Когато човек иска да каже нещо за безупречното писане, обикновено започва с думи семпли и безспорни. Може би защото неопровержимостта на фактите е превантивна мярка срещу излишния читателски скепсис и срещу още по-излишните полемики. Затова ще тръгна от признанието, че избрах тази книга заради чудесно оформената корица.
Не знаех нищо за автора, а и заглавието не ми говореше нищо. И при все че на годините, на които съм, човек лесно се уморява от чуждите истории, прочетох разказите за един следобед. На следващия – още веднъж. Замислих се, че последния път, когато препрочитах книга, бях студент и от тогава бяха минали повече от трийсет години. Вярно, че Борхес (към когото нерядко се връщам) настоява: смисълът е не в четенето, а в препрочитането. Настоява още, че думата re-ligia означава именно това – да се върнеш, отново и отново, към вече прочетеното; което – вярва той – е почти мистическо преживяване.
Изписвайки тези думи, още веднъж зачитам първия разказ „Шумове”. Замислям се, че подобен изящен минимализъм българската проза не познава от времето на Васил Попов и неговите „Корени”. Жената, която всеки път, като те срещне, пита: „Имаш дете, нали?”, вече сама по себе си е разказ. Както и циганката, която купува дрехи без пари. Също като при пророк Исая[1]. А ти гледаш обувките си на краката ѝ и откриваш, че същата тази циганка си ти, само че с рециклирано минало (и бъдеще)… Следват момчето от дома за сираци. И касиерката на блока.
Четири срещи. Четири изречения. И четири разказа. Чета ги пети и шести път. За да си отговоря на въпроса: доколко реалистично е всичко това? И още по-важното – има ли ме мен в този разказ? Отговорът идва от наскоро починалия Юрий Манн: „Четеш Гогол. Той ти обяснява, че в ръкава ти има дявол, а в печката – вещица. И вярваш. Четеш писателя N, който ти казва, че някой си загасил лампата и легнал да спи, ама защо на Гогол вярваш, а на N не вярваш, никой не знае. Даже и дяволът”.
Мисля си, че това е най-добрата дефиниция за безупречното писане.
И аргументът ми е следващият разказ – „Безупречен свидетел“. Жена инвалид, която нямайки какво да прави, наблюдава всичко и вижда всичко. По-добре от десетки хиляди камери. Вижда всичко (може би) от скука. Като героят на Кафка в „Шампион по гладуване”. Съвършеният постник, който просто е изгубил апетита си (не е невъзможно Кафка да се вдъхновил от историята със смъртта на Гогол, който също започва „шампионско” гладуване). И в този ред на мисли бих искал да добавя, че безупречното писане – подобно на паяжина – хвърля безкрайно тънки, но и безкрайно здрави нишки към други, също така безупречни текстове.
Четеш и не знаеш къде свършва единият и къде започва другият. Все едно говорят стари приятели в хоремага. Там глътката на единия и мълчанието на другия винаги отзвучават в гласа на третия.
Ето защо, струва ми се, подобно на всички хубави неща в този живот, и безупречното писане е неосезаемата граница между есественото и свръхестественото. Като в историята от „Нафталин и канела“. Двама много стари старци се обичат. Това е! Но какъв разказ! Какъв финес и каква изтънченост при описанията и при диалозите. Невидими жестове, които дори в „Песен на песните“ ги няма. Като че ли в нашата литература този разказ може да се родее с най-добрите повествователни образци. Всъщност не само в нашата…
Което ми напомня за думите на Умберто Еко: „трудно е да бъдеш голям български писател“. Може би затова и книгата „Безупречен свидетел“ е обречена да се превърне в бяла лястовичка. Има я и я няма. Не би могъл човек да знае за нея, ако някой друг не му я разкаже. Именно това превръща Луиза Кадиян в легенда. Почти като синята птица. Но защо е така, Деян Енев и професор Кирил Топалов ще обяснят далеч по-добре от мен. Та нали благодарение на тях разбрах, че съществува Луиза Кадиян.
[1] Алюзия към стиха: „Дори и вие, които нямате сребро, дойдете, купувайте и яжте; дойдете, купувайте вино и мляко без сребро и без плата” (Ис. 55:1).
