Така наречените „фестивални“ филми често подлагат на изпитание търпението на съвременния зрител: някои сякаш „нарочно“ се отдават на съзерцание и потапят в засукано интелектуална или „обикновена философска“ мъгла както действието, така и цялостната дейност на мисълта – на героите, а оттам и на публиката пред екрана…
Подобна констатация не взима предвид максимата, че „за всеки влак си има пътници“, както и факта, че качването на „влака“ на което и да било изкуство е изключително доброволен акт. От друга страна, не е задължително да се настроиш „на вълната“ на даден филм, за да ти хареса, но доста помага, за да го разбереш, да ти „проговори“. И от трета – никак не е необходимо да харесаш всичко, което творческият екип е имал нужда да сподели, достатъчно е да осъзнаеш, че нещо те е докоснало, накарало те е да се замислиш, да реагираш емоционално, да го отнесеш със себе си след края на прожекцията…
Няколко заглавия от програмата на 26-ия Международен София Филм Фест дори ми позволиха да ги обединя под общ знаменател – този за душевното страдание, въпреки принадлежността си към съвсем различни национални култури, сюжетни условности и жанрови конструкции. Паралелът не беше предварително търсен, получи се случайно и не на последно място повдигна въпроса до каква степен емоционалният дискомфорт на човешките създания (във всяка една епоха, но особено днес) се превръща в двигател на поведението, на живота им, както и на сценария, който се е заел да го разкаже.
На единия полюс са крайни действия като поведението на Алексия от „Титан“, която наказва обществото заради собствената си неприспособимост; крайни състояния като кризата на принцеса Даяна, която (поне според „Спенсър“) изглежда животозастрашаваща; или смесването на двете при изолираните насред гората на Косовска Митровица сръбски семейства от „Мрак“. На този разрушителен бунт се „противопоставят“ отегчената датчанка Инес от „Мис Осака“, която търси себе си в Япония, изгубените ирански актьори, които се борят с „Макбет“ в „Липсващият режисьор“, и примирените грузинските емигранти от „Брайтън 4“. Противопоставянето, разбира се, не е буквално, дори в преносен смисъл просто отразява различен интензитет на човешките реакции, изправени пред изпитанието на (не)обяснимото душевно страдание.
„Титан“ на французойката Жюлия Дюкурно определено не е най-добрият кандидат за Златна палма 2021 (но и Спайк Лий, председател на журито, което връчи наградата в Кан, не е сред любимите ми режисьори). И само най-заклетите хорър фенове не биха преценили филма като самоцелно кървав. Но отвъд футуристичната идея за титаниева платка, превръщаща индивида в нещо повече от човек, и фантасмагоричните пориви за скандализиращи сексцесии остават самотната, търсеща любов и приемане млада жена и един застаряващ мъж, който насред неутешимото страдание на баща, изгубил детето си, открива искрица надежда за бъдещето. До този хорър нареждам психодрамата, която не отстъпва по интензитет на преживяванията и предизвикателство към зрителското търпение, въпреки куртоазната „лежерност“ на британския кралски двор.
След образа на Джаки Кенеди (в изпълнението на Натали Портман) чилийският режисьор Пабло Ларейн се заема с друга крехка жена в криза – лейди Ди от последните месеци на кралския ѝ статут е мрачен водовъртеж от опасения, фобии и неудовлетвореност, затворени в строго охранявана златна клетка. В превъплъщението на Кристен Стюарт, Даяна никога не е изглеждала толкова на ръба на лудостта…
Физическата деградация и душевният катаклизъм се срещат в „Мрак“ на сърбина Душан Милич – конкретен екстракт от балканска териториална лудост, но и невероятно въздействащ художествен факт, обгърнат в универсалния език на непрогледния страх. Пречупена през възприятията на 11–12 годишно момиче, живеещо с майка си и дядо си в изолирана къща сред гората, която всяка нощ се превръща в „бункер“, невидимата заплаха надхвърля политическите измерения на един поствоенен конфликт и позволява на трилъра да хиперболизира дебнещия мрак.
На фона на крайните емоции, пред които са изправени персонажите от тези три филма, другите три могат да изглеждат малко „равнодушни“. Но в съвременния свят именно „кроткото“ неудовлетворение често е камъчето, което „преобръща колата“. Като неочаквания обрат в живота на Инес от „Мис Осака“ (реж. Даниел Денсик), която отчаяно копнее да бъде някой друг и под чужда самоличност се наема да работи като компаньонка в Япония. За да открие, че човек не може да избяга от себе си, дори когато светът на другите изглежда по-примамлив и изпълнен с тайнствени обещания.
Ситуацията в „Липсващият режисьор“ (реж. Арванд Дащарай) е малко по-сложна: поетичният формален наратив балансира почти умело между минало и настояще, обгръщайки делничните взаимоотношения. А авангардното спектаклово решение на Шекспировия „Макбет“ се сблъсква с междуличностни конфликти, страх от провал, неосъществени мечти и обезпокоителното усещане за непринадлежност на холандската съпруга Марене, която дори говорейки фарси, се чувства в капана на една чужда култура…
Без да се опитват да проникнат в американската култура, група грузинци и други немили-недраги от бившия Съветски съюз сложно свързват двата края в комуналка в Бруклин в „Брайтън 4“ на Леван Когуашвили. При тях пристига бившият борец Кахи, който иска да измъкне сина си от унинието и безизходицата. И въпреки че е малко по-тромав и не притежава тръпчивата виталност на „Срещи на сляпо“, новият филм на грузинския режисьор отново предлага непринуден разбор на философските похвати за опитомяване на живота… Също както един фестивал предлага неповторимата възможност да се видят на едно място толкова различни персонажи, които търсят светлина в тунела.
