Дебютният роман на индийската писателка Шубанги Суаруп „Георграфските ширини на копнежа“ е толкова много неща едновременно. Атлас по ботаника, увод в стихосложението, кратка история на сексуалността, дълга любовна игра, ръководство как да си направим нова нация в домашни условия, работилница за независимост по време на окупация. Освен изброените, този роман е синхронен запис между звук и картина от несъвместими събития – като силна религиозна отдаденост и постоянен разговор с мъртвите. Магическият реализъм позволява. Но в тези индийски страници сякаш четем опиум. Четиво като опиум, и няма какво друго да бъде при заглавие с внушения за блян и меланхолична лекота.
Не познавам литературния канон в Индия, но Шубанги Суаруп се къпе в него като в свещени води: ритуално потапяне, прослава на божеството, поклоннически минути. Обаче какво ще се случи с изкъпаното тяло решава единствено въображението. И в действителност силата на романа е в измислянето, във фикцията като припозната реалност, в която читателят е богато нахранен и благодарен.
Но какъв канон, след като още в началото сме въведени в рязкото преобръщане на знаци и символи. Месоядният става вегетарианец, кръвта се подчинява на корени и плодове, мъжът – на жената. Изучаващият дърветата се оженва за тази, която разговаря с тях. Прякото е преносно, метафората е буквална. Целият роман е направен така, че независимо от основното движение, от неговите разклонения, препятствия и мостове, шумът на разказването никога да не спира. Рядко се среща толкова добре овладяно фабулно пространство. Дори читателят да регистрира пролуки в историите, в следващия миг те вече са оплътнени. Или, с думите на авторката: Такава е природата на водата – да си присвоява празните пространства.
Избрах да чета романа именно чрез присвояването на празното.
Точно както във философията на празното движението е преместване, сгъстяване и разреждане, съединение и разделяне (на атоми), персонажните движения в този роман са насочени така, че в крайна сметка да се получи равнопоставеност. Изравняване на видовете, при което няма малки и големи, властващи и подчинени.
Животът на двойка равнопоставени на географските ширини на копнежа и географските дължини на тревожността досега винаги е бил рядък, недокументиран феномен, нещо като кит, раждащ малкото си в Антарктика, или като бели слонове, съвкупляващи се в Южна Азия.(…) Трудностите, с които се борят двойка равнопоставени, не са единствено предмет на етнографията. Те са мултидисциплинарни.
Мултидисциплинарният подход на Шубанги Суаруп е в детайлните описания, изискващи специализирани познания. На места романът звучи като научнопопулярен филм. Другаде е литературен до поетичност. Но независимо от балансираното говорене на авторката едновременно като ботаник, орнитолог, естествоизпитател и поет, успоредно с нейния глас се чува и този на празнотата, която показва своята безпощадна перспектива: на внезапните загуби. Пред очите ни изчезват девственост, недоносено бебе, неприкосновени територии, парчета от независимостта на Индия. (Според мен не е случайна метафората с умиращата родилка Чанда Деви и младата свобода на индийците.)
Шубанги Суаруп пише този роман седем години, необходимото ѝ време, за да бъде на всяко едно място от географията в сюжета, от географията на копнежа. Може би затова времето в романа е бавно, лишено от онази урбанистична, цивилизационна забързаност. Други белези на екзотичност са имената и особено тяхната непостоянна природа: Когато за последен път го ядох, се казваше Алфонсо. Сега е Шиваджи – казва той. – Кой би предположил, че дори мангото ще смени идентичността си след независимостта? Всъщност в регистрите на екзотичното попада всяко едно изваждане от автентичната среда – дъщерята на Чанда Деви е наречена Червената дивачка от съучениците си. Единствено странстващите духове и призраци се чувстват естествено навсякъде.
Тук в инвентара на празнотата са още майка, която е изоставила сина си; бунтовници, които не намират съмишленици; както и всички, които търсят, но не намират изгубеното време. Как се присвоява толкова много празнота? По несигурните пътища на копнежа и измамната сигурност на поезията. Всъщност през цялото време се питах роман ли чета, или безкрайна поема. Блестящ, наситен с образи и символи език, който не затруднява четенето, а подсилва лекотата му. Имаме класифициране на сънища, географски досиета на мъжа и жената, в които местата нямат имена, а единствено интимна история („тук най-дълго се държахме хванати за ръце“), нежни описания, деликатни сравнения: Яла ли си нещо? – Не! – отвръща тя. – Гладът ми умря преди много години.
Отделно внимание заслужава островът като образ. В романа той е ту „безсмислено дърдорене сред съзерцателния океан“, ту взирането в „онова, което си отхвърлил“. Хората тук плават над течната си вътрешност, а мъжът/бащата е описан като самотен архипелаг. Светът под водата е недокументирана карта на света над водата. Това, че обитаваме само сушата, ограничава нашите разбирания. Всички терени и форми на живот, всички природни цикли и емоции, които се срещат на сушата, се умножават многократно във водата, пише Шубанги Суаруп. Затова и хората в романа са острови – може би подобно сравнение е разговор с Джон Дън и неговият човек:
Човекът не е Остров, вътре в себе си затворен;
Човекът има връзка с Континента, той е част от всичко друго;
отмъкне ли морето буца Пръст, по-малка става територията на Европа,
както ако откъсне Полуостров цял или събори Замък
на твой приятел или твой собствен замък;
всяка човешка смърт ме намалява,
аз съм част от цялото човечество;
затова недей да питаш за кого бие камбаната:
камбаната бие за теб.
(„За кого бие камбаната“, прев. Александър Шурбанов)
И отговорът на Шубанги Суаруп: „Онова, в което вярваха, ги делеше като континенти, а крехкият провлак, който ги свързваше, бе Бог“.
Защото какво друго е копнежът, ако не присвояване на празното и какво друго е Бог, ако не милостивото запълване на празнотата.
