Май няма друг комиксов герой, който за трийсетина години да е сменил шест кинолица (без да броим версиите, заснети преди 1989 г.). Почитателите на Батман разполагат с истинския лукс да избират не само визията на своя любимец, но също излъчването, което всеки от актьорите е привнесъл към ролята, както и стила (дори жанра), в който се развихря Човекът прилеп.
И докато някои твърдят, че маскираният отмъстител на Майкъл Кийтън е най-близо до персонажа от комиксите, аз лично предпочитам хладнокръвната дистанцираност на черния рицар Крисчън Бейл. Но, както се оказва (и напук на личните ми предубеждения, оцелели дори след откачено-вдъхновеното му изпълнение във „Фарът“), Робърт Патинсън има какво да добави към образа, и изборът му е доста сполучлив в контекста на този „Батман“, решен от Мат Рийвс в естетиката на кримитрилъра.
От друга страна, зрителският избор на „личен“ батман е също и въпрос на фаворизиране на определен режисьорски почерк. През 1989 г. „естетът на мрака“ Тим Бъртън обгръща своите персонажи в пристрастията си към готическата традиция и хорър приказката. След него Джоуел Шумахер избира да се придържа към зрелищния екшън.
Когато рестартира Батман епопеята през 2005 г., визионерът Кристофър Нолан едновременно се съобразява с по-мрачните краски, които са превзели света на комиксите, и акцентира върху драмата и вътрешния конфликт на протагониста. А днес Мат Рийвс извежда на преден план образа на комисар Гордън (ако присъствието на Джефри Райт ви навява асоциации със „Западен свят“, това няма да навреди) и накланя везните в полза на една кръстоска между криминален филм, екшън и психотрилър.
След като окончателно спаси Земята от хората в полза на маймуните („Зората на планетата на маймуните“, 2014, и „Войната за планетата на маймуните“, 2017), Мат Рийвс измъкна Човека прилеп от компетенцията на Бен Афлек. Подобно на британския си колега Нолан, Рийвс е и съавтор на един сценарий, който приобщава действащи лица и ситуации от хранилището на DC Comics към майсторска плетеница от оригинални идеи и препратки към гангстерското кино, film noir и психопатологията а ла Дейвид Финчър. А ако още живеете със спомените за фантасмагорични приключения и спецефекти, трябва да имате предвид, че най-фантастичното в новата версия е гримът, който позволява в „кожата“ на Осуалд Кобълпот, по прякор Пингвина, да се вмъкне Колин Фарел и никой да не разбере това преди финалните надписи…
„The Батман“ (защото това е първият филм, който носи и определителния член, характерен за някои периоди от издаването на комикса; и зрителят сам ще прецени дали е претенция, или предупреждение) е дълъг близо три часа – нормално като за „ново начало“, но и доста ангажиращо. Запознаваме се с един меланхоличен Брус Уейн, който е по-скоро скитаща душа, дори когато не носи Костюма. Съчетаващ статута на отшелник с изострено чувство за отговорност спрямо обществото, в което живее – интересна кръстоска между модерната корупционна разруха и Америка от времето на Голямата депресия, новият Батман е склонен да напуска убежището си само когато види Бат-сигнала в небето над Готъм Сити, докато сериен убиец не го въвлича в жестоката си игра на котка и мишка…
С добре разработена политико-криминална интрига и с ъндърграунд градска атмосфера, навяваща мрачни спомени за „Жокера“ (2019), в основата си този „Батман“ е любопитно съчетание от двата сюжета, които направиха Мат Рийвс известен: в сенките дебне апокалипсисът от „Чудовищно“ (2008), а осиротялото усещане за непреодолимо душевно страдание отваря вратата към „Покани ме да вляза“ (2010). Така режисьорският стил в никакъв случай не е жертван на олтара на блокбастъра, а комиксовата „приемственост“ е обезпечена с присъствието на съюзниците като комисар Гордън и Алфред и особено на враговете.
От възможните злодеи за този рестарт са подбрани такива, които много добре се връзват с избраната жанрова естетика на филма. Пингвина, директно вдъхновен от „Кръстникът“, осигурява контакта между комикса и гангстерската линия в интригата; Гатанката (Пол Дейно е абсолютна противоположност на смахнатия образ на Джим Кери в „Батман завинаги“, 1995) привнася зловеща нотка в криминалното разследване; а Жената котка (Зоуи Кравиц е чудесно попадение в двойка със странна химия без романтика) продължава инициативата за смекчаване на персонажа от злодей до антигерой.
Така в един не чак толкова футуристичен град, обвит от далеч по-реалистична „зловонна“ атмосфера от тази на комиксовия Готъм Сити, един депресиран Батман се люшка между цинизма, чувството за вина и примирението, балансирайки все по-трудно между статута си на спасител и желанието за отмъщение. Робърт Патинсън просто е роден за тази роля. И дано следващият филм от поредицата остане в ръцете на Мат Рийвс – той знае какво прави.
