданието – и да го насочим против тази война. (Логично мислещите, които държат да им се каже все пак за коя война иде реч, по-добре да не четат нататък, защото няма да им е от полза.)
Тезисно:
1. Това е първата от войните на безпросветните мнозинства против просветените малцинства. По същината си тези войни са граждански, но могат исторически да се отлеят и във формата на междудържавни войни. Във всеки случай това са войни против интелекта.
2. По традиция наричаме в такива случаи агресивната страна „варвари”. Това е, от една страна, неоснователно: агресорите не дърдорят безсмислено „бар-бар”, както според древните гърци правели разни чужденци, вместо да говорят човешки (откъдето е, разбира се, и древногръцкото „барбарой”, което ние сме повизантийчили на „варвари”). Агресорите си имат членоразделен език и култура, достатъчна, за да могат да живеят в общност и да осъществяват агресии. Основанието да ги наричаме все пак „варвари”, от друга страна, е, че в един важен аспект – политическия – те са обратното на „цивилизовани”. Цивилизовани са обществата, които се стремят да се управляват с минимално насилие, като идеалът им е – без насилие изобщо. Варварски са обществата, които се управляват с максимално насилие, като идеалът е всички форми на насилие да бъдат сведени до просто физическо насилие, за крайно опростяване на управлението.
3. Идеята, че едно общество може, и оттам – трябва, да се управлява с минимално насилие е идея на европейското Просвещение. В основата ѝ е Разумът. Дотук, казват просвещенците, аристокрацията управляваше с насилие, защото Църквата държеше Народа в невежество. А Народът е такова нещо, че е достатъчно да го освободим от оковите на феодализма и обскурантизма, и той ще се устреми към Разума, организиран от Науката и институционализиран в Училището. И ще научи, че насилието е не-Разумно, и ще се откаже от него. Нито ще го търпи, нито ще го прилага, нито във вътрешните си работи, нито в между-Народните.
4. Такъв процес на намаляване ролята на насилието в управлението действително тръгва от Северна Америка и Западна Европа към края на ХVIII век и постепенно увлича и други части на света; 1989 година бележи неговата кулминация. (Надявам се, ясно е, че тук мога да описвам миналото само в най-общи черти – така че си позволявам „да подмина” такива насилнически мегарецидиви в Европа като двете световни войни и руската революция от 1917 година с последвалия я насилнически режим.) От 1989 г. насам започна спад, чиято най-ниска точка е сега – началото на 2022 година. Едно варварско общество – варварско в определения тук смисъл – заяви, че иска да управлява по своя варварски, насилнически начин целия свят – а ако светът не иска, щяло да го убие с атомните си бомби. Това е възстановяване на ролята на насилието pаr excellence, възцаряване на насилието в планетарен мащаб. (Докато трае войната на Русия против Украйна, всяко писание, което не се бори пряко с нея, съмнително прилича на използване на чуждото нещастие. Но фактът, че един варварин с атомна бомба в ръката заплашва със смърт всичко живо на тази земя ми дава поне частично оправдание да споделя тези мисли, макар и да не са пряко против, а само по повод на войната: злощастието, за което пиша, е общо.)
5. През 1989 година Съветската империя освободи европейските си колонии, с което доби шанса да се освободи и от насилието като управленски принцип и практика. Но на руснаците не им достигна моженето да изградят демокрация от руините на комунистическата диктатура. Вместо това руският Народ си спретна Деветдесетте години на ХХ век с тяхната bellum omnia contra omnes и техните нови герои – мутрата и олигарха (т.е. хипертрофираната мутра). И като реакция, когато Народът получи възможност да избере своя тип управление – той свободно (пре)избра управника, който обещаваше ред чрез насилие. Сиреч избра изконно познатото – най-познатото от историческия опит на Русия. Опит, лично възприет от вкъщи, от улицата, от училището и казармата, от служебните отношения… (Тук, естествено, отново огрубявам, подминавайки например въпроса доколко изборът на руснаците, формално свободен, е бил свободен в действителност: по-важно според мен е, че те имаха реалната възможност да направят свободен избор. Подминавам и продемократичното малцинство в Русия, и говоря за „руснаците”, имайки предвид само недемократичното мнозинство.)
6. Оттук нататък, като стане дума за руския Народ, вече ще го пишем с малка буква, защото той се оказа различен от оня, въобразен от Просвещенците Народ, който, като му паднат букаите, препуска като един човек към Науката. Нали науката отричаше насилието като неразумно, а за руския народ то се оказа най-разумото, при това познато, исторически изпитано решение. Оттук нататък поведението на руския народ стана функция от решенията на руския фюрер. Защото като приемеш насилието – като принцип и практика, – приемаш и пълното си подчинение на държавата. Не съществуват вече управленски схеми, които допускат макар минимално колебание, примерно: „Направи го, и ще победи комунизмът, вярвай ми!” (можеш да не повярваш), или „Направи го, защото ти казвам истината, сам можеш да провериш!” (можеш да заключиш, че е лъжа). Социалният договор на такова общество е прост: управниците ти казват „Направи го, защото иначе ще те подложа на насилие!”, а ти, управляваният, отговаряш „Тъй вярно!” и правиш всичко, каквото ти кажат (примерно, анексираш Крим, тровиш Навални, пребиваш мирни демонстранти, под строй отиваш да убиваш и да мреш в Украйна). Подчиняваш се на властта само защото тя е силната – ти си слабият.
7. Тук рискуваме да паднем до невярното до глупост твърдение „народът е добър/невинен, фюрерът е лош/виновен” – огледално на традиционното и също невярно твърдение „царят е добър, придворните му са лоши”. Подчинението на насилието може да става с нежелание, но може и с желание. Именно с желание се подчинява днес руският народ на Путин, когато праща синовете си в Украйна – където те се опитват да компенсират факта, че са недообучени, недоснабдени, неграмотно водени в боя – да компенсират всичко това със зверства, та белким оцелеят чрез смъртта на всичко, което е „не ние”. Стана ясно, че руснаците са готови да понесат личните си трагедии в гонене на едно колективно задоволство от преживяването, че са най-великите на света, защото са най-силните на света. Те имаха такива подозрения още по времето на своя реален комунизъм, но им пречеше идеологията – с идеологеми от сорта на „ние не воюваме с пролетариите по света”. Новият лозунг е „Ние сме най-силните, затова си взимаме, каквото поискаме, ако не с добро – с война, против когото дойде!” Никаква идеология не е нужна тук – stat pro ratione voluntas! И никаква образованост също не е нужна.
8. Тук е моментът да видим това „руско чудо” в световен контекст и да осъзнаем, че то съвсем не е само руско. Модернизационният народен лозунг „Учи, мама, да не работиш!” постепенно бе заменен от напътствието на успялата модернизация „Купувай, мама, да ти е кеф!”; войната против Украйна демонстрира ефективността на най-новия, постмодерен народен лозунг: „Граби, мама, да не работиш”, което ни връща към темата за варварството.
9. Защото тъкмо това са направили навремето варварите: успешно разграбили Рим и унищожили гръцко-римската цивилизация. Тяхната варварска култура на насилието се наместила в историческата яма, останала от класическата култура на езическия хуманизъм (като не сме сигурни дали нашият хуманизъм свидетелства, че вече сме се измъкнали от тази яма, или обратното – при наличието на явления като холокоста, Хирошима, ГУЛаг и Камбоджа). И по имперски веротърпимото, по имперски рационализирано римско многобожие и мултикултурност били заменени от религията на неуките маргинали – християните, които превръщали недостатъка в качество, гордо обявявайки се за контракултурни. Нали св. Павел тържествуващо обявява: „…юдеите настояват за чудеса, а елините дирят мъдрост – а ние проповядваме Христа разпнатия, за юдеите съблазън, а за елините безумство”. За културния римлянин тази религия е била предвестник на анархията, на края на цивилизацията – и започват гоненията и изтребленията на християните, провеждани без никакъв хуманизъм. Всуе, както знаем. Но надали е имало образован римлянин, който да е можел през V век да прозре, че тази религия на робите, за която държавата накрай се хваща като за сламка и съответно не се удържа – ще стане един ден основа на нов хуманизъм. На нов, Боговдъхновен разум, отказал се тихомълком от ветхия Бог на Силите и приел новия Бог на Любовта, макар че официално ги обединява в една Книга. (Да, подминавам и Кръстоносците, и Инквизицията, и религиозните войни в Европа…)
10. Но за да може да поеме новата си функция на ограничител на насилието и цивилизатор на варварството, християнството от религия на робите и неуките еволюира в религия на свободните и учените. И изминава пътя от „Credo, quia absurdum est” на патриста Тертулиан до авторитетното мнение на Честъртъновия о. Браун, че да нападаш разума е некачествено богословие. И се откъсва от народа, който в черква е блеел, защото не е знаел латински, защото не го е учил – както мнозинството от българския народ, който блее днес в черква, защото нищо не иска да знае. Средновековните западноевропейски народи не са имали възможност да ходят на училище – днешният български народ има, но не вижда защо да полага този безсмислен труд. И в този пункт ние, българите, безгрижно споделяме една весела, освободителна всесветска тенденция. Пребуквално и неконтекстуално разбрахме лозунга „We don’t need no education!” – неукият винаги е буквалист и неконтекстуалист.
11. Просвещенците прекалено повярваха в Просветата и решиха, че нямат нужда от християнството като ограничител на насилието, науката щеше да е достатъчна. Те отказаха народното мнозинство от религията, а то на свой ред се отказа от науката. Резултатите виждаме днес: суеверия, конспирологии, жълти жилетки, антиваксърство, тероризъм и тръмпизъм… Това – от страна на негативите; намираме ги в държави, все още опитващи се да се управляват с оглед на някакво общо благо, основано на общоприет Разум. Но народната воля – волята на неуките, които започват да усещат силата си, изразена в неограничено от нищо насилие – започва да клати устоите на тези общества. А пък позитивът е демонстриран от Русия, държавата на неограниченото насилие: „Много сме, силни сме!” Но нали така се силят да изокат и тръмпаджиите в САЩ, и алтернативните в Германия, и льопенистите във Франция, и подемосите в Испания, и нашите „Възрожденци” и пр. и пр. Затова написах, че същината на руската война против Украйна е гражданска война. Гражданите във всяка страна са разделени на учени и неуки, на приемащи и плюещи науката. Използвайки демократичния вот, предоставен им от „уките”, мнозинството на плюещите имат всички шансове да вземат властта и да възвестят новото варварство.
12. Русия демонстрира в Украйна страданията и смъртта, които готви на целия свят, ако не ѝ се подчини. Войната върви, естествено, че трябва на първо място да състрадаваме и да помагаме тя да спре. Но трябва и още нещо: да видим Предупреждението. Няма как да знаем дали вече не е късно да направим нещо, но сме длъжни да опитаме.
