Преди двайсет и пет години, на улица „Съветска” 5, гледах новините по един „Рекорд B312”. Редовно се налагаше да го думнеш яко, за да изчистиш картината от смущенията долу на екрана. Да, по бабино време обаче, от 1998 година нататък чрез комутируемия достъп на „Петерлинк” можех вече да следя и западните медии и да им сътруднича с репортажи. Няколко години преди това все още работех за руската телевизия, за едно риалити, което ежедневно се опитваше да наблъска в рамките на десет минути колкото се може повече убийства, нападения, изнасилвания и измами. Въпреки динамичния монтаж и бодрата мелодийка, програмата не подобряваше настроението.

Сякаш не ни стигаше самата ужасна действителност, та и по вестниците се надпреварваха с абсурдни шашарми: „Този човек се състари и оглупя само за ден” или „На тила на тази жена расте извънземен паразит” бяха статии, които хората преспокойно си четяха в метрото. Рублата падаше, хората губеха и последна надежда, а руски, но също и американски фалшиви пророци предричаха, че иде краят на света.

И тогава изведнъж се яви програмата Однако („Обаче”). От нея зрителят научаваше, че всичко всъщност е съвсем простичко. И че трябва да гледаш със зрънце съмнение новините, особено тези от Запада. Небрежно облегнат на обърнат наопаки стол от кафене, Михаил Леонтиев снабдяваше току-що издърдорения журнал с теории на конспирацията. Когато за пореден път думнах по „Рекорд B312”, Елцин с надебелял език ни пожелаваше честита Нова година и изтъкваше Путин като свой наследник. През идните десетилетия той щеше да заема същите небрежни пози като Леонтиев.

Новото хилядолетие започна с един автократ, който 22 години по-късно, точно сто години след създаването на Съветския съюз, иска да възстанови империята чрез жестока война с Украйна. Несъмнено е намерението на Путин тази година да отпразнува военния парад на 9 май с истинска победа.

По предпочитанията си към символични дати и равносметчици тъй наречените силовици имат нещо общо със сектантите. Равносметчиците им трябва да излязат верни, защото при пропукване възникват съмнения. А нищо по-дезорганизиращо за една секта от съмнението – у самите водачи на сектата, но най-вече у последователите им, които и без друго вече са лабилни. Известно е, че Сциентоложката църква и „Свидетелите на Йехова” подбират жертвите си по тяхната психическа уязвимост. Със своето ясно (но само по себе си невесело) послание те предлагат ред в хаоса.

Деветдесетте години бяха травматични за руснаците поради несигурното бъдеще, но предимно поради лъжливото минало. Тогава беше времето, в което Западът опозна Русия като „ъндърдог”, победения състезател: бедна на валута, но богата на самоирония. Той не съзнаваше, че това състояние на духа е изключение от правилото, че на руснаците отпреди десетилетия им е внушено, че превъзхождат останалия свят.

От кризата през 1998 г. насам отново се приключи с интроспекцията. Документалните филми за съветското минало бяха махнати, а при токшоутата се канеше най-много по един дисидент, за да бъде надвикан от поне трима други участници с желателното мнение – рецепта, за която следва да внимават и нашите токшоута. В училище критичните учебници по история бяха подменени с прославящи родината образователни методи. Всичко това стана бързо, без дискусии. Самият Путин каза, че е време „да оставим на спокойствие духовете на миналото”; патологичен страх от призраци, който миналата година достигна апотеоза си със забраняването на „Мемориал” – организацията за човешки права, която се застъпва за реабилитацията на жертвите на съветските репресии.

Друг симптом на трансформацията на нагласите беше залезът на сатирата. Веднага след смяната на властта от екрана изчезна куклата, създала на екрана руския SpittingImage на Путин, след това беше свалена и цялата програма. Вместо родната, комиците предпочитаха да осмиват американската политика. Повсеместно се търкаляха направо готови хубави шеги, но на сцената ставаше дума за „Банк ъф Америка”. И така, със самоиронията умря руският хумор, оцелял, та макар и приглушено, даже след 75 години комунизъм. Опасен признак е, когато хуморът отстъпва място на негодуванието, все едно дали бива дегизирано като патриотизъм, или като принудително почитание. Промиването на мозъци не понася никакво саморелативиране.

Не е необичайно хората да изгубят десетки години, ако не и цял живот, за една секта. Последователите трябва да се откажат от безопасността на общността от съмишленици и в замяна на това да получат твърде малко подкрепа, особено когато нямат връзка с външния свят. Социалната несигурност, със съответните страхови смущения и пристрастеност към алкохол и наркотици са важни фактори защо хората търсят убежище в някаква секта, докато същото това убежище, ако им се предлага от близките във външния свят, съответно е решаващо за изтръгването им от нея. Мненията как да форсираш този процес се различават. Тъй нареченото „депрограмиране”, което беше популярно още през седемдесетте години, е забранено със закон, понеже членът на сектата трябва да бъде отвлечен и затворен. Такива интервенции действат тъкмо обратно, освен това противоречат на верската свобода.

Да се върнем на войната в Украйна, която в Русия повече не бива да се нарича така и се натъква на по-малко възмущение, отколкото сме се надявали. Това определено се дължи на мощните репресии над демонстрантите в Русия. Критични журналисти, също и от моя приятелски кръг, сега усилено се мъчат да се спасят. И все пак интервюта по улиците, например на радио „Свобода”, показват, че разнобоят не е подбуден единствено от страха.

Руснаците, които призовават за мир – цел, за която можеше да демонстрираш даже в Съветския съюз – не са непременно против Путин. Надеждата, както винаги, е насочена към съмняващите се.

Американската социоложка Яня Лалич, самата дълго време била член на радикално марксистко-ленининистко движение, пишe в Escapingutopia („Да избягаш от Утопия”), че всеки член на сектата има съмнения, но че те се подсилват главно от свидетелствата на бивши членове. Затова публикуваните от украинци изявления на разкайващи се руски военнопленници са по-смислени от изпълнените със синьо-жълтите емотикони призиви на възмутени западняци. Лалич също така препоръчва на роднините на членове на сектата да изравят хубавите общи спомени, та жертвата да осъзнае, че е имало живот и преди промиването на мозъка.

Въпросът сега е дали Западът, който междувременно не се е показал като най-съчувствения победител в Студената война, все още може да изпъкне като такъв един блуден роднина. Какво носи на руснаците изтръгването от безопасното гнездо на включените в общ хор медии, образование и църква, и обръщането срещу полуделия си водач?

При сектите такива действия никога не са безопасни. Принудят ли ги към колективно самоубийство (People’sTemple, Heaven’sGate – „Народен храм”, „Врата към Рая”) и успеят ли да наложат мълчание на водача на сектата, тогава винаги има последователи, които ще продължат да се втвърдяват във вярата си („Багуан”, „Аум Шинрикьо”). За тази вярност голяма роля играе Руската православна църква. Дори тук, в Нидерландия, е пълно с почитатели на яростния патриарх Кирил, които не могат да повярват, че той продължава да стои зад Путин. Наивно, тъй като вече от десетилетия е известно, че Кирил, също като предшественика си Алексий, в Съветския съюз е работил като агент за КГБ.

За траен мир в Украйна, но също и в останалата Европа надеждата е насочена към по-младото поколение руснаци, което действително е израснало сред култа на старите си водачи, ала не споделя тяхната носталгия по две войни – Отечествената и Студената. Но дали онзи техен западен роднина има да им предложи стабилна алтернатива? Или ще се натъкнат на култура, която в последните години предимно е в борба със себе си, на едно все по-голямо разделение относно линиите на правилата и забраните, на вещаещи беди пророчества и покаяние? Дали поначало тук все още става дума за надежден роднина, щом сме тъй обсебени от уникалния, за предпочитане възможно най-измъчения индивид? Всеки път, когато на Запада му се наложи да си има работа с индоктриниран колектив, все едно дали отмъстителни руснаци или джихадисти, пропастта се оказва твърде голяма, за да протегнеш ръка, а ръката – твърде празна.

Носталгията се оказва притъпяваща болката, четох някъде. Но е болезнено да погледнеш назад към впечатляващия връх на руско-западните роднински връзки: концертът на „Металика” на фестивала „Чудовищата на рока” през 1991 г. на летище Тушино, недалеч от Москва. Уви, тъкмо тогава седях във влака на път обратно на запад, обогатена със сърце пълно с приятели и войнишка раница с елпита на „Мелодия”. Виждаме огромно руско множество, блъскащо с глави, развяващо американски флагове и тук-там бунтовническа войнишка фуражка, понеже за да озаптява предполагаемите два милиона френетични души, беше включена армията. „Металика”, и тя самата абсолютно удивена от това мощно надигане, ще влезе в историята като най-доброто, което изобщо е предлагала западната дипломация. Руският сектант обаче ще си мисли, че EnterSandman („Докато дойде Сънчо”) е пророчество за западното заблуждение.

Маренте де Моор, Превод от нидерландски Анета Данчева-Манолова

Нидерландската писателка Маренте де Моор е известна и у нас с романа си „Нидерландската дева” (Награда за литература на Европейския съюз) и наскоро излезлия сборник „Уютни разкази”. По образование славистка, тя между 1991 и 2000 година е живяла и работила в Санкт Петербург. В книгите си често разглежда аспекти на руската действителност. Статията е публикувана наскоро в най-големия и влиятелен нидерландски вестник NRCHandelsblad.