Режисьорът Станчо Станчев „присъства в нашия театрален живот без сянка от натрапчивост“. Това казва за него Любен Гройс, цитира го самият Станчо Станчев в мемоарите си, издадени посмъртно във Варна. Едва ли името на този режисьор, посветил по-голямата част от живота си на Варненския драматичен театър, говори днес много на младите театрали, както и на публиката извън Варна. Напук на всичко, включително на късата театрална памет, Станчо Станчев ни е оставил спомените си. Книгата съдържа и изключително богат снимков материал, грижливо събран от дъщеря му Теменуга Станчева (художник изпълнител в Държавен куклен театър – Варна, и илюстратор), която има основната заслуга изданието да е факт.

Станчо Станчев (1932–2017) е роден в Пловдив, завършил е режисура в класа на проф. Боян Дановски, работил е в театрите в Шумен, Русе и 30 години във Варна, където от 1979 до 1992 г. е главен художествен ръководител. Изключително голям почитател на Брехтовия театър.

От страниците на книгата прозира личността на човек, който не е толерирал конформизма. Свидетел на пристигането на германците, после на „шумкарите“, както ги нарича, на това как след 9 септември качват хора на камионетки и те не се завръщат повече, как всеки образован и мислещ човек е обявяван за „класов враг“, режисьорът си спомня, че посреща промените през 1989 г. със скептицизъм. Една част от мемоарите му са посветени на Пловдив – на атмосферата на града, на приятелите. „Детството ми е свързано с Кючук Париж, а юношеството ми със Стария град“, разказва той.

В по-съзнателна възраст посещава пловдивските художници и дори взима уроци по рисуване при Анастас Стайков (в книгата има доста шаржове и рисунки на режисьора). В центъра на мемоарите, разбира се, е театърът, на който Станчо Станчев посвещава живота си. Той има съдбата най-активните му години да преминат във време, когато творчество трябва да се съобразява с повелите на партията.

Още първата му постановка – „Салемският процес“ от Артър Милър в Шумен (тогава Коларовград), премиера за България, е определена като „поврат надолу за театъра, добра постановка, но анахронизъм за нашите условия, актуална за САЩ“. По-нататък за доста от спектаклите получава забележки, някои се играят кратко, други изчезват преждевременно от репертоара поради дирижираното намаляване на интереса на публиката, дори е критикуван за „дисидентски прояви“ („Швейк“ във Варна). Какви са забележките?

Защо в „Мата Хари“ от Недялко Йорданов се пее фашистката песен за Лили Марлен или защо във „Великият Боби“ от Кшищоф Грушчински има „разголени варненски актриси“. С кратък живот по препоръка на Градския комитет на БКП е и постановката „Коза“ от Васил Цонев – комедия на абсурда от „зрелия социализъм“, „Следствието“ от Петер Вайс е свалено от сцената, пиесата „Хиляда метра над морето“ от Петър Маринков, поставена във Варна и в театър „Сълза и смях“ в София, е свалена и на двете места.

От Русенския драматичен театър е изгонен с критиката, че „неговите идейни и естетически принципи са повече от съмнителни. Стреми се да прави театър за малобройна и избрана публика“. Във Варна се случва нещо друго – 30 години той работи заедно с режисьора Цветан Цветков, с когото са в прекрасни отношения. В спомените си Станчо Станчев отчита, че може би няма друг такъв случай в България.

До пенсионирането си във Варна сменя доста директори на театъра, които винаги са предупреждавани, че „във Варна се подвизават двама вироглави режисьори, които трябва да бъдат озаптявани“. Той е свидетел и участник в провалената инициативата на актьорите от Варненския драматичен театър през 1992 г. да се създаде втори театър, който да играе само на сцена „Филиал“. Свидетел е и на създаването на Театрално-музикалния продуцентски център, което не одобрява (защо, трябва да прочетете книгата).

От спомените на Станчо Станчев лъха самочувствието на човек, който живее и работи в град с пълноценно протичащи културни процеси във всички области (дали е така и днес?). Ето защо той не е пропуснал да разкаже за приятелството си с поетите Петър Алипиев, когото все убеждавал да напише пиеса, и Кольо Севов, който написва такава („Когато мусоните духат“), но тя е отхвърлена от партийните органи.

Официалният път на Станчо Станчев във Варненския драматичен театър завършва с първата постановка у нас на пиесата „Учителят, или сянка върху дъската“ от Жан-Пиер Допан – факт, който за негова изненада не е отчетен от българската театрална общност. За професионалистите в областта на театъра сигурно ще бъде интересно да прочетат режисьорските ремарки на Станчо Станчев за пиеси, по които е работил, и спомените му за някои наши режисьори.

Познавах Станчо Станчев, както и съпругата му, художничката Дария Василянска. Те бяха винаги неразделни и неслучайно тя го последва във вечния път само месец и половина по-късно. И тъй като си спомням чувството му за ирония, ще цитирам неговата епитафия в книгата му, вдъхновена от поезията на Франсоа Вийон (превод Иван Иванов):

Под тоз бадем, във този трап
кротува режисьорът Станчев.
Бе тъжен шут, а не сатрап
със скромен опит да се впиянчи…

Станчо Станчев за театъра

„Всяко средство е позволено на сцената, стига да е в посока на смисъла и стилистиката на представлението. И най-важното: да е запазена художествената мяра.“

„Може би неосъщественият у мен шахматист ме е подтикнал към режисьорската професия. И шахът, и театърът са игра. И двете си имат правила, които трябва да владееш. И шахматистът, и режисьорът кроят планове. Но режисьорът е като най-силната и най-уязвима фигура – царя. Много често изпада в шах, защото борави с живи играчи.“

„За мен най-голямото удоволствие е сътрудничеството в процеса – актьор и режисьор да вървят ръка за ръка. Много често прилагам наученото от Боян Дановски – да се отказвам от свое решение, когато актьорът отсреща ми предложи удачно хрумване, и да го „награждавам“ шеговито със стотинки.“

„Тук (при работата по спектакъла „Дъщерята завършва“ от Димитър Инкьов, б.а.) за пръв път използвам бяла кутия. По-късно във Варна, на сцената на филиала, често ще прибягвам до този принцип. Ще се мъча да избягам от илюзията, но ще попадна в плен на „бялата кутия“ до такава степен, че колегите почват да ме иронизират: „Пак ли бяла кутия?“

„И макар че не намерих ключ към драматургията му и не поставих негова пиеса, Брехтовият театър се превърна за мен в модел за висок професионализъм, който винаги съм се опитвал да следвам. Възторгът, с който се завърнах от Берлин, вероятно ми навлече обвинението, че „правя фашистки театър“ в Русе.“

„Когато гражданинът е подложен на денонощна агресивна манипулация чрез пошли развлечения, театърът трябва да бъде на своя пост.“

„Театърът не е предназначен само да отразява живота. Той може да създава форми на живот.“

„В бъдеще ще ви бъде още по-трудно да отстоявате високохудожествения театър пред нашествието на комерсиалното, което угажда на лошия вкус на масовата публика, принизен не по нейна вина. Не забравяйте, че Варненският театър дори и в тоталитарно време е защитавал с постановките си независима позиция.“

Елена Владова