Докато мислех за тези няколко книги с поезия, светът се преобърна от войната в Украйна. Нямаше смисъл да мисля повече за книги. След десетина дни и с голямо усилие се върнах към тях, сигурно заради най-младите, които имат въпроси за всичко, а после и заради зрелия артист, който можеше да има нечуван досега отговор в моето мислене за Европа и Америка, за паметта и забравата.
Александър Габровски е на 20 години и книгата му „И скакалците сънуват“ е неговият дебют. Другият автор, Димитър Ганев, е на 30 години с втора книга и много силен дебют на 21. Владимир Иванов има първа книга с поезия на 76 години, но неговата книга е по-скоро site–specific на живота му, самият той знакова личност в съвременното изкуство, концептуален график с дълъг стаж, дизайнер на книги и преподавател.
Първата книга на Димитър Ганев „Никол слиза по стълбите“ има собствено лице и енергия, тя е тя, изглежда като вълна, чието движение може да се опише като онзи пумпал от детството с концентричните кръгове навътре и навън. Около любовното движение се въртят фантастични уютни или плашещи образи на саксии с цветя на перваза в тъмното, покриви и други магически образи от миналото. В тази първа книга все още „стихотворенията са пълни“ с нещо голямо и пулсиращо, въпреки че поезията вече иска да изпразва, да превръща нещото в липса и да си почине от интензивност, усеща се приближаващата нужда от зануляване на многото в малко.
По същество нищото като страх за нещото идва във втората книга на Димитър Ганев „Все повече ми харесва да се разхождам сам“. Нещата се усложняват, както е нормално да се случи. След едно скитащо начало с първите десетина стихотворения за студентския – емигрантския, но повече студентския начин на живот и блумсбъргските комплекси, във втората и особено в третата част поезията става все по-балансирана и добра. Интелигентското отегчение изостря инстинкта „да си тръгвам“ и „никоя школа вече не ми понася,/ обърках се от толкова стилистики“. Нихилизмът е приятен и обира всичко събрано накуп. Поезията изглежда „дефинитивна“ – какво и как правя това, да се определя, да сложа себе си в координатна система, да очертая разделителни линии, за да разбера какъв съм. Има изпробване на мислене и поведения в студентска самота, докато се стигне до темата за същността на поезията, до бучката захар, която се топи в ръката, до копнежа. Всички знаят всички отговори, на поета е оставен копнежът.
Поезията обира декорацията на града и се свива в личното, самотата, чувствата към теб, „най-големите клишета“. Другата позиция, която е по-често срещана и крайна, е виждането на света като едно-единствено събитие, което нашият герой е пропуснал. Първо нещата се свиват до личното, после направо то ги прескача и няма нищо видимо. Отново стигаме до образа на несъзнаваното от „Никол слиза по стълбите“, който от голямо пулсиращо кълбо се свива до все по-малко и обратно – от малко уголемяващо се кълбо нараства заплашително до все по-голямо. И двата процеса са поглъщащи. В случая голямото се е свило до малкото, което съвсем изчезва накрая. Един аз, който се занулява теоретично, без практически егото да изчезва, само изчаква и се подготвя за друго.
Следваща обикната фигура е аз те спасявам „от подлите номера на паметта си“. Важна характеристика на героя е свиването на личността без да я изчерпва, но и без да я показва. Скриването е факт, който трябва да приемем, то не е по желание на аз-а, но се случва по някаква необходимост. За лирическия човек е планирано да потърси в науката спокойствие, което обаче неговият „гурелив“ ум не намира и дори сам на себе си нищо не успява да докаже.
Някои наши неща съществуват само заради способността да ги мислим. Поезия на законотворческата умозрителност. Понякога мисленето прави така, че да изчезнат определени образи. От много мислене за теб, забравям как изглеждаш. В „Монография“ има силна фигура на времето, „някакво недоразработено понятие за време, / прегърнало собствения си обем – и така аз не трябва / да скъсявам някаква дистанция,/ а да премина през няколко години“.
Говоренето става от една чужбина, която все повече изтънява като значение до предел, в който местата престават да означават промяна. Разните „грижливо кътани значения“ се изпробват на различните места в опит да се приспособят и накрая се разпиляват. Тревожният разпилян човек обмисля да се събере, но няма как – вече завинаги е разпилян. Човекът сам е обект на своето мислене, което в крачка се оказва празно, а никога не се е досетило за сърцето. Тази пустота е позната като младежка и дори романтическа.
Има следи от един сутрешен оптимизъм, изразяващ се в това „да бъдеш някоя някъде и прочие, /но и това ще отмине като толкова други увлечения“. Свикването със себе си е едно изравняване с пустотата.
В книгата на двайсетгодишния Александър Габровски „И скакалците сънуват“ властва идеята за разнообразието. В първите десет стихотворения има чистота и пропорционалност. Описан е парадоксът на двете гледни точки. И те самите са съмнителни, могат да бъдат и повече, но тук описваме поне тези две. Достатъчно е да има камера, око, лупа и вече отсрещният може да бъде видян и като възможност да стане себе си. В другия случай ние се отбелязваме на фона на мълчанието. Ако дори само едно нещо присъства, тогава може да присъства и друго. Има пълно, ако има празно, или ако аз съм тук, теб те няма. Задължително е да има две неща, това и обратното, за да има смисъл. Може оптиката да е Бог /Който вижда. Стихотворенията предлагат друг опит – с дървета, огън, гълъби и т.н., важно е да са о-живени. Тоест, пак не става без Бог, дори ако на Негово място има други имена. Какво се вижда през аз-ове и личности. Общото между Габровски и Ганев е в геометрията на съзнанието – да има в голямото по-малко, още по-малко и микроскопично малко и обратното, от малкото към все по-голямото.
Истината за живота на пръв поглед ще се търси в разнообразието. На младостта това ѝ е интересно. Как моделира погледът. Описание и през варианта „много-много или съвсем нищо“ също е възможно. Има списък на очакванията и подходите към гледките, инструментите, през които се виждат. Лирическият герой желае да обхване света, има го като дълг, може би инстинкт. И като упражнение да го опише. Младостта изброява, прописва с тази жажда, въпреки че няма кой знае какъв ентусиазъм, защото вече знае: „нетрайни сте“. Като една поезия на безкрайния свят срещу другата поезия на икономията, на краткостта и намаляването, като сгъването на разнообразието в друга достатъчност (Вл. Иванов). Младият описва, вървейки срещу скепсиса и края на наратива. „Така че вече нищо няма голямо значение.“ В младостта всичко се пише отново, но отсега предварително се знае, че не важи „изкуството е вечно“, защото Кристо може да опакова и слънцето. От последните стихотворения бих отбелязала „В ада“ и „Думите“. Книгата е много млада и в този смисъл тя упражнява света, оставя го да се покаже и като уговаря по какъв начин да го опише и преброи, класифицира и хербаризира до следващото по-сполучливо описание.
Стиховете на Владимир Иванов, художник, професор и дизайнер на книги във варненското издателство „Георги Бакалов“ между 1980 и 1990 г., са сами по себе си една концептуална творба, която исках да разположа в другия край на лодката, за да уравновеси младата поезия. Докато Габровски изброява и пътува от обект на обект, а Ганев предварително е уморен от лица и европейска култура, Иванов без всякаква суета слага на масата монументалните въпроси за смисъла, времето, Бог, истината. Когато всички тези знамена се свият, остава тайната като единствена опора (вж. Юз Алешковски, „Аз към тайните се отнасям като към възможности, като към знание, което е за в бъдещето и което може би ще ме споходи преди края на дните ми“.)[1]
Това дори не е скепсис, а думи в края на живота, примесени с надежда за смислен живот и в отвъдното. Героят на книгата е мислещият човек, живял десетилетия в изкуството, който и сега търси отговори от любимите Лудвиг (Витгенщайн), Марсел (Дюшан), Буковски, Стравински, Чаплин, Кафка, Миро… Книгата не се интересува от хорското мнение, достатъчно късно е, дошъл е точният момент авторът да бъде радикален. Освен нюансите морско синьо, съдържанията на творбите бродят през политическите и културните щампи на миналия половин век. Има много контексти, а също и варненски интериори. Като опитен в книжния дизайн, за Владо Иванов тази книга изглежда точно така, както той е искал да изглежда, направена без полиграфичен и всякакъв компромис, затова тя е удоволствена. Някъде между войната, Стената и края на Историята, сред „неуморното синьо“ хоризонтът чертае „единствената разделителна линия, / която всеки ден ни сочи разликата / между небесната и земната любов“. Важна част от книгата са включените в нея репродукции на намесите в пространството на Владо Иванов. Така думите и изображенията заедно работят на няколко нива в книгата.
Патрик Модиано, един от специалистите по бели петна, в последната издадена на български книга „Симпатично мастило“[2] се пита „трябва ли наистина да намеря отговор? Боя се, че когато човек се сдобие с всички отговори, животът го захлупва и щраква като капан с характерния звук на ключ от затворническа килия. Не е ли по-добре да остави край себе си празни терени, където да може да избяга?“. Младите Габровски и Ганев сякаш имат предвид тези празни терени, дори когато изиграват отегчение и антиконсумизъм, за Владо Иванов теренът на живота е инвентаризиран и се води война срещу празнотата. Той обаче има друго, по-плътно понятие за буферна зона, да използвам тъжния военен термин.
[1] „Ние нямаме опит за бъдещето“, разговор на Георги Борисов с Юз Алешковски, Портал Култура, 30 март 2022 г.
[2] Патрик Модиано, „Симпатично мастило“, превод Красимир Кавалджиев, ИК „Колибри“, 2022 г.
