Наистина ли си мислим, че телевизиите се правят за зрителите? Не, те се правят за рекламодателите, за даващите за реклама или за пропаганда пари. Зрителите сме само числото, от което зависи сумата за реклама или пропаганда. Ние сме кукичката, парите са шараните. Целта винаги са шараните, кукичката е само средство.
Наистина ли си мислим, че представянето на двете гледни точки е непременно демократичният начин, задължителен за всяко събитие, без значение какво е то. Гледната точка, че Путин напада Украйна, за да защити Русия, гледна точка ли е или пледоария за възхвала на убийството? Фашизмът мнение ли е или престъпление? Защо тогава незащитима позиция в причината за започването на тази война в телевизионно студио присъства като гледна точка? Целта е да бъде обслужена доктрина, която за някои хора се е превърнала в поминък. Подложени на пропагандата, ние сме само средството едни хора да продължават да получават едни пари.
Наистина ли мислим, че във Фейсбук всички сме равни? Равни сме до клавиатурата. Но над някои клавиатури има глави, през които са минали една влакова композиция книги. Има и глави, замотани в злоба по всякакви техни причини, които те не желаят да възприемат като техни. Има и глави, които рецитират опорни точки, срещу което получават по два, три, пет лева. Фейсбук е онази яма, над която си дерем гърлата – едни, крещейки, че цар Траян има магарешки уши, друг пеейки възторжени химни в прослава на цар Траян. Социалната мрежа не е виновна за това. Тя е средство. Тя е инструмент. Тя е атомната енергия, с помощта на която можем да си изпържим омлет, но можем и да взривим живота си.
Много въпроси, които не изглеждаха спешни и важни, трябва да си зададем днес. Вече са важни и неотложимо спешни. Има такива времена, в които трябва да си спомниш през какво е преминало човечеството и да предвидиш какво го чака човечеството. Колко е важен този момент ли? Ето колко: представи си ракета, която пада над дома ти, представи си Европа като ядрено пепелище, представи си всички близки хора под развалините.
Какво ще искаш тогава? Ще искаш всичко това да е сънуван кошмар, ще искаш да се събудиш и да видиш на календара, че е февруари 2022 година, но ще осъзнаеш, че всичко това не се е случило и че може все още да бъде предотвратено. Това ще искаш, само това. Но времето никога не се връща. Ще ти остане единствената утеха, че ти си съвсем обикновен човек, че нищо не е зависило от теб, че е нямало какво да направиш. Само че – не беше ли ти, който пускаше лъжливи новини в интернет? Не поместваше ли ти геройски снимки на диктатора Путин? Не беше ли сигурен, че война няма да има, защото вярваше на Путин? Не пускаше ли криви усмивки, когато ти напомняха за Хитлер? Беше ли забравил неща, които не бива да се забравят? Защото нещата се връщат и ако си ги забравил, няма да можеш да ги разпознаеш миг преди вече да си станал тяхна жертва. Може би си мислеше, че злото е толкова мащабно, че няма как да се укрие. Не, злото е добре маскирано.
Злото е банално. Невинно почти. Нещо като муха, която по нищо не личи, че ще се превърне в слон. Адолф Айхман, едно от чудовищата на нацизма, не изглежда като мащабен престъпник, по-скоро прилича на дребно посредствено човече. Така го описва Хана Аренд и заради тези ѝ заключения върху нея се излива възмущението на цялата еврейска общност. Обвиняват я в предателство, пращат ѝ закани, пожелават смъртта ѝ.
Хана Аренд, историк, политолог, философ, успява да избяга от Германия през 1933 година. Тя умее да вижда коя муха ще се изроди в чудовище. Застава лице в лице със злото едва през 1961 година, когато като пратеник на американското списание „Ню Йоркър“ отразява съдебния процес срещу Адолф Айхман в Израел. Описва как го вижда – обикновен човек, по-скоро банален и посредствен, отколкото звяр.
В съдебната зала той е поставен в клетка от съображения за сигурност. Това ѝ се вижда излишно, демонстративно, театрално. Докато го наблюдава по време на процеса, в нея се заражда убеждението, че преносителите на злото не са някакви мащабни гении и мрачни титани. Точно обратното: най-добрата почва за злото са обикновените, посредствените, незабележимите хора, които до такава степен са обезличени от силата да поемат отговорност и от съвестта да изпитват чувство за вина, че вече са загубили ориентацията къде минава границата между добро и зло. (Помните ли първото изречение на Солженицин пред журналисти след насилственото му извеждане от СССР? „Аз идвам от страна, в която не се прави разлика между добро и зло.“)
Безличието им, посредствеността им, пълната липса на чувство за лична отговорност превръщат злото за тях в баналност. Изпълнявах заповед, така ми наредиха, така правят всички, такъв е редът, такова беше времето… Обикновени оправдания за необикновена жестокост.
Хана Аренд поема голяма отговорност с тази теория. Ако си изгубил близък в концентрационен лагер, не е лесно да се съгласиш, че причината за това са малки, посредствени и послушни човечета, всяко от които е въртяло дребно колелце в машина, която смазва живота.
По-естествено е да виждаш глутница от чудовища, така ти е по-лесно да си обясниш необяснимото, така е по-голямо и основанието да не изцедиш от сърцето си и капчица оправдание за олицетворяващите злото. Хана Аренд поема риска да заяви, че няма огромно чудовище, има послушно строени редици от дребни некадърници, готови да направят всичко, щом заповедта за това се спуска от стоящия над тях посредственик.
Ако искате да прочетете повече за упадъка на човешкия морал, а и страници за България, от които няма да срамувате, че сте българин, потърсете книгата на Хана Аренд „Репортаж за баналността на злото“. Сега трябва да четем, да мислим, да не се страхуваме. Сега, през февруари 2022 година. Това време няма да се върне.
