„Една испанска пиеса“ от Ясмина Реза, превод Светлана Панчева, режисура Бина Харалампиева, сценография и костюми Свила Величкова и Ванина Цандева, музика Асен Аврамов, в ролите: Мария Каварджикова, Светлана Янчева, Василена Атанасова, Владимир Пенев, Малин Кръстев. Премиера на 5 март 2022. Малък градски театър зад канала
Не е лесно да вдигнеш критик да аплодира на крака. Петимата големи успяха да ми го погодят.
„Една испанска пиеса“ е демонстративно актьорски театър. Невъзможен, разбира се, без солидната база, от която да се изстреля. Най-напред е текстът на Ясмина Реза. Романист, сценарист и драматург, тя го създава в най-интензивния си театрален период: между 2000 и 2006 г. излизат четири от най-знаменитите ѝ пиеси. Тази има премиерата си на 20 януари 2004 г. в парижкия Театър на Мадлената. Тя носи всички белези на нейната драматургия, надбавяйки обаче елементи, нехарактерни за останалите ѝ пиеси.
Добре е да се напомни основното за всеки текст, както го формулира Реза. Акцентът при нея пада върху концентрацията. И тук, както е в живота, настоява тя през 2001 г., възможностите са хиляди, но се реализират съвсем малко от тях. Ако при писането човек не се концентрира достатъчно рано върху определени неща, тоталната свобода се превръща в корабокрушение. И през 2014 г.: Модерният театър е в някакъв смисъл царството на концентрацията. Не можете да сложите четиристотин човека на сцената, не можете да коментирате какво казват персонажите, да коригирате каквото мислят, разполагате с много ограничено време. Изкуството се състои в това: да разгърнете в тези фиксирани рамки възможно най-мощната фантазия.
Напомням тази програма, за да се види както изпълнението ѝ в „Една испанска пиеса“, така и продуктивните отклонения от нея. Сюжетната рамка се очертава така: трупа френски актьори подготвят една испанска пиеса, а вътре в нея една от героините репетира някаква българска пиеса от 70-те. Авторът на испанската, някой си Олмо Панеро, седи в тъмната зала, заедно с режисьора и авторката на костюмите, към които понякога актьорите се обръщат директно. Справедливо Стефани Шмиц диагностицира пиесата като полиморфен метатеатър и открива три метанива (трите пиеси). Прехождането между тях дава възможност и за постигане на Брехтовия „V-ефект“, отчуждаване на актьора от ролята и нейно коментиране, както и изискване на корекции. Метатеатралното отваря освен това простор и за актьорско авто-коментиране: на същината на актьорското изобщо, както обаче и на персоналното си актьорско битие (нямам пред себе си текста, но съм сигурен, че в българската постановка са вплетени и лични позиции на актьорите).
Чрез тази сложна мрежа Ясмина Реза поставя нелесни екзистенциални въпроси. Проблемността на личните и вътрешно-фамилни отношения в днешния свят, тежките ефекти от отчуждението, разпадът на персоналната идентичност, пораженията от следването на стандартите за публичен успех, разпадът на човешкото, смисълът и безсмислието на така устроеното човешко съществуване. Тези и подобни на тях са измеренията, в които се разгръща действието.
Така изглежда задачата, чието първо решение трябва да се даде от Бина Харалампиева. Справя се блестящо. Изградената от нея солидна структура систематично включва в себе си както изискваната концентрация с оглед на цялото, така и внимателно разчитане на всеки от детайлите. Отваря добре премислени пространства за разгръщане на обемния регистър от драматични и комични акценти и залага възможността за мощна проява на актьорското въображение и можене. Същата солидност демонстрират сценографията и костюмографията на Свила Величкова и Ванина Цандева, позволяващи всички нива на пиесата да се осъществяват в единен декор и единно решени костюми, удържайки целостта на сложното, замислено като разбягващо се действие. Натам води и музикалната картина на Асен Аврамов, деликатно различаваща между отделните равнища с внушаване обаче на общия контекст.
Оттук започва работата на актьорите. На петимата много големи: Мария Каварджикова, Светлана Янчева, Василена Атанасова, Владимир Пенев, Малин Кръстев. В пиесата на Реза няма главни и „подкрепящи“, всички роли са равносилни. Структурата на речта изисква петимата актьори да бъдат именувани в някакъв ред, животът на спектакъла не предполага обаче каквото и да е тяхно степенуване. Затова не ще говоря за всеки поотделно, макар да съм в състояние да го направя – сцена по сцена.
Има разтърсващи сола, способни да изстрелят към тавана всеки познавач. Зашеметяващото е обаче в спяването: от дуети до квинтети. За постигането на такова върховно качество са необходими няколко компонента, основните от които са ярка уникалност на сценичното присъствие, която няма как да се „припокрие“ с нечия друга, и перфектно владеене на професионалните средства и техники. Високият и добре шлифован талант няма какво да се споменава, той е условие, без което не може.
Понеже тук споменатите компоненти са пет пъти обилно налице, става възможно невероятното надиграване между актьорите. Надиграване, което обаче включва като задължителен елемент грижата за партньора, създаването на простор, за да достигне максимума си в конкретния епизод. Може да бъде видяна радостта от постижението на другия, излъчвана от телата и очите им, и „поемането на щафетата“, надкачването, сътворяването на ново предизвикателство, и то в споменатите две, че и три нива.
Тази многоизмерност предполага отказа от „едри плоскости“. Играта е с надслагване на полутонове, нюанси, „дребни“ измествания и изменения. Внезапен прилив на кокетство, изразен с просто изправяне на гръбнака, леко изкривяване на крака, повдигане на раменете, малко по-продължителен поглед, едва проточена пауза и така нататък. Никакво разхвърляне, нищо самовлюбено крещящо – дори когато трябва да се вика. Дисциплиниран „минимализъм“ с поразяващ ефект, съчетан с точен нюх за нишите, допускащи импровизация, и „камшична“ реактивност: мигновено превключване, рязка смяна в настроенията, и то стояща съвсем органично. Това позволява събирането на трагично и комично в една молекула и извеждането на тежките екзистенциални теми с дълбочина и прецизност, елиминираща всички и всякакви странични шумове. И така – от началото до края. Тотално тържество на театралното.
Спектакълът трае почти два часа. Когато приключи, почувствах се ощетен. Бях готов да гледам поне още толкова.
