В българската литературно-културна история е прочут т.нар. „дебат за котловинността“, разгорял се през 60-те години (1965) между двама от най-силните български умове по онова време – Тончо Жечев и Цветан Стоянов. „Пусков механизъм“ за дебата бил станал, по спомените на проф. Светлозар Игов, сръбският писател Иво Андрич с преведената през 1963 г. негова книга „Травнишка хроника“.
В тогавашния официоз „Литературен фронт“ Тончо Жечев публикува статията „Иво Андрич и краят на един призрак“, а редом с него Цветан Стоянов отговаря с „По повод „духа на мястото“. Проф. Ивайло Знеполски предава есенцията на Тончо-Жечевия текст: „Навремето литераторът Тончо Жечев беше определил българската литература (и култура) като котловинна, в смисъл на затворена, свързана с малкото пространство и малката общност, имаща собствена проблематика и собствени средства за изразяване, които трудно надскача“.
Срещу това мнение се изпречва Цветан Стоянов, обявявайки се за „излизане отвъд „затворената котловина“. В друга своя публикация от 1963 г., „Българско, наистина българско“, той заявява: „Добре, тогава и ние сме за традицията, ние пък сме за тази велика родна традиция – против затворената котловина, за любопитните очи, за бързото реагиране, за свойството да вземеш хубавото, където и да го намериш, без да изгубиш облика си, но и без да се вкамениш в него, за „всеобщите връзки“, за скитническия търсещ огън на Паисий и Раковски, и Ботев, и Благоев, и Георги Димитров – никой от тях не е извършил подвига си в своята котловина!“
В посочените от автора имена се чувства не само „духът на мястото“ – провинциална България, но и „духът на времето“ – тоталитарния режим. Понеже нямам друго обяснение за набиващия се в очи пропуск в изреждането на едно забележително име, което с целия си живот и с всичкото си творчество опровергава твърдението, че българската литература била котловинна, „затворена, свързана с малкото пространство и с малката общност“. Човекът, който оборва така категорично мнението на Тончо Жечев, не е споменат, вероятно защото не е част от конструирания социалистически канон – наистина котловинен, наистина затворен (въпреки че по идеали този човек е клонил повече наляво, отколкото надясно). Приказката ми е за Борис Шивачев, един от най-интересните, но и най-неизвестни български писатели, живели между двете световни войни – незаслужено забравен, нехайно непризнат.
Едно издание се опитва да изкупи немарата: Борис Шивачев „Съчинения. Том 1“ („Ортограф“, 2022). В него съставителят Константин Хаджиев е поместил всички белетристични произведения на талантливия ни сънародник: знаменитите „Писма от Южна Америка“, сборника с разкази „Сребърната река“, други разкази, неизлизали в книга, романа „Изобретателят“ и комедията „Дружество с ограничена отговорност“.
Във втория том ще намерят място писмата на Борис Шивачев, както и неговите публицистични и есеистични текстове. За краткия си живот – отива си ненавършил 30 години (в страшни мъки, между другото, но пишещ и четящ до последния си дъх), той прави много, за да измъкне българската литература от тясното ѝ обиталище и да я прочуе по необятния свят. Това е негово непрекършимо убеждение: имаме с какво да се похвалим, само трябва да преодолеем стеснителността си. Вярва: „Космополитизмът в нашата литература ще допринесе за нейното популяризиране в чужбина. Когато нашият писател излезе вън от границите на своята родина, той ще бъде като жив плакат на своите произведения. Той ще влезе във връзка с чужди редакции. Ще добие нови и ценни приятелства, ще намери преводача за своите книги… Пък може и сам да усвои дотолкова някой чужд голям език, че да започне и да пише на него. Космополитизмът ще освежи българската литература. Той ще ѝ отвори по-широки хоризонти“ („Космополитизъм и литература“, в. „Идеи“, март 1932). Абсолютно провидческо изявление: днес българската литература има своите признати автори, пишещи на немски – Димитър Динев, на английски – Капка Касабова и Мирослав Пенков, на френски – Ружа Лазарова… Както и своите писатели, за които са се отворили гостоприемно и отзивчиво „по-широки хоризонти“…
Самият Борис Шивачев е пишел и на испански. Публикувал е в мадридския вестник „Ла гасета литерария“. Първата му статия е отговор на известния френски писател Анри дьо Монтерлан (познат на български с есето си „Смъртта на Катон или Апология на самоубийството“, сам той самоубил се през 1972 г., отвратен от порядките на съвременния му свят), в която опонира на неговите разсъждения за „Трагедията на Испания“.
Страстта на полемичния текст „Испания, трагичната и другата“ според проф. Людмила Илиева (в предговора името е сгрешено, дадено е като Людмила Иванова) „е насочена срещу един събирателен образ на европееца, който подхожда към света с предварително изградено мнение, без да се съобразява с реалностите“ („Трагична и друга Испания”: Борис Шивачев срещу Анри дьо Монтерлан – една несъстояла се полемика“, в „Сборник доклади от Българо-испански симпозиум по повод 90 години от установяването на дипломатически отношения между България и Испания“, УИ „Св. Климент Охридски”, 2000).
Космополитът Шивачев всеотдайно представя испаноезичната литература в България, включително излезлият в Буенос Айрес роман на неговия приятел и съратник Самуил Стрезов „Анга“. Константин Хаджиев ни го посочва като един от първите български испанисти, но Борис Шивачев не го е свъртало само в един език: владеел е френски, „по малко немски“, в Аржентина дружи с руснаци и усвоява руския, а в архива му се намира „Джебен Англо-Български речник“ с надпис „Борис Шивачев, 13.ІІ.1920 г. Ловеч“ – „доста използван и подчертаван“. Този „вавилонски“ стремеж го довежда и до есперантото, за който език (според приятеля му Радослав Тричков, запалил го по него) твърдял: „Смятам, че всеобщото въвеждане на Есперанто като единствен официален международен език заедно с пълното разоръжаване на държавите са двете потенциални средства за постигане на истинското побратимяване на народите“. Колоритни размисли, нетрадиционни устреми, оригинални възгледи – Борис Шивачев е не котловинен, а глобален българин. Толкова глобален, че котловинната комунистическа власт през втората половина на ХХ век съзнателно оставя името му да тъне в забвение. За нея е непонятен, че и повече – подривен призивът му: „И тъй, на път! //
Да раздрънкаме шпагите. Да възседнем конете и да вирнем гордо копия. // Собствено, няма нужда. // Достатъчно е едно перо, хартия и мастило и желание да скиташ. Да скиташ с широко отворени очи. И да поглъщаш всичко. Нека душата ти стане сюнгер, който попива влагата на живота. На чудния и разнообразен живот по всички географски дължини и ширини“ („Писма от Южна Америка“). Няма как да го проумее тя, изобщо няма как да го проумее, след като първата ѝ задача – освен да избие цвета на българската нация, е и да затръшне границите, за да превърне страната в лагер, в социалистически лагер…
Борис Шивачев е скандалният пример колко сбъркан е българският литературен канон, колко изкривен е той и даже неверен. Създаден през 50-те години на миналия век, този канон продължава да замотава и замайва главите на младите с акцента си върху местническото, патриотарското, селското, революционното, патриархалното, маскулинното, сиромахомилското, традиционалисткото, реалистичното, простоватото… Пропускайки и дори съзнателно прикривайки примерите за обратното: глобалното (Борис Шивачев), всемирното (Николай Райнов), градското (Светослав Минков), еволюционното (Константин Величков), екзотичното (Матвей Вълев), феминисткото (Анна Карима), благородническото (Яна Язова), модернисткото (Чавдар Мутафов), фантастичното (диаболистите), комплицираното („Златорог“ и есеистите между двете световни войни)…
Всички тези имена (с малки изключения) са извън литературния канон, изхвърлени през 50-те, за да представят българската литература изкълчена, непълна, нащърбена. Едностранчива. Аз обаче твърдя, че тя е много по-богата, много по-разнообразна, много по-пъстра: защото литература и въобще култура, в която присъства така ярко и с такъв завиден замах изявен космополит като Борис Шивачев, няма как да бъде котловинна, „затворена, свързана с малкото пространство и с малката общност“. Напротив, влече я нея ширинето, теглят я просторите. Или, казано с думите на самия Борис Шивачев, „Когато човек тръгне да скита, той наистина не знае къде ще се спре. А това е може би най-страшното и най-красивото в скитничеството“.
Слава Богу, 120 години след рождението на Борис Шивачев (11.03.1902) и 90 години след смъртта му (30.01.1932) българската литература вече скита на воля. И скита така, че няма спирка. Или има – нарича се свят…
